ЗАЩО ОБИЧАМ ТУНЕЛИТЕ

Панчо Панчев

По няколко пъти през последните години пътувам от София до Варна и обратно. И почти винаги пътувам с влак. И почти винаги си взимам билет за северната линия - през Горна Оряховица. Не за да гледам по-живописни или предпочитани от мен пейзажи - цяла България е красива. Предпочитам северната линия, защото там има повече тунели. Или поне така си мисля - не съм ги броил.
А аз много обичам тунелите. Знам, че има нещо нелогично, нестандартно в тази моя обич. Всички търсят светлото, а тоя се захласва по тъмното - ще рече някой. И ще има право. Но не съвсем. Аз обичам не всяко тъмно, а точно това - тунеленото. То сякаш е най-тъмно от всички тъмнини, които бях виждал до първото ми детско влизане в тунел. Още го помня. Както си гледах през прозореца и изведнъж светът свърши. Или поне слязохме в долната земя. Като в приказка. И не ми оставаше нищо друго, освен да се гушна в седящата до мен мама.
Това беше отдавна. Сега сам пиша приказки, но магията на тунела продължава да ме владее. Ако ме попита някой как толкова дълго се е запазила тази моя детска обич към тунелите, как съм й останал предан, отговорът ми е лесен: те са верни и непридирчиви приятели - мога да ги имам винаги пред себе си. Без да си купувам билет и специално да ги търся. Достатъчно е да затворя очи и ето ме потънал в бездънните дълбочини на фантазията или на спомените. Казват, че слепите хора имат по-силно развит слух, мирис и вкус. Може би си внушавам, но и временната слепота, която придобивам в моите любими истински или измислени тунели също увеличава другите осезателни способности - за сметка на виждането.
Например слухът. Щом влакът ни се мушне в черния подковообразен вход, ние далеч по-силно и отчетливо започваме да чуваме ритмичното тракане на колелата. Младежите биха познали в това тракане предпочитаната от тях модерна музика „техно”. Аз пък го оприличавам на човешки пулс. Освен тунелите много обичам и влака. И за мен съвсем естествено е подсъзнателно да го очовеча и да чувам ударите на сърцето му. Особено когато влезе в тунел и от вълнение пред неизвестното или от обикновен детски страх, пулсът му се ускорява…
Седя си аз в купето - до прозореца или до вратата, там са моите предпочитани места, затварям очи, за да не ме разсее някаква случайно блеснала светлина, слагам палец върху вената над китката на ръката си и сравнявам честотата на ударите - на моето сърце и на влаковото.
От малък знаех добре, че локомотивите - и истинските, и играчките, не са живи. Но ако ме бяха попитали какъв подарък искам за третия или четвъртия си рожден ден - живо куче или коте, каквито биха предпочели повечето деца, или влакче с релси, гаричка и семафор, без да се замисля щях да избера влакчето. Бях го виждал инсталирано цялото върху килима в хола на едни богати съседи. Тяхното дете освен че се търкаляше по меки дебели килими, имаше и всички играчки, които си беше поискало. Но нямаше нещо друго. Нещо важно. Не му беше останало нищо, за което да мечтае.
Този спомен за влакчето на съседчето и мислите за обезмечтаването ме изпълниха със съжаление към всички деца, които се возят в луксозни джипове и дори в самолети, а не са се качвали на влак. И не са чували изсвирването на локомотива, преди да се мушне в някой тунел. И да поведе след себе си вагончетата, хванати сякаш всяко за престилката на предното, като малчугани от детската градина, които пресичат улицата по пешеходната пътека. Едно време на детска градина се ходеше с престилки.
Но тунелите си бяха същите и едно време. Тогава бях попитал баща си - те за какво са направени, освен за мое удоволствие?
- Не се ли сещаш за какво? - каза татко. Той търпеливо отговаряше на моите многобройни въпроси, но първо ме караше сам да потърся отговора.
- Не се сещам - примигах гузно аз.
- Направени са - усмихна се той, - защото ако не бяха те, влакът трябваше да се катери по баирите като козичка. А това нито е лесно, нито безопасно, нито изобщо възможно.
Фактът, че освен за мое удоволствие, тунелите са направени и с друго важно предназначение - за удобство и големи икономии, ме накара да ги заобичам още повече.
Но аз изписах вече доста редове, а така и не отговорих досега просто и ясно на въпроса, поставен в заглавието на това ми съчинение. Защо обичам тунелите?
За по-образно ще отговоря с друг въпрос: защо обичаме залезите и вечерите? Защото след тях, след нощните ни сънища или безсъници, ще дойдат пак изгревите и утрините! А те идват заедно със слънчевите лъчи, със сгряната от тях земна пъстрота и с песните на птиците.
Така е и с тунелите. Обичам да потъвам във вълшебната им тъмнина, защото знам, че от нея има и излизане, че те скоро ще свършат и пред очите ми отново ще се ширне осветеното зелено. А аз не по-малко харесвам зеленото. Във всичките му нюанси. Мога да се радвам на синьото небе и море, но предпочитам да ги гледам, седнал на зелената тревичка под сянката на дървеса, разлистили зелени клони.
Не минава ли и нашият живот като влак през красива планинска местност, в която се редуват черни тунели и зелени пейзажи? Хубаво е тунелите да заемат по-малката част от жизнения ни път. Но да ги има, за да оценяваме истински зеленото, което радва погледа ни след тях. И още нещо - човешко е да ни се иска крайната гара да е възможно най-далече…