ДРУГИТЕ ЗА ЕЛИАС КАНЕТИ

САМОТЕН ПЪТНИК ВЪВ ВРЕМЕТО

Уве Швайгер

превод от английски: Огнян Стамболиев

Ако на този свят днес има само един автор, който да отговаря на старомодната и вече изчезваща представа за поет, то този автор, без съмнение се казва Елиас Канети. В неговите опуси на преден план е синтезът между мисъл и слово, между възвишената универсалност и ярко изразената творческа авторова позиция.
Канети от Русчук / Русе/ очарова от пръв поглед. Той е откровен и сърдечен, а и погледът му е буден и любознателен. Сладкодумен е и човек би останал с убеждението, че общува с разказвач на приказки от 1001 нощ- времето с него отлита ниусетно и много приятно. Впечатлява безусловността на неговите високи интелектуални критерии и търпението, с което Канети търси път през лабиринта на Времето.
Елиас Канети, когото Адолф Хитлер прогонва заедно с хиляди евреи от прекрасната Виена през 1938, прокуждайки го в изгнание в далечна Англия, и който днес живее уединено в Цюрих, дълго време беше почти непознат.
Самотен пътник във Времето, Канети е непримирим критик на господстващите лъжи и извън рамките на обществото. Едва през 1963 новото издание на романа му “Заслепението” /”Аутодафе”/ - един от признатите литературни шедьоври на ХХ век, му донесе слава, макар и позакъсняла и предизвика по-широк интерес.
В този роман, публикуван за първи път през 1936, главен герой е известен учен- синолог/ китаевед/, професор Кин, превърнал живота си в своеобразен интелектуален съюз между себе си и книгите си среищу действителността. Но той като че ли не живее в нашия свят - съществуването му е само духовно. Кин е излъган от хазяйката си - проста и лицемерна буржоазка да се ожени за нея. Битката между двамата е жестока и безпощадна, докато накрая Кин решава да се самоунищожи: подпалва безценната си библиотека / 25 000 тома!/ и сам изгаря сред съкровищата си: едно тревожно пророчество за лесно унищожимия свят, пророчество за бъдещата му съдба.
Този писател непрекъснато търси път към “потъналите в собствения си свят хора”, за да ги опознае. В техните гласове, в жестовете им, които той ненаситно гледа и слуша, е истината за живота. И Канети я пресъздава. По- ярки дори от образите на прочутите му съвременници: Георг Грос, Бертолд Брехт, Исак Бабел, Алфред Дьоблин / за щастие, животът ге среща с тях!/, са образите, определящи човешката лудница, гротескно деформирани, роби на собствените си пороци.
Важен момент в творческата еволюция на този писател е опожаряването на Съдебната палата в австрийската столица на 15 юли 1927 година. “Полицията получи заповед да стреля по разбунтувалите се работници - бяха убити над 90 души!” Елиас Канети е сред демонстрантите: “Аз се превърнах в частица от масата, слях се с нея. Не се опитах да се възпротивя на нейните действия.”
От този ден загадката на масата ще го следва през целия му живот, ще присъства и в словещия ход на сетнешните събития: настъплението на нацизма, войната, Холокоста, бомбата над Хирошима. Накрая той ще стигне до осознаване на общочевешката заплаха в “Масите и властта”/ 1960/ и в “Провинцията на човека”/1972/. В тях Канети дълбоко и цялостно ще разкрие характера на насилието.
Интересно е, че дълго преди да дойдат на мода актуалните теми: унищожаването на околната среда, негативните влияния върху човешката психика, Канети ще ще ги постави на дневен ред и ще ги разработи. А от всички негови позиции най- неразбрана и погрешно коментирана ще бъде ненавистта му към бог Танатос / Смъртта/. За Канети светът без Танатос е свят без насилие.
Архаичната и едва ли не митична фигура на Елиас Канети стои някак самотно и встрани от днешната световна литература. Авторът на “Спасеният език”, който бе удостоен с Нобеловата награда за 1981 година, е блестящ белетрист и драматург, своеобразен мислител и моралист- хуманист.
За него хората са толкова важни, колкото е и Словото. Професията ” писател” е: ” отговорност за живота, който се самоунищожава, и за това не бива да се срамуваме да признаем, че тази отговорност се подхранва от милосърдие.”


РУСЕ, В ДОМА НА КАНЕТИ

из романа - пътепис „Данубиус”

Клаудио Магрис

превод от италиански: Огнян Стамболиев

На улица “Славянска” № 12 в Русе, която слиза направо към пристанището на Дунав, освен красив железен балкон, има и голям каменен герб с буквата “К”. В красивата триетажна сграда в стил необарок се е помещавала фирмата на дядото на Елиас Канети, а сега там има магазин за мебели. Но в квартала на евреите- шпаньоли - многобройни, предприемчиви и относително изолирани - има предимно по-ниски къщи, на един етаж, целите потънали в зеленина!
В България евреите са се чувствали много добре. В книгата си за Айхман Ханна Арендт пише, че когато хитлеристите принудили правителството в София да дамгоса евреите с жълтата звезда на Давид, населението на тази страна съчувствало на тези, които я носели, противопоставяло се на унизителните забрани, и помагало на това малцинство.
В еврейския квартал се намира фамилната къща на семейство Канети. Стоян Йорданов, директор на Музея в Русе, учтив и ерудиран млад човек, ни води натам: улица “Генерал Гурко” № 13 / интересно е, че в своята автобиография Елиас Канети упорито премълчава адреса!/.
Улицата през желязната врата е все така “прашна и сънена”, но дворът и градината, в които има и други сгради, не са вече толкова просторни. В къщата на Канети все още се влиза отляво по няколко каменни стъпала. Сградата е разделена на няколко неголеми жилища - в първото е семейство Дакови, а през последната врата домакинята, госпожа Вълкова, ни поканва да влезем. Стаите са пълни чак до тавана с най- различни мебели и предмети: куфари, чанти, кутии, огледала, книги, тикви, изкуствени цветя, пантофи, а по стените са забодени с кабърчета големи снимки на кинозвезди - русокосата красавица Марина Влади, младият Викторио де Сика с прелъстителската си усмивка…
Точно тук, в тази къща, се е появил на бял свят един от най- великите писатели на нашия ХХ век - творецът, който ще представи с изключителна мощ безумието на нашата епоха. Да, сред тези овехтели вещи и мебели, в тайната на това пространство, изрязано от безформената Вселена, се крие нещо завинаги, безвъзвратно изгубено. Отлетяло е и деството на писателя и никакви подробни биографии не биха могли да го върнат. Решаваме да му изпратим пощенска картичка от Русе до Цюрих, но сме убедени, че той сигурно няма да е доволен от това безцеремонно нахлуване в неговото минало, от опита ни да се доберем до неговото скривалище, да го идентифицираме!
В своята забележителна автобиография “Спасеният език”, оказала се решаваща за Нобеловата награда, той иска да открие самия себе си, автора на “Заслепението”.
Всъщност, Нобел е почел двама писатели - отдавнашия, който се крие , и присъстващия, който се появява. Първият е енигматичен, нведостъпен и може би завинаги изчезнал, един уникален гений, публикувал едва тридесетгодишен / през 1935/ една от най- великите книги на ХХ век - романа “Заслепението”, почти веднага изчезнал за цели тридесет години от литературното пространство на Европа.
Тази особена и ръбата книга, трудна за възприемане, е една парабола- гротеска на разрушителния за живота делириум на европейската интелигенция, апокалиптична картина на заслепението и отсъствието на любов. Отхвърлянето й от тази пълна посредственост - “литературната република” със своята всеопрощаваща историография, е нещо съвсем естествено и нормално . Този роман, който като много малко други книги, разголва напълно нашия живот, задълго остава непознат на читателската публика и критиката. Канети приема това с твърд дух, който може би се крие под маската на една учтива скромност безапелационно, почти дръзко съзнание за собствения си гений.
Писателят на “Заслепението”, не би получил Нобел дори с оглед на по- ранните му опуси, да бъде удостоен, мисля, е било задължително присъствието на другия писател, излязъл на литературната сцена три десетилетия по- късно, за да формира успеха на своята книга, извадена от забравата, един посмъртен успех - и да ръководи възприемането й, коментарите, признанието. Също ако “Процесът” на Франц Кафка беше открит с десетки години закъснение, а авторът се появеше, вече остарял и благовъзпитан, за да ни поведе по своите лабиринти.
Автобиографията, родена от детството в Русчук, е тъкмо тогава конструкция на собственото виждане, излагане на авторския коментар, вместо да разказва направо живата действителност, я замразява в описанието. Да, Канети не иска да представи генезиса на “Заслепението”, но всъщност не казва нищо в тази забележителна книга за себе си. И ние твърде трудно можем да си го представим - озовал се на ръба на катастрофата и безната. Той не обяснява дори мълчанието и отсъствието на този автор, своято второ “его” и черната дупка, която го е погълнала! Мисля, че ако беше повикал, сигурно щеше да се появи друга голяма книга. По този начин Канети не само шлифова ръбовете и подрежда явленията и фактите с един обединителен, но и авторитарен тон, като иска да ни увери, че всъщност всичко е наред.Така неговата автобиография казва и прекалено много, и твърде малко…
Мисля, че на Канети щеше да му бъде трудно да приеме подобна оценка, разбира се, спорна, като всяка оценка, но родена от любовта ми към неговите уроци по истина и справедливост. Понякога той ми напомня за вождовете от неговите книги, с тяхното непреодолимо желание да държат въпроса под контрол /желание открито и разобличено в “Маса и власт” /. Вярно е, че всеки голям писател е обграден от демони, който той разсъблича и демаскира, тъй като всъщност ги носи у себе си!, и издава тяхната сила и мощ, защото рискува всеки момент да им се подчини. Сякаш понякога иска да сграбчи в юмрука си целия свят /едно неизказано желание!/, само за да може Канети да говори за Канети. Когато госпожица Грация Ара Елиас, с която е поддържал дългогодишна интимна коренспонденция, му съобщава в едно от писмата си, че е родена и израсла в Русе и си спомня както за семейство Канети, така и за д- р Менахем, описан в “Спасеният език”, писателят не отговаря точно на това писмо и веднага прекъсва коренспонденцията, предполагам силно обезпокоен, да не би някой друг, освен него, да претендира за права върху Русе, доктора и всичко, което той - а нали тъкмо той е увековечил този свят - може би го смята за своя лична собственост…
На неговите писма, с помощта на които той някога щедро ми разрешаваше да нахлувам в живота му, и в моя собствен, на цялостната му творческа персона, и на романа “Заслепението”, аз дължа и значителна, съществена част от моята действителност. Начинът, по който осъзнах неговата автобиографична книга, може и да не му се е понравил, но този, който се е научил именно от него да вижда хилядите лица на властта, е длъжен да се представи на тази власт, дори ако тя е готова да приеме лицето на Елиас Канети.


КОЙ Е ЕЛИАС КАНЕТИ ?

105 години от рождението на автора на „Спасеният език”

Oгнян Стамболиев

„Човек изразява своето време,
най- вече с онова, което не приема в него…”
Канети

Той е така трудно уловим, в много по- голяма степен дори от един Бекет или един Борхес, които накрая намериха мястото си. Потомък на стар шпаньолски род, минал през Константинопол и Адрианопол , установил се в най-големия и най- европейския град след Освобождението на България, Русе, той се ражда именно там, на брега на голямата река, на 25 юли 1905 година, и е кръстен на дядо си, голям търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена, дъщерята на най- големия враг на фамилията, Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, страстна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и преди всичко онази остра чувствителност и наблюдателност, за които свидетелства цялото му творчество. По- късно бащата на малкия Елиас напуска фирмата на дядото и заминава със семейството си за Манчестър, Англия, като бива “прокълнат” от стария Канети. И не след дълго умира. През 1915, десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По- късно се установява в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет създава първия си голям роман - “Заслепението”, който ще бъде открит за културна Европа едва след войната. След това ще напише може би най- прочутата си книга “Масите и властта”, на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника “Драми” с трите пиеси: “Сватба”, “Комедия на суетата” и “Предопределените”/”Обречените”/. Малко по- късно: ” Гласовете на Маракеш”, “Подслушвачът”, “Провинцията на човека”, “Съвестта на думите”, “Гласовете на Маракеш”…
След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 емигрира в Англия. Постепенно става известен. През 1981 е удостоен с Нобеловата награда за литература. Книгите му се превеждат в цял свят, пиесите му виждат светлините на рампата, критиката го поставя високо сред авторите на ХХ век, като не забравя да подчертае и “българската среда”, оформила до голяма степен, според собствените му признания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му “Спасеният език” започва с думите: “Всичко, което преживях по- късно, вече се бе случило някога в Русчук…”.
В тази забележителна мемоарна/ и не само мемоарна/ книга, с точен, спокоен и плавен слог Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих. Това са преди всичко “вътрешни територии” , територии на духа, които авторът овладява чрез редица сътресения и ужасяващи със своята безвъзвратност уроци на живота: преждевременната смърт на любимия баща, влиянието на неговата майка, избухването на войната / образът на пожара от детството в стария Русе и пожарът на войната/, първият сблъсък с антисемитизма, раждането на писателя…
Наистина, как да спасиш корените си ? Това е голям въпрос, вълнуващ всеки един от нас. Как да останеш верен са себе си? Как да осъществиш невъзможното? С паметта си да се включиш в най- опасната, най- рискованата игра: да напишеш книги, в които да има само истина. Това успя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от големите, от последните хуманисти на нашето време.


С ИДЕИТЕ НА КАНЕТИ

Огнян Стамболиев

На тенденциите на нихилизма, бягството от живота, разграждането на личността и маниерността в литературата и изкуството, Елиас Канети противопостави своята жизнеутвърждаваща концепция за живота от Вилхелм- Майстеровския тип, своята определено реалистична поетика.
Двамата тома с бележки “Провинцията на човека”/ 1973/ и “Тайното сърце на чосовника”/1987/ са образец на висококонцентрирана литература. Смесица от афоризми, изповеди, наблюдения, хрумвания, коментари към прочетени книги и къси разкази, позволява да се надникне пряко в творческата лаборатория на Канети и показва колко неразривно свързани са у него писателят, мислителят, критикът на своето време и жизнеутвърждаващият хуманист. Някои от тях са образци на точна и образна формулировка, събрала като във фокус житейска мъдрост и философско прозрение. Само с четири думи Канети успява напромер да определи мястото си в двайстото столетие / Халеевата комета/: “От Халей до Халей е твоето човешко време…” . И едва ли значимостта на един индивидуален живот би могла да се определи по- кратко, по- ясно!
“Писател- космополит, какъвто се проявява в своите мемоари: “Спасеният език”/1977/, “Факел в ухото”/ 1980/ и “Игра с очи”/ 1985/, Канети действително е разказвач от висока класа, забележителен майстор на словото, чиито сенки са незаменини”, пише за него Йоханес Едфелт от Шведската кралска академия по повод присъждането на Нобеловата награда за литература през 1981 година.
В нашето грубо и пределно политизирано време/ до известна степен то напомня за романа му “Заслепението”/1935/, тълкуван от много критици като метафора за заплахата, скрита у всеки ” човек от масата “, или всеки един от нас, като че ли ще имаме все по- голяма нужда от мъдростта и прозренията на този велик писател- хуманист.
Фактът, че е роден в България, в Русе, град, за който пише с толкова любов в “Спасеният език”, ни даде основание през октомври 1989 година да положим основите на КНИЖОВНО ДРУЖЕСТВО “КАНЕТИ”. То вече обединява редица критици, преводачи, театрали, журналисти, преподаватели и почитатели на литературата, които имат отношение не само към дейността и творчеството, но и към идеите на Елиас Канети. Този малък литературен кръг се старае да популяризира творчеството на великия писател и драматург. Стана инициатор на литературни вечери, чествания, театрални постановки и други прояви.


ПОХ ВАЛНО СЛОВО ЗА КАНЕТИ

Рафаел Сорен

превод от френски: Огнян Стамболиев

Ако на този свят днес има само един автор, който да отговаря на старомодната и вече изчезваща представа за поет, то това без съмнение, е Елиас Канети. В неговите опуси на преден план е единството между слово и мисъл, между възвишена универсалност и определена творческа позиция.
Канети очарова от пръв поглед. Той е откровен и сърдечен, а погледът му е буден, любознателен. Сладкодумен е и човек остава с убеждението, че слуша разказвач на приказки от 1001 нощ: времето минава тъй неусетно! Впечатлава безусловността на неговите високи критерии и търпението, с което Канети търси път през лабиринтите на нашето време.
Елиас Канети, когото Адолф Хитлер прогонва от прекрасната Виена през 1938, изпращайки го в изгнание в мъгливата Англия, и който днес живее в бюргерския Цюрих, за дълго време беше почти непознат.
Самотен пътник във Времето, непримирим критик на господстващите лъжи, той бе извън рамките на обществото. Едва през 1963 новото издание на романа му “Заслепението”, един от признатите литературни шедьоври на ХХ век, му донесе слава, макар и позакъсняла , и го направи известен.
В този роман, публикуван за първи път през 1936, главен герой е известен учен- синолог, професор Кин, превърнал животаси в своеобразен интелектуален съюз между себе си и книгите срещу действителността. Но той като че ли не живее в нашия свят, съществуването му е само духовно. Кин е излъган от хазяйката си - проста и лицемерна буржоазка - да се ожени за нея. Битката между двамата е безпощадна, докато накрая Кин решава да се самоунищожи: подпалва безценната си библиотека / 25 000 тома!/ и сам изгаря сред своите съкровища. Едно пророчество за лесно унищожимия свят, пророчество за бъдещата му съдба.
Този забалежителен писател непрестанно търси път към ” потъналите в собствения си свят хора”, за да ги опознае. В техните гласове, в жестовете ми,в които той ненаситно се вглежда и вслушва, Канети пресъздава истината за живота. По- ярки дори от образите на прочутите му съвременници: Георг Грос, Бертолд Брехт, Исак Бабел, Алфред Дьоблин - за щастие, животът го среща с тези хора .
Важен момент в творческата еволюция на този писател е опожаряването на Съдебната палата в австрийската столица на 15 юли 1927. “Полицията получи заповед да стреля по разбунтувалите се работници - бяха убити над 90 души!” Елиас Канети е сред демонстрантите: “Аз се превърнах в частица от масата, слях се с нея. Не се опитах да се възпротивя на нейните действия”.
От този ден загадката на Масата ще го следва през целя му живот, ще присъства иш в ловещия ход на сетнешните събития: настъплението на нацизма, войната, Холокоста, бобмата над Хирошима. Накрая той ще стигне до осъзнаването на общочовешката заплаха в “Масите и властта”/ 1960/ и в “Провинцията на човека”/1972/. В тях Канети дълбоко и цялостно ще разкрие характера на насилието.
Интересно е, че дълго преди да дойдат на мода актуалните теми: унищожаването на околната среда и влиянието върху психиката, Канети ще ги постави и ще ги разработи. А от всички негови позиции може би най- неразбрана и най- погрешно коментирана ще бъде ненавистта му към Танатос /смъртта/. За него светът без Танатос е “живот без насилие”…
Архаична и едва ли не митична фигура в днешната европейска и световна литература, Елиас Канети е блестящ писател, своеобразен мислител и моралист.
За него хората са толкова ценни и важни, колкото е и словото. Самият той писа: “Професията “писател” е отговорност за живота, който се самоунищожава и затова не бива да се срамуваме да признаем, че тази отговорност се подхранва най-добре от Милосърдието…”