ОДЕСА - ВАРНА – ПЪТУВАНЕ С АБСУРДИ, УСМИВКИ И ОЩЕ НЕЩО

Иванка Хиндалова-Шерстюк

Автогарата в Одеса

Влизам в една от стаите на втория етаж, където е фирмата за международни автобусни превози, за да си взема резервирания билет.
Паспорт, пари, билети, жега… плюс нетърпението най-сетне да замина… най-накрая всичко е уредено! Тръгвам да излизам и погледът ми се заковава на надпис на вратата: „МНОГО ВИ МОЛИМ, НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ СТАЯТА ЧУКАЙТЕ НА ВРАТАТА!”
Първата мисъл, която преминава през измъчения ми от предобедната жега мозък е за своеобразното и всеизвестно чувство за хумор на одеситите, което се проявява на най-неочаквани места, в най-неочаквани моменти и по най-неочакван начин. Мозъкът ми преценява вероятността това да е поредната одеска шега като нищожна, понеже все пак се намирам на сравнително сериозно място (макар че за тях понятието „сериозно” наистина е доста относително). И идва втората мисъл, която трябва да ми даде рационално обяснение за този озадачаващ текст. Разбирам, че втората мисъл е вярна, когато разменяме реплики със служителя на фирмата:
Аз: Наистина ли трябва да чукам? (с усмивка на уста, но с пределно умен поглед - допускайки, че това е шега, но и че все пак може да не е).
Той: Ааа, и вие си мислите, че е някаква одеска шега… Абе тука до нас е кафето… минават сервитьорките с таблите и се сърдят, че нашите клиенти като отварят вратата, ги бутат…
Все пак ми се стори глупаво да чукам на вратата на стая на излизане от нея, затова открехнах леко, надникнах да видя дали няма някоя жена с табла, разменихме си с мъжа разбиращи погледи (неговият поглед беше уморено-весел - колко ли варианти на същата тази ситуация е наблюдавал?) и… тръгнах из Одеса в очакване на нови изненади.

В центъра на Одеса

Имам няколко часа между две пътувания и решавам да се поразходя из града - без определена цел и посока - да мине времето, да хапна нещо, да разгледам… Обичам да разглеждам одеските улици и къщи - колкото и да са ми познати - атмосферата им е неповторима, а огромните чинари сякаш приветливо и утешително ми напомнят, че родният Пловдив вече не е толкова далеч…
Разделям няколкото свободни часа на две и решавам, че половината време ще вървя, докъдето стигна, а след това точно толкова време ще ми стигне да се върна обратно в района на гарата и автогарата. Така че бавно и спокойно вървя по преливащите една в друга улици….
Когато наближава моментът да поемам назад, естествено се оказва, че без питане няма да се оправя. Знаейки предварително от многото одески анекдоти и реални истории какво екстремално преживяване може да бъде едно подобно питане, старателно избягвам младежта и хората от третата възраст - главните носители на одеския хумор.
Избирам си една жена на моите години - изглежда ми сериозна и делова.
- Извинете, по тази улица ще стигна ли до гарата? (Улицата наистина ми изглежда доста широка и някак си позната - решавам, че точно тя може да е подходяща за стигане по нея до гарата).
Жената ме поглежда някак си абстрахирано. Намираме се доста далеч от гарата - на около час и половина - два пеша. Разчитам да измина пеш разстоянието, защото с някакъв транспорт стигам там много бързо, а не ми се стои по гари и автогари, разхожда ми се…
След кратки размишления, които не се отразяват в погледа й, жената понечва да ми предложи някакъв тролейбус, като продължава да ме гледа така, сякаш се чуди наистина ли искам да стигна до гарата или я разигравам…
- Не, не - прекъсвам я - искам пеш да стигна.
- Ама от тук е много далеч пеш…
- Е нищо, аз едновременно се и разхождам.
- Чакайте сега, обяснете ми - гласът й е като на строга учителка - искате да стигнете до гарата или се разхождате?!?!
Смехът започва да напира в мен, защото вече долавям характерните одески интонации и убийствена логика. Но се старая да остана сериозна и да обясня как едновременно се разхождам и искам така разхождайки се да стигна до гарата… Жената най-накрая се смилява и казва това, което очаквах да чуя веднага след простичкия ми въпрос:
- Ами да, ако тръгнете надолу, ще стигнете до гарата…
Почувствах се буквално попаднала в един известен одески анекдот:
„- Извинете, ако тръгна по тази улица - там ще бъде ли гарата?
- Гарата ще бъде там, дори и ако вие не тръгнете по тази улица”.

В центъра на Варна

На спирката в очакване на автобуса забелязвам с периферното си зрение една жена на около петдесет години, която се навежда към кошчето за боклук и търси нещо… След малко вади оттам един по-голям фас, вади от джоба кибрит, запалва…
Все така с периферното зрение я разглеждам. Вехти, но абсолютно чисти дрехи - дълго яке, панталон, на главата - широк шал, под него сив къдрав бретон. На гърба - също толкова вехта и чиста раница.
Абсолютно спокоен, дълбок поглед. Бавни уверени движения. Пълен дисонанс между излъчването й и действията, с които беше привлякла вниманието ми.
Извадих си цигарите, взех няколко и започнах да се оглеждам. Докато бях навела глава, тя беше изчезнала.
Открих я край една витрина. Беше вдигнала глава и разглеждаше скъпите тоалети. Все същият поглед. Поглед на човек, на който светът не може да покаже нищо ново, с нищо не може да го изненада или да го стресне. Не са останали въпроси без отговори, освен може би един: я да видим хората какво още са си измислили за залъгалка?
Приближих се до нея. Протегнах ръка: „Вземете цигари”. Пак същият поглед, насочен право в очите ми. Никаква изненада, никакви „Ах!”, „Ох!”, благодарности и прочее. „Много сте мила. Да сте жива и здрава.” - взе цигарите и пак се загледа във витрината. Гласът й беше дълбок, спокоен и равен - като погледа.
На кого ми приличаше тази жена? Дълго търсих някакво сравнение… което вече шаваше някъде на дъното на съзнанието ми, искаше ми се да го измъкна на повърхността…
Приличаше ми… приличаше ми…
Приличаше ми на странстващ мъдрец… лишен от страсти и привързаности, от суета и въпроси, от външен блясък - абсолютно ненужен за опаковка на вътрешното…
Само че… и досега си мисля… има ли странстващи мъдреци - жени? И търсят ли фасове в боклука?
В този наш абсурден свят… защо пък не?….