ГРАДИНАРИТЕ

На 25.05. 2011 г. си отиде писателят и преводачът Йордан Янков.
Поклон пред светлата му памет! 

ГРАДИНАРИТЕ

Пъргавината на водата е провиращо се между буците мишле -по корена
на посаденото минава свежа тръпка.

Подпаленото лято е с ботуши, стигащи до коленете ­ волята на струята е вече
твоя ­ тънкият ветрец и той завива в края на лехата.

В мотиката отрива рамото си утринното слънце ­ бели облачета се боричкат във
вира на този юлски ден ­ и погледите са искри от светлината,

извираща от устремения поток и от дъха му.


СЪНЯТ

Избутваш с крак нощта подобно черна котка от леглото си ­ стените, разтопени в
тъмно допреди минута, вдигат рамене около тебе.

И въздухът клокочи в ноздрите ­ начален белег на деня, видял в лицето ти
поредния си изгрев.

На лакът ще стоиш, додето стенният часовник ще преглъща преброените минути ­
в шепата ти ще остане пухкаво кълбце от сребърната прежда на съня ти
­
да омотава в бяло твоя къс живот и да напомня, че нататък има още.


СЛЕПЕЦЪТ

Откакто го намериха избягал от приюта, той е вече неспособен да повтори
разпиляната пътека.

Два камъка под сипея и той в средата ­ по-добре да го изчакаме да се събуди.

Докато спи, морето ще облизва ходилата му ­ две чайки ще му предоставят
цялото небе, а облаците ще обсипват

клепачите със зрящи капчици от разтопената наметка на зората.


БЕЗМЪЛВНОТО ПРОСТРАНСТВО

Безмълвното пространство проговаря ­ думите са бели, по-големи от самите себе
си ­ в слуха се блъскат.

Декември ­ водосточните тръби са онемели и комините до колене нагазват в
снежна перушина.

Лице в лице с това, което ни е търсило ­- какво ще види то? ­- сланата върху
клепките ни се задържа.

И затова ли снеговете бягат на високо?


ТЕОЛОГИЯ

                                                                       На Симеон Димитров

Ще трябва да съжителстват разцъфнала маслина и конопена наметка.

Това, което Бог създава, има нужда от защита.

Сандалите си търсят пътищата ­ думата е зърното, което ще умре, за да остане.

И сянката на кръста ляга от Голгота до Голгота.


СТАТУИ В ГРАДИНАТА

За техните разходки нощем знаят само кипарисите ­ попукват бронзовите стави
и по песъчливите алеи хрупкат затруднени стъпки.

Разбират своя вкоравен език ­ проточени екливи думи, произнесени на тъмно.

Зелената луна раздърпва сенките ­ оглежда ги, когато в меките треви се
отъркалят.

И сутрин само чувствено око ще различи дискретната следа на твърдо тяло върху твърдо тяло.


ЕСЕНЕН ПОСЕВ

Кепенците затваряш ­ ще премина покрай тях, ала едва ли аз ще съм човекът,
който ще остави белег върху почернялата им кожа.

Ще търся твоята следа преди отвесните стени да са те приютили, преди лилавите
им сенки да са заменили твоята постеля.

Човешкото лице е огледало за света наоколо и линиите върху него са бразди, в
които пада есенният посев
­
голям като надеждата и гол като самото зърно.


ВЕЧЕРНО ГРОБИЩЕ

А тез, които са излезли да допушат своите цигари, умножават светлините на
небето.

Звезди, запалени една от друга ­ сводът, паднал ниско, е опънат върху
остриетата на черни кипариси.

Луната си преправя път в рояка ­ пепелта от огънчетата по мраморните надписи
се сипе,

без да успее да събуди двете онемели дати.


БИ ТРЯБВАЛО

Там пак са и случайните неща ­ трева между два камъка и гръб на мълчалив
рибар, изписан с тънка линия върху водата.

И аз, дошъл да търся разпиляното след някогашен вятър.

Къпините би трябвало да бъдат въглени, посипани по храстите от слънцето на
юли ­ пътят, сгърбил се от жегата, би трябвало към билото да води.

И някаква жена би трябвало да има ­ помня тялото ­ лицето й не помня.


БЕЗСМЪРТИЕТО

Нещото, забравено от мъртвия.