Иван Илин
Иван Александрович Илин (16(28).03. 1883 (по други данни -1883), Москва, Русия - 21.12. 1954, Цоликон/Цюрих, Швейцария) е руски философ, писател и публицист, правовед, един от идеолозите на Бялото движение и на руския духовен патриотизъм Консервативен православен монархист и славянофил. Безпартиен. Автор на повече от 50 книги и 1000 статии на руски и немски език и други европейски езици, на над 100 лекции, огромна кореспонденция, стихотворения, поеми, спомени, документи. Ражда се в аристократично дворянско семейство. Дядо му строи Големия Кремълски Дворец и е негов комендант. Баща му Александър Иванович Илин (1851-1921) е кръстник на император Александър II, губернски секретар, собственик на имение в Рязанска губерния. Майката на философа е руската немкиня Каролина Луиза фон Штадион (1858-1942), лютеранка, приела православието. Родителите му са образовани, религиозни хора и дават на сина си добро възпитание. Завършва юридическия факултет на Московския Императорски университет (1901-1906). През 1906 г. се жени за Наталия Николаевна Вокач, братовчедка на жената на Иван Бунин - Вера Муромцева. Наталия му е духовно близка (занимава се с философия, изкуствознание, история) и споделя с него всички несгоди в живота им. В 1910 - 1912 Илин е в научна командировка в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Гьотинген, Берлин, Париж, слуша лекции при философи като Рикерт, Зимел, Хусерл и др. От 1912 г. преподава в Московския университет. От 1912 г. е приват-доцент. Преподава и в университета на Шанявски (1916 - 1918), във Висшия музикално-педагогически институт, в Ритмическия институт (1920 - 1922). На 18.05.1918 защитава дисертацията си «Философията на Хегел като учение за конкретността на Бога и човека» (двутомна монография) и става доктор на държавните науки и званието професор. През 1921 е избран за председател на Московското психологическо общество. В 1921 - 1922 става действителен член на Института за научна философия. През 1922 г. (след като 6 пъти е арестуван и 3 пъти съден) заедно с голяма група деятели на културата е изгонен от Русия. Живее в Берлин, преподава като професор в Руския научен институт (1922-1934). През 1924 г. е избран за член-кореспондент на Славянския институт при Лондонския университет. Издава сп. «Руска камбана» (1927 - 1930). Публикува редица книги: «Религиозният смисъл на философията. Три речи» (1925); «За съпротивлението на злото със сила», (1925); «Родината и ние» (1926), «Отровата на болшевизма» (1931), «За Русия. Три речи» (1934), «Пътят на духовното обновление» (1935), «Творческата идея за нашето бъдеще» (1937), «Основи на християнската култура» (1937), «Основи на борбата за национална Русия» (1938) и др. Според Илин национализмът е любов към историко-духовния облик на своя народ, вяра в неговата Богоблагодатна сила, воля за творчески разцвет. Истинският национализъм според него не е тъмна, антихристиянска страст, а духовен огън, водещ човека към жертвено служение, а народа - към духовен разцвет. За Русия след крушението на болшевизма Илин счита за необходимо да се намери разумно съчетание от монархически и републикански начала с аристократичния, водещ слой на «националната диктатура». Вярва в «идеята за руско Православно Християнство». Определя истинския патриотизъм като любов към духа на своя народ, а ключ към разбирането на руската православна душа виждал в такива «прафеномени», като «молитвата; старчеството; празникът Пасха; почитането на Богородица и светиите; иконите» («Същност и своеобразие на руската култура», 1942). След идването на власт в Германия на националсоциалистите е уволнен (1943), лишен от правото да преподава (1936) и публикува (1938), през 1938 г. емигрира в Швейцария, където живее в предградието на Цюрих Цоликон - там е лишен е от правото на работа и политическа дейност, но пише философски книги, изнася лекции и (анонимно) се занимава с политическа публицистика, която публикува в провинциалната преса. Създава триптих с философско-художествена проза: «Огньовете на живота. Книга на утешението», «Пеещо сърце. Книга на тихите съзерцания» (завършена 1947, публикувана посмъртно 1958) и «За бъдещата руска култура» (1945), както и «Кризата на безбожието» (1951). В края на живота си успява да издаде «Аксиоми на религиозния опит» (1953), два тома изследвания за религиозна антология с обширни литературни добавки. Оставя незавършения си труд «За монархията и републиката» (1978). Умира в Цюрих на 21.12. 1954 г. Посмъртно излизат «За същността на правосъзнанието» (1956), двутомника «Нашите задачи» (1956, Париж) - политически статии, написани в периода 1948-1954 г.; «За тъмнината и просветлението. Книга с художествена критика. Бунин - Ремизов - Шмельов» (1959). На 3.10. 2005 прахът на Илин и жена му е препогребан в Донския манастир в Москва. Надгробният паметник е създаден с лични средства на Владимир Путин. От 1993 до 2008 г. в Русия са публикувани 28 тома събрани съчинения (съставител - Ю. Т. Лисица). На български е издадена книгата му с есеистика и публицистика «Пеещо сърце» (2009).
Публикации:
Проза:
ЗА НОВИЯ ЧОВЕК/ превод: Иванка Хиндалова-Шерстюк/ брой 30 юни 2011
ЗА СВЕТОВНОТО ЗАДКУЛИСИЕ И РАЗЧЛЕНЯВАНЕТО НА РУСИЯ/ брой 30 юни 2011
КЪМ ИСТОРИЯТА НА ДЯВОЛА/ превод: Татяна Любенова/ брой 42 юли 2012
За Иван Илин:
РАЗРУШИТЕЛНАТА ОРТОДОКСИЯ НА КАПИТАЛИЗМА/ автор: Анатолий Сидоров/ брой 46 декември 2012