БАЛАДА ЗА ХАН АСПАРУХ
БАЛАДА ЗА ХАН АСПАРУХ
Нощ покрие ли древната Плиска,
ние чуваме тропота глух:
прекосява земята мизийска
с бърза конница хан Аспарух.
Вее вятърът конските гриви,
святкат копия -лес разлюлян.
Византийските орди разбива
непокорният български хан.
И изпълнен със мъдрост и слава,
със славяните братски се слял,
една българска силна държава
на потомството той завещал.
Ние, негови верни потомци,
още чуваме тропота глух.
През гранитните древни отломки
литва с коня си хан Аспарух…
ЕЛЕНЪТ СЕ ОГЛЕЖДА В РЕКАТА
Еленът слезе при реката,
отдавна жаден за вода,
наведе се, видя гората
и своето лице видя.
Трептяха като млади клони
еленовите му рога,
върхът, тревите, небосклона
и боровете от брега.
В това планинско огледало
светът бе чудно отразен;
дори и облачето бяло
видя там младият елен.
Напи се той с вода студена
и тръгна през гората пак.
А планината бе зелена
и цялата в треви и злак.
Зад него в горската долина
остана бистрата вода
с оная хубава картина,
която долу той видя.
СЪРНА
Вишнева вечерна светлина
бе заляла меките поляни.
От гората се яви сърна
и пред залеза сама застана.
Две очи със блясък на роса
гледаха пожара на небето.
Вятър люшна тънката бреза,
зашумяха листите развети.
И един-единствен - жълт и чист
кацна на челото на сърната;
затрептя отбруления лист
като накит от ковано злато…
Аз отблизо гледах възхитен
и не вдигнах пушката към нея.
Тя излезе кротко срещу мен
не за да умре, а да живее…
ЖЕРАВИ
Те летяха под нощно небе
над земи и води, и лагуни
и далечния прицел им бе
пълноводния пролетен Дунав.
Но ги срещна зъл вятър сред път,
мраз сковаваше страшно крилете,
долу тънеше в мрака светът,
само звездно трептеше небето.
В яростта на студа и глада,
закопнели за българско слънце,
всяка малка небесна звезда
им се струваше житено зрънце.
Леден вихър простора раздра,
падна смъртно ударен водачът.
Но самотното ято не спря,
с тъжен писък огласяйки здрача…
ЧОВЕКЪТ С ДОБРОТО СЪРЦЕ
Един човек замръкна в планината.
А беше сняг до пояс навалял.
Отвред го шибаше смразяващ вятър,
а никой тук преди не бе вървял.
Човекът спря, задъхан от умора,
под прост заслон, приготвен за сърни.
Бучеше планината страшно горе,
нощта пълзеше с ледни тъмнини.
А под заслона със сено уханно
човекът бе от гибелта спасен.
В зори утихна. Бурята престана.
Изгряваше чудесен, ясен ден.
А той, преди да тръгне в планината,
остави своя хляб - та в люти дни,
когато буря забучи в гората,
да се нахранят кротките сърни.
ИЗПИТ
Питам Манол: - Къде е Сицилия?
Той отговаря: - В Бразилия.
Питам го още: къде е Лозана?
- Тя се намира във Гана!
Питам го: бялата мечка къде е ?
- В Африка бялата мечка живее!
- В дивата джунгла кой хищник се скита?
- В джунглата… в джунглата.. кита!
- Браво, Маноле!
Кой вчера вкара първия гол?
- Гунди! - от радост подскочи Манол.
Изпитът свърши с отличен успех.
ЛАКОМАТА ЛИСИЦА
Преди да паднат тъмите,
остави Лиса горите
и край селото докопа
на баба Вела
петела,
а после хукна надолу
в полето пусто и голо.
Но над реката дълбока,
петнайсет крачки широка,
застана наша Лисана
и се огледа засмяна:
отдолу друга лисица
я гледа с хитра душица
и с шарен петел в устата -
ех, че вечеря богата!
Нали си беше стръвница,
с лакома, дива душица,
отвори Лиса устата
и бухна цяла в реката.
Ех, мале, майко юнашка -
криле и вита опашка
разпери петльо широко
и литна горе високо.
На брега Лиса излезе,
от глад езика изплези:
„Била ми празна главата
да гоня сянка в реката!”
ПРИКАЗКА
Край една горичка
в стария Балкан
хитрата лисичка
срещна цъфнал дрян.
„Щом е цъфнал рано,
рано ще роди” -
рече си лисана
и реши да бди:
и реши да чака
да узрей плода.
Легна под клонака,
както е реда…
Мина пролет, лято,
есен заръмя;
крушата в гората
върза и презря.
А от зрели дренки
няма ни следа,
все едни зеленки
виснат на студа…
Хитрата лисана
проумя със жал,
че се беше дряна
с нея подиграл.
