ТЕАТЪРЪТ НА ЕЛИАС КАНЕТИ

Щрихи към портрета на един от последните хуманисти на нашето време

Огнян Стамболиев

На млади години Канети не се уморявал да разглежда картините на Брьогел - Стари, изложени във Виенския художесвен музей. Бил поразен от тези фантастични композиции с малките безпомощни фигурки, суетящи се пред приближаващата гибел на света. Този край е прозрял и писателят и драматургът. “Моята мъка е изпълнена с гняв! Аз съм от онези писатели, които негодуват”, ще напише той през 1973 година. А в забележителната си статия-есе “Призванието на писателя”, написана в навечерието на Втората световна война, ще каже:”Ако аз съм наистина поет, ще трябва да попреча на войната!” Наистина, наивна вяра! Но колко сила има в нея! Колко важно е всеки от нас да повярва в своята сила за да не може масовото заслепение да измести собствената ни съдба и воля и всеки да има власт над своя собствен живот.

През 1931 г. двадесет и шестгодишният Елиас Канети завършва първия си роман. Отначало заглавието е “Кант запалва огън”. Тогава главният герой се нарича Кант. Но книгата излиза едва след четири години - отпечатва я виенското издателство “Райхнер”. Заглавието е променено: “Заслепението”, ” Die Blendung”, а героят се казва Кин, професор Петер Кин, синолог. Романът се разпространява в Австрия, Германия и Швейцария, но остава незабелязан. Английският превод ще се появи чак след двадесет години в Лондон под заглавието “Аутодафе”, а американското издание е през 1947 - “Вавилонската кула”. Така ще излезе и в Париж през лятото на 1950. От този щедър град всъщност започва световната кариера на писателя- хуманист с “Гран При” на Международния френски клуб на книгата. Следват наградите на град Виена, Голямата държавна премия на република Австрия, на Академията за изкуства на Бавария, “Георг Бюхнер”, “Годфрид Келер”, “Франц Кафка”, а през 1981 идва и най- голямата - “Нобел” от Стокхолм. Едва тогава роденият в Русе сефарадски евреин ще бъде забелязан и от българските масмедии, които ще започнат да пишат за него, а издателството “Народна култура” ще започне системно да го превежда. / В тогавашния СССР той е все още непознат…/
“Веднъж, пише по повод работата си над “Заслепението” Елиас Канети - ми хрумна мисълта, че светът не може повече да се изобразява както в старите романи от XIX век, т.е. от гледната точка само на автора. Светът се разпада и трябва да имаш смелостта да го изобразиш в състоянието имено на този разпад, да го представиш такъв, какъвто е…”
Писателят бил твърдо убеден, че неговият роман нямаше да се появи без впечатленията му от масовите демонстрации на бедните жители на Виена през 1927, без стаята, наето по онова време от него в един от крайните квартали на австрийската столица, и особено без хазяйката му. Речта на тази семпла жена е носела социалната и психологическата й характеристика, или както Канети ще се изрази, “слуховата или акустическата маска на нейният тип”. Всъщност, тя е първообразът на героинята от “Заслепението”. Речникът на Тереза, наета като слугиня или икономка от учения- синолог Петер Кин, този “книжен червей”, не надхвърля и петдесет думи. Забелязала страстта на Кин към книгите, Тереза, въпреки своето скудоумие, разиграва хитро слабостта му и става негова жена, като накрая го изгонва от дома му. Историята е доволно банална, но всичко тук - от самото начало е доведено до крайност и мирише на кръв. В този забележителен роман / считан за един от върховете на немскоезичната, а и на световната проза на ХХ век/, както и трите пиеси на автора, по принцип няма особено динамично разгърнато действие, ефектни обрати и трагични колизии, а въз основа на някакво “хрумване” /както се изразява Канети/, се разкриват характери и типове и тяхната “акустична маска”. Всеки от неговите герои се опитва чрез речта си да се легитимира пред другите такъв, за какъвто се смята, а всъщност не е. И заедно с това се самоубеждава в правотата на собствената си представа за себе си.
“Вярвам, че всичко, което създавам, носи в ядката си определено драматическа природа”, пише в едно от есетата си Канети. При все че повечето от критиците и изследователите му го приемат като епически автор, той се счита преди всичко за драматург. Драмата е най-малко лъжливата от всички възможности на мовека да обхване себе си”, заключава Канети.
Наистина, Канети твърде умело използва възможностите на драмата, нейните средства и похвати, за да провери своите философски и антропологически наблюдения. Може да се каже, че и в най-теоретичните текстове на Канети можем да открием едно силно белетристично начало. Темата “Маса и власт” му се набива по най- прозаичен начин. Един ден през прозореца на виенската му квартира внезапно влетяват оглушителните викове на зрителите от близкия стадион. И той отива веднага там, но не за да наблюдава зрелището, а…публиката. После с велико удивление установява, че нейните възторзи и разочарования са подвластни на закони, които с още по- голяма мощ действат далече извън пределите на спортните зрелища.
Малко след “Заслепението” създава двете си пиеси “Сватба” , Hochzeit”/ 1932/ и “Комедия на суетата”, ” Komodie der Eitelkeit”/1934/. Днес те се приемат от критиката за предвестници на следвоенния театър на абсурда /Йожен Йонеско, Самюел Бекет, Артюр Адамов/. В тях по един гротесков, невероятно заострен начин е представена една човешка страст: инстинкта за собственост или по- точно алчността - в първата, и инстинкта за самоутвърждаване или суетността - във втората. Върху този принцип е изградена и нямащата аналог в световната литература уникална книга на Канети “50 характера”/1974/.
Героите на първата пиеса, определена от автора като “драма”, “Сватба”/ но всъщност комедия/, с всички сили се опитват да завладеят чуждо имущество. И след като на финала сградата, в която се развива действието, се срутва, всеки от тях гледа - с цената на всичко! да се докопа до нещо, дори и то да няма стойност.
Колизията във втората пиеса се строи върху идеята, че всеки човек се стреми да си създава свой, колкото е възможно по- привлекателен образ, своя “акустична маска”. В случая и зрителна, и визуална. Канети тук описва общество, което забранява на членовете си да държат всякакви снимки и огледала под предлог, че са “инструменти на суетата”. “Фотографиите, казва един от героите, са компромис между суетата на фотографите и тези, които се оставят да бъдат фотографирани. Може би тъкмо заради това ги обичаме, защото те ни ласкаят, представят ни в идеализиран вид… За какво са ни тези глупави албуми, дето ги разгръщаме от раждането до смъртта си, за да ласкаем суетата си ли?… Ами огледалата? За какво са ни тези тъпи стъкла? Огледалце, огледалце, я кажи… Глупости! Само суета и измами!…”
Всъщност “Комедия на суетата” не е типична комедия. Канети не притежава истински вкус към комичното, както и достатъчно изразено влечение към трагичното. Тамъ,където се появява граница/ ограничаването/, се ражда трагедията. Там се явяват и желанието за свобода и разочарованието от тази свобода. В “Комедия на суетата” бунтът е малко неясен, объркан. Жените скриват парченца от огледала, за да се оглеждат тайно. Гражданите са принудени да изгарят фотографиите си, но някои от тях успяват да ги скрият. Обществото, представено тук от Канети, което едновременно руши и съхранява, е доста объркано, както може би и посланието на текста, затворен от автора между въпросите и отговорите, между отрицанията и потвържденията.
Третата драма на Канети - “Предопределените”, 1952 , “Die Befristeteten”/ мисля, че може би по- точно ще прозвучи като”Обречените”/, без съмнение, е най- завършената му работа за сцена. Пиесата започва с пролог - “диалог за старото време”, от който става ясно, че човек не може да има никаква представа за мига, в който ще умре, че откриването и оповестяването на този миг е “най- големият прогрес в историята на човечеството”. Тук хората умират точно когато им дойде срокът /мигът/. Затова и пиесата се казва “Предопределените” или “Обречените”.
Във въображаемото общество на Елиас Канети героите носят имената на… възрастта си. Главният се казва Петдесет. И всеки умира на рожденния си ден, т.е. предопределения срок. Тук мястото на фатума, на “сляпата съдба” е заето от обществото, което планира…смъртта. Следи се от пълномощника, наречен Капсулана. Още от раждането си всеки гражданин знае последния си час - на шията си носи капсул, в който е запечатан договор с точния ден, месец, година, час. Срещу този абсурден договор възстава героят на име Петдесет. / Той ще живее петдесет години!/ И след неговия бунт, разбира се, веднага потушен, идва Наказанието. Петдесет знае, че всяко общество се основава върху договор / Общественият договор на Русо!/ и всеки договор е…произволен. Петдесет категорично отрича Закона за договора. Подобно на Галилей на Брехт накрая той е принуден да се отрече от бунта си, за да се успокоят духовете. Тук Канети следва Бертолд Брехт от “Живота на Галилей”, но отива по- далече. Какво ще се случи с Петдесет? Като революционер той ще се провали. Неговият анархистичен бунт не води доникъде. Дори връща обществото към предишното състояние на несигурност. Хората се завръщат, поне за момент, в техните “граници”. Към “свободата” си да определят сами своите граници. А свободата е в пряка зависимост от… смъртта. Петдесет разклаща някои от връзките на своите съграждани със смъртта.
След разкаянието си героят на Канети става друг човек. Неговият бунт вече изглежда различно. Свободата, която е предложил на хората, разкривайки им лъжата /Капсулана ги е излъгал, че в капсулите има договори, а всъщност те са празни!/, е илюзорна. Темата за свободата е видяна от Канети като драма на свободата. но това не означава, че всички революционери не са революционери. бентът се “произвежда” и увлича всички духове - от самия Петдесет до Приятеля и останалите герои. На финала Приятелят също търси свободата. И неговата свобода е именно в търсенето.
Пиесите на Канети се възприемат все още сравнително трудно от широката театрална публика в Европа. Рецепцията им не е богата откъм ярки сценични реализации както в немскоезичния свят, така и извън него. Затова можем да се гордеем с трите български постановки на “Сватба” /1992/, ” Комедия на суетата”
/1994/ и “Преодпределените” / 2003/, реализирани с голям успех от Русенския драматичен театър “Сава Огнянов”. Първите две постави блестящо големият български режисьор Любомир Дековски, а третата - младата и много талантлива Елена Панайотова. И може да се каже, че и трите спектакъла се посрещнаха като събития в българския културен живот.