В ИМЕТО НА ЖИВОТА

Биографичен очерк за Василий Акимович Никифоров-Волгин

Александър Стрижов

превод: Литературен свят

Съвсем доскоро името на този писател беше почти неизвестно в Русия. За него просто не знаеха. И ето, че в печата започнаха да се появяват забележителните произведения на Василий Никифоров-Волгин - трогателни, съгрети от страстта на православната душа, пронизани от тиха светлина и лиричност. Заветната му книга с разкази веднага беше поставена сред най-любимите, без които не минава нито един благочестив читател. За съжаление, за живота на самия писателя са събрани малко сведения, недостъпни остават и подробностите за мъченическата му кончина.Василий Акимович прекарал детството си на брега на Волга, в селцето Маркуши, край Калязин. Родил се през 1901 г., когато Русия още живеела по старому, а селата се придържали към православието, говорели на естествен език, незамърсен от чужди заемки. Благоухаещите треви, тайнствените гори и блестящите води на Волга възбуждали в чувствителната душа на бъдещия автор пълнозвучни редове с неотразими впечатления; звънът на камбаните, благоговейната тишина на молещите се в храма, радостта и ликуването в празнични дни - всичко това ще си спомни впоследствие литераторът, залавяйки се за работа. Ще си спомни и бедността, често навестяваща семейството му, - Аким Никифоров, баща му, през целия си живот се прехранвал с обущарство, както и дядото, и прадядото. Но момчето било привлечено от грамотността, от светите букви на Писанието, в душата му се раждали думи и образи, най-необходимите за руския прозаик.

От ранна възраст Василий Никифоров се разделил с родното село: кой знае защо баща му се озовал в далечна Естония, в край, както изглеждало, непознат на волжкия селянин. И ето я чужбината, старинния град Нарва със седемте му крепости и замъци, с беднотата в покрайнините. Тъжната действителност била по-поносима с училището, книгите, дружбата с градските момчета. Природата наоколо била почти същата, както в родното Поволжие. А най-вече православните в Нарва се оказали много. И храмове имало, и все така си течал православният бит. Даже роден говор ще чуеш: половината коренни жители бил руснаци. А по време на революцията тук бягали гонените, най-вече от вътрешните руски губернии.

След началното училище нуждата не позволила на Василий да постъпи в гимназия. Той се трудел и на полето, и на обущарската скамейка, заработвайки странично и от богатите. В свободните часове не изпускал книгата от ръце - трябвало до всичко да стига самостоятелно. Обичал да чете руската класика, не странял и от съвременните творби на писатели и поети. Притежавайки висок глас и отчетливо произношение, юношата решил да стане псалт. И станал: при Спасо-Преображенския манастир, най-големия в Нарва. Ето къде щял да събира знания и премъдрост Божия! Възпитан в православна среда и научен от книгите, Василий Акимович решил и сам да опита да пише за това, което познавал отблизо. Действал наслуки в избора на редакция, на която да изпрати ръкописа си.

Първата публикация на младия литератор била в талинския вестник “Последни новини” от 10 септември 1921 г. Окрилен от макар и малкия успех, Василий Никифоров упорито търси своя литературна пътека. Той създава на основата на местен материал цяла поредица от бележки, скици, очерци, кратки разкази и ги дава в градския вестник “Нарвски лист”. Начинаещият писател често печата в “Лист”. С годините имената на вестниците се сменяли, променял се и постоянният им автор Василий Никифоров - художествената тъкан на произведенията му ставала все по-плътна, стилът - по-гладък, образността - по-колоритна, а главното, овладял необходимата тоналност на повествованието - съвсем ненатрапчиво, напълно естествено. Защото увековечавал истински преживявания. Писателят трайно влязъл в литературния живот на Нарва, но както и преди, живеел в бедните покрайнини и се борел с недоимъка. Вече го печатали охотно и често не само в Нарва, но и в Талин, и в Рига, и дори започнали да го забелязват в Париж. Сега Василий Акимович уверено се подписва “Никифоров-Волгин”, съединявайки фамилията си с псевдонима, който постоянно слагал под своите статии и скици. Как опитен литератор, той създава в Нарва литературния кръжок “Святогор”, в който младите писатели изучават техниката на художествената проза. През 1935 г. парижкото списание “Иллюстрированная Россия” присъжда на Никифоров-Волгин награда за разказа му “Архиерей”, и с това категорично потвърдил дарбата на писателя.

През 1936 г. Василий Акимович напуска Нарва и се заселва в Талин, където влиза в кръга на писателите-професионалисти, влиза в просветителското общество “Витяз”, често печата в рижката периодика - вестник “Днес” и в списание “За вас”. Но не само периодиката го занимава по онова време: от средата на 30-те години Никифоров-Волгин се труди над цикли от разкази, които впоследствие съставят два забележителни сборника: “Земя - именница” и “Тояга за път”. Като късчета огнена магма, изтръгнати от горнилото на суровата действителност, засветили пред читателите тези разкази, разкриващи същността на скръбното битие на руските хора под властта на болшевиките. Само красотата на Божия свят и твърдата вяра спасявали народа от унищожението на извергите. Книгите на Никифоров-Волгин буквално потресли руските изгнаници със своята правдивост и смелост. В сборниците му силно се чувствала поезията на православните празници, литургичния възторг от всички годишни времена. Иван Шмельов вече имал надежден сподвижник.

Василий Акимович започнал и трета книга, и дори й измислил заглавие: “Древният град” - за живота и нравите в руската провинция след революцията, но настъпило лятото на 1940 г. Съветската власт наближила Прибалтика и започнали арести. Покосени били всички руски културни дейци, пострадали и прибалтийци. Никифоров-Волгин предчувствал, че скоро ще дойдат и за него. Да изчезне, но как? Прекратил изцяло литературните си занятия, станал черноработник в корабостроителен завод. Но как да спре “органите”? Намерили го и той бил арестуван на 24 май 1941 г. Във Вятския транзитен затвор го осъдили на смърт: писателят бил лишен от живот заради книгите си.

Василий Никифоров-Волгин бил разстрелян от болшевиките в град Киров (бивша Вятка) на 14 декември 1941 г. и заедно с други страдалци погребан тайно в Петелинското гробище. Убили го врагове на Русия, но книгите на писателя и досега живеят - в името на живота.