БИЛО ЛИ Е, НЕ Е ЛИ, ИЛИ Е САМО ЧЕРЕН СЪН?…

Георги Н. Николов

Пламнало жетварско небе над Македония в началото на миналия век. Българските роби Траян с жена си Благуна, с отрасналата си челяд Дуко и Цвета и с брат си Богдан превиват гръб по ангария. Природата е наспорила много храна и трябва да се прибере в хамбарите на чифликчията Осман бег. Негова е земята. Негово - правото да заповядва и наказва. Така е било от векове, но дали ще е вечно? Ако не е, кой и как ще промени живота на селския народ? Дали султанът, или някой друг?..
С тези въпроси, зададени полугласно, започва “Македонска кървава свадба”, отпечатана в София последователно през 1900, 1907 и 1928 г. от автора си Войдан Попгеоргиев Кузманов. Известен повече с псевдонима “Чернодрински”. Той е създател и на други драматургични произведения: “Робът и агата” - 1901, “Македонски сговор”, “Македонско востание”, “Зло за зло” - 1904, “Дървари”, “Цар Пир” - 1921, “Бурите край Вардар” - 1925. Изследователи уточняват, че със съгласието на писателя маестро Георги Анастасов заимства за операта си “Цвета” сюжета на драмата. Но емблематична за Кузманов си остава “Македонска кървава свадба”, играна на сцена по думите му 1000 пъти във времето. И преведена през 30-те години в САЩ от издателя Александър Шуменов…
Драмата, написана “на македонски говор”, както е отбелязано на корицата, още с първите страници поляризира участниците в петте си действия. Със светъл ореол са жетварите, смазани от труд на полето, но достойни за коравия си залък. Към тях се присъединява влюбеният в Цвета овчар Спасе - рано останал сирак поради турски безчинства. Всички те, зад грубата си външност, са добри, душевно чисти и по своему мислещи люде. Привидно ги вълнуват делнични, мимолетни въпроси. Но сред тях се прокрадват и други. Докога ще плащат на бея за щяло и нещяло? Добре ли прави даскалът, когато учи младите на песни, от които лъха дух на непокорство? Сам овчарят Спасе обобщава в разговор с Благуна, но внимателно слушан от околните: “Кумитските се убай, стрино! Сега му е времето: кога кье се ослободиме, тога не ни требет кумитските песни. Тога саде любовни кье пейме. Айде кье ви посвирам сега кумитска, а други път любовна”. И всички запяват:

Море, ой Иоване, мой мил побратиме,
Айде, дал те болят седемдесет рани?
Айде, болят, болят, как де не ме болят;
Море, да не умра, дури не омърса,
Айде, дур не омърса ножа во турчина.
Айде, дур не омърса ножа во турчина,
Айде, дур не освобода рая от султана.

С това емоционално встъпление Кузманов потапя читателя-зрител в историческия фон на драмата. Иска да внуши, че психологията на българското селячество в Македония се пропуква и обогатява с непознати дотогава черти . Тя не е вече равнодушно продължение на търпяното с векове и нови кълнове вливат надежда в човешките души. Че могат да се освободят от ангария и всякакви теглила. Че искат да работят за себе си и да изразяват радостите си открито - без страх от турците и от тяхното господарско настроение. За препатилите по-стари поколения това е химера. Но пък тъй желана, че сам Траян благославя сина си: “По она време немаше чоек кой да ни научит що да прайме. Да се борит чоеко за свободия е мошне убаа работа. От мене, синко, имаш изин да работаш; така ке се ослободиме ние, инаку ощье много кье киснеме и кье търгаме мъки от турците”. Става видно, че бащата предава незапаления още факел на непокорството на Дуко. Като разбира, че в младите поколения вече е разжарена неясна искра за свобода. Те не знаят точния път за съпротива, но знаят, че ще го открият и без колебание ще тръгнат по него, а това е най-важното. Даскалът и комитските дружини са символ на нещо лъчисто, което пълни гърдите със свежия дъх на независимостта. Героите, разгледани поотделно, не търпят съществено развитие по страниците. Те са индикатор за бъдещи обществени събития и трусове в Македония, както виждаме от историята. Или - плахи нейни предвестници, създаващи във времето мощни политически движения. И явен отпор на Османската империя в стремежа за независимост и вътрешното, така желано самоопределение.
Срещу мирния труд на българите се възправя дружината на Осман бег - поляците Расим, Шевкия, Исмаил. Човешкото в тях, доколкото е съществувало, сега е напълно заличено в грабежи и издевателства над раята. Те са тъмната страна на живота, изтъкана от анимализъм и явна деградация. Всяват в околните страх и това ги радва, а стъпките им са белязани с много невинна кръв. За тази група човекоподобни същества възможността за промени не съществува, а равенство с българите, дори като идея, ще изглежда явно кощунство. Разбира се, спрямо Аллах, султана и тях самите. Като мълния на злото разпукват делника на мирното българско население. Издевателството над него е вид предупреждение кой на този свят е господар и кой - нищожество. Сцената с пияния турчин в къщата на дядо Кузман е напомняне, че животът на стопаните е нещо подарено от раждането им и може да се отнеме всеки миг. Да си жив християнин в империята е понятна милост - някой трябва да работи бейския имот. Но благоразположението на агата е придружавано с непрестанни закани за колене и за нарязване на парчета на непокорните, макар в първите страници на драмата явна съпротива няма. Няма и в кулминацията, когато бегът с дружината си отвлича Цвета от нивата. Вековният опит сочи, че “преклонена главичка сабя не сече”. Ала молбите на Богдан и семейството му към Осман да не ги почерня удрят на камък. Рая е това - няма кой да ги слуша. Няма и защо - те са поробените…
Мотивът за отвлечена от турци мома-християнка сам по себе си не е нов. Той присъства във фолклора и се прелива в примери от възрожденската ни литература. Друг мотив, който го допълва и украсява с дълбоката си тъга и черна предопределеност, е потурчването на момичето. В “Македонска кървава свадба” Цвета трябва да сложи фередже и да стане жена на Осман бег. За целта идват да я склонят по-бързо Кърста и Петкана, вече минали по този тъжен път. Ала в жалкото си съществуване не са забравили истинското потекло и споделят с откраднатото момиче: “Бугарки, бугарки бевне, мори сестро” и “ние бугарки сме се родиле”. Запазили са и кръст, който тайно от чужди очи целуват. Девойката не желае да слуша предсказанията им, че за нея изход няма и също ще смени вярата си. На помощ на бея се притичва Селим ходжа за да я убеди в превъзходството на исляма. Напразно. Цвета се оказва с твърд характер и на всички турци заявява: “Кье умрам, ама туркина не станвам!” Затова на песента на Осман бег -

Цветано, мори гяурко,
Слушай, щьо велит сам Бегот:
-”Чифликот кье си продаям
Илакьим тебе кье турчам”,

през сълзи, ала смело, Цвета отговаря:

Ай, море турчин будала.
Колку ти чинит чифликот,
Дваж ми по чинит верата!

Образът на българското момиче е единственият завършен в творбата. Той е и неин център, около когото все повече се нажежават събитията. Те са взимно противоположни. Семейството иска Цвета да се върне при тях свободна и неопетнена. Бегът с дружината си и Селим ходжа са убедени, че ще я прекършат и по-късно, когато решителна дума ще има валията, се опитват дори да я упоят. Чернодрински рисува сблъсък на две религии и две нравствени концепции, зависими в крайна сметка от решението на българското момиче. Образът му е изваян с много любов и се издига до емблематичния пиедестал на жената-християнка: с кристално чиста душа и ненакърнима нравственост, а към това - с осъзната народностна и теистична принадлежност. Изправена пред валията, от когото Спасе й семейството й търсят правда, тя отново потвърждава нежеланието си за потурчване така, както по-рано в разговор с Кърста и Петкана изразява недоумение как някой може да сложи фередже против волята си. Финалът на драмата напълно оправдава заглавието. На сватбата между Спасе и Цвета пристига бегът с мрачните си спътници. Опитът му отново да я отвлече завършва със стрелба и дружен отпор на българите. Момичето е смъртно простреляно, ала последните му думи пак са: “Умрев, ала туркина не станаф!” С които трайно и ясно остава в съзнанието на читателя-зрител в далечното вече начало на двадесети век…
Днес е повече от невероятно драмата да бъде отново поставена на сцена. Но тя носи много исторически истини, които не започват и не свършват с насилствено грабване на българка от поробители. Кузманов насочва вниманието ни към активната сърбизация на местното население. Тема, така добре засегната в “Железния светилник” на Талев и в творбите на други наши автори. Когато сръбският консул предлага на дядо Кузман пари, той отговаря чрез спомените пред жена си, че “за пари верата си не я въртам; я не сум, ко овие магариня коджобашии, попои; греота е от Господа да се кинеме на парчиня…” Сам Чернодрински допълва в предговор към третото издание: “Макар режима на Стара Турция в Македония да се замени с нови два - сръбския и гръцкия - патилата на македонските българи не само не престанаха, но напротив, станаха по-непоносими: честта на много Цвети, на всички македонски девойки е играчка в ръцете на новите сръбски и гръцки Осман беговци - кърволоци. Затова и сега македонските синове се борат за защитата на своята чест, имот, народност, език и традиция”. Химна, който пеят в текста на драмата Нико, Гюре и Арсе е показателен за осъзната жертвеност. За човешка хекатомба, която предстои. Тя е предварително осъзната, възприета като неминуем път към свободата и очаквана с трепетна готовност:

Македоньо, майко мила,
Страдна земьо, света,
Много, майко, си теглила
В мъки и несрета!

Ний деца сме, майко, твои
Слаби и без сила,
Ала, знаем, за герои
Ти си ни родила!

Произведенията на Войдан Чернодрински днес имат най-вече познавателна стойност. За българите в Македония, днес сведени до диаспора, е писано много. Но Кузманов, заедно с Тръпчо Дорев, Любомир Весов, Стоян Христов, Самуил Стрезов, по-късно Кочо Рацин, юношата Ацо Караманов и т.н. съграждат мост между България и Македония в разни времена. Едните с ясното съзнание за народностна принадлежност, отразено в книгите им. Други със спомени за пребиваването си у нас, преди да поемат нелекия път на емиграцията. Трети - с неосъщественото, но ясно изразено желание да довършат образованието си в България като наши сънародници. Това “преливане” на творчество е сякаш позабравено. А може би и нежелано за възраждане било по политически причини, било поради тематичен архаизъм, който според мен е само привиден. Литературната история се развива едновременно със случилото се във вековете и го отразява чрез средствата на художественото. Каквито и да са те, пият сокове от минала реалност. Така е при Чернодрински (1875 с. Селци, Стружко - 1951, София), позабравен днес. Битовата физиономичност на творчеството му трудно ще привлече съвременния читател. Ясният патриотичен мотив за създаването на отделните заглавия - също. Времената се менят, с тях и естетическите вкусове. Но това, което е било, което е рисувано с потоци невинна кръв, крещи от редовете. Литературата е коректив за много прибързани човешки грешки в бъдеще време. И добър съветник за мирно съществуване между човеците тук, там… навсякъде. Каква е цената за обратното, илюстрира с “Македонска кървава свадба” и с цялото си творчество и македонският българин Войдан Чернодрински…