Мариан Желев

Още докато паркирахме колата пред къщата стана ясно, че няма де се измъкнем лесно от селото. Имаше сняг и беше заледено, а и самият наклон допълнително щеше да създаде проблем после. Но едва ли точно сега му бе времето за песимизъм. Компанията, Нова Година, тишината на селото, къщата с камината… Имахме толкова много причини да посрещаме живота с усмивка на лице. Махнахме ръка на колите и ги оставихме в снега. Заловихме се да разтоварваме багажа.
През цялото време Милен стоеше някак отстрани, със сериозно изражение и отнесен поглед. Знам, че много често той изключва за света около себе си и при всяка възможност се гмурва в онзи, другия, неговия. Бях свикнала. Не чак с такава голяма сериозност си давах сметка, че точно заради тази му замечтаност го обикнах. Понякога и на мен ми влияеше, въвличайки ме в едно състояние на отпуснатост и сладко мечтание. Разбрах също, че това е състояние типично за творците. Което не пречеше на Милен да бъде прекрасен събеседник и много добър приятел. Фазата влюбена до уши минах почти като на сън, пренесена от него с прекрасни словесни букети и онзи тип ненатрапчиво ухажване, което не те кара да се усмихваш, а леко да притваряш очи, понеже идва направо от сърцето. После дойде сериозното предложение. Обещахме си след Нова Година, следвайки стъпките на любовта, да споим връзката си както пред Бог, така и пред нас като направим опит да имаме дете.
Горско Сливово е от онези села, чиито къщи, както Милен се изрази, бяха внимателно засети в центъра на Деветашкото плато. Казваха, че отдолу всичко било галерии, пещери и реки. Никога не съм била нещо повече от обикновена туристка. Екстремните преживявания предпочитах да наблюдавам отстрани. Избрахме мястото с приятели за новогодишните празници, понеже един от тях се познаваше със стопанина на къщата. Първото нещо, което чухме от него след обичайните поздрави, бе предупреждението в никакъв случай да не излизаме извън селото, край гората или около деретата. С половин уста ни отговори на въпроса защо: глутници вълци и друг дивеч. Стана по-словоохотлив за местната ловна дружинка, която обичала около празниците, когато всички са се прибрали в селото, да ходи на лов. Много-много не ми стана ясно от вълците ли да се пазим повече, или от заблудените изстрели на страстните ловци. Така или иначе не мислех да правя партизански походи.
Привлече ме къщата: камината, обстановката на стар и подържан дом. Към това прибавям зимата, студа навън, които силно контрастираха и сякаш допълнително усилваха топлината от огъня. Към него се присъединяваха дланите на Милен. Използвах всеки момент, за да съм по-близо до него. Не само заради успокояващото откъсване от големия град с приятели. Предстоеше ми съдбоносна година. Имах ясното съзнание, че тези няколко дни в Горско Сливово ще са преходни и затова трябва да им се насладя.
Много бързо забравихме затъналите в снега коли. За да изпъкне настроението и онази типична напереност, мъжката част от компанията подхвърли няколко шеги за вълците в гората. Скоро се събрахме около трапезата на задушевни приказки - също толкова топли като огъня и виното, разпускащ крайниците и мислите ни. Опитвахме се донякъде да запазим онзи специфичен заряд на емоциите, който пазехме за утрешното „Добре дошла, Нова Годино!”.
Преди да легнем Милен дълго стоя навън, загърнат в якето си. И не само. Първо беше с приятелите и от време на време чувах гласа му. После, останал сам, той сякаш се бе покрил с наметалото на своите мисли, водещи го далеч от тук. Не бързах да му досаждам с присъствието си. Едва преди месец бе завършил книгата си. Предстоеше му редакции, корекции, финансиране, издаване. Към това се прибавя и желанието му да я завърши навреме, преди прагматичните неща от живота да го настъпят. Бе ми споделил, че иска да застане пред олтара със съзнанието на една завършена част от своя живот. Само така ще може да ме дари със завършена, сглобена и добре окомплектована личност. За мен това нямаше значение, даже думите ми идваха прекалено силни, но за него бе важно да постигне целта си. Ето затова бях готова да се съобразя и дори сама да му осигуря този заслужен покой. Дори от собствените ми чувства, които тук бяха като пуснати на свобода птици.
Дълго не издържах. Наметнах се и излязох при него в студената нощ.
В първия момент той дори не усети присъствието ми. Взираше се в тъмнината, с леко вдигната нагоре ръка, където между пръстите димеше цигара.
- Кой ли е там?
Усетил присъствието ми бе решил да ме направи съучастник в съзерцанието.
Видях къщата благодарение на ярката светлина, излизаща от прозорците. В тъмнината ми изглеждаше на около половин километър разстояние. И определено бе извън селото. Стоеше като изръсена случайно там. Светлината отвътре позволяваше да се види дори част от двора - толкова бе силна. Личеше си, че е от електрически крушки, но бяха прекалено мощни и едва ли нормален човек в стаята с такава светлина би се чувствал комфортно.
Нямах представа кой стои вътре. Но пък Милен едва ли се нуждаеше от отговор на въпроса си на всяка цена. Неведнъж ме бе изненадвал с богатството на своето въображение. Сигурна бях, че и сега в ума му се върти някаква история - за откъснатата от селото къща, за ярката светлина и за още нещо.
Не сгреших. Напипал нишката на плана за нова история, Милен се обърна към мен с усмивка на лице. После ме дари с една от онези тютюневи целувки, които първоначално не одобрявах.
- Кумчо Вълчо сега ще те изяде
Добри приятели, добър апетит, чаша-две червено вино, любов - ето с какви предпоставки за настроение щяхме да влезем в новата година.
На сутринта се събудих като налетяла се птица. Имах намерение дълго да се протягам и излежавам в топлото гнездо. Милен се измъкна рано. Сигурно четеше книга и пиеше кафе пред камината. А може и да е излязъл да се разхожда. Спомних си за осветената къща. И затова, че бе извън селото. Като знаех как обича да задоволява любопитството си дълго нямаше да мога да остана в леглото.
Погледнах през прозореца. Не се лъжех. Видях Милен да стои до оградата. Сам, сгушен, вглъбен. Къщата наистина се намираше извън селото, кацнала на невисок хълм. Сега виждах, че да се стигне до нея се минаваше първо през дерето и после край гробище. Тесен, навярно черен, път водеше до там. Сега бе затрупан сняг, но ясно си личаха следите по него.
Нямаше да се учудя, ако някой като Милен живееше така откъснат, за да твори.
Половин час по-късно той нямаше нищо против да му се тросна, използвайки думите на стопанина на къщата за глутници и прочее страхотии. Милен ме изслуша с усмивка, която ме обезоръжи. Въпреки това успях да измъкна от него обещанието, че няма повече да напуска селото. Или поне не сам. Отвърна ми малко наизуст, но и това си беше нещо.
Ако кажа, че не прекарахме добре новогодишната нощ, ще си е чиста лъжа. Толкова песни, тостове, кулинарна освободеност и настроение събрани на едно място! Сякаш съм знаела, че трябва до последно да се насладя на миговете с Милен. На другия ден всичко щеше да е абсолютно различно. Аз, бъдещето, животът ми - тази съвкупност от определения щяха да се запълнят с ново съдържание. А то не бе никак, никак добро.
Събудих се по обед отново сама в леглото. Първоначално бях по-скоро заета да връщам лентата до снощните песни и танци. После си спомних, че след шампанското Милен изчезна за около час. Мислех, че пуши навън и се сбогува по свой си начин с отминаващата година. Накрая не издържах и излязох да проверя. Заварих го тъкмо, когато влиза в двора.
- Тази къща не ми излиза от главата - сподели ми някак набързо. Не ми каза какво е правил, къде е ходил и защо се е забавил толкова. Преди да влезе на топло той подхвърли само: - Утре ще разбера кой живее там и каква е тази силна светлина.
„Обичам те!” беше последното, което чух от него. Последното, което направи, бе да ме прегърне, а аз - още по-силно него. В тъмната стая, миг след като всички наши обещания се превърнаха в действие - нямахме никакво търпение и искахме това да стане в първите часове на новата година.
Разбирам, че докато пиша това, сляпо се стремя да напипам нишка надежда, че ще го видя отново. Вярвам - също като слепец, че ще прогледне отново.
Стори ми се, че ме бе събудил изстрел. Облякох се бързо и застанах отново до прозореца, загледана в отдалечената къща. Тогава чух още изстрели. Не познавам в детайли оръжията, но можех да преценя, че изстрелът идва от ловджийска пушка. Не виждах никъде Милен. Самите изстрели не идваха от тази част на селото. Това доникъде не ме успокои.
Нямаше го и в трапезарията. Половината от компанията се бе събудила. Паниката ми бе все още в зародиш, но имах достатъчно основания да събудя останалите. Тоалетна, стаи, изби, навеси, двор - преобърнахме всичко. Лошото бе, че никой не бе виждал Милен от снощи.
Върху притесненията си наложихме мехлема, че е тръгнал на разходка из селото. Споделих за обещанието му да не напуска района сам.
След по-малко от два часа всички решихме да излезем и да започнем да го търсим. Мъжете запалиха колите и се опитаха неуспешно да ги измъкнат от снега. Тръгнахме пеш. При това на фона на още няколко изстрела от пушки.
Обадихме се на стопанина, който веднага тръгна от Ловеч за Горско Сливово. След час той издири ловната дружинка и измъкна от тях подробни обяснения къде са ходили, по какво са стреляли и колко човека са били. Не, не бяха виждали друг извън селото.
Косата ми настръхна, защото покрай тези ловджийски обяснения се споменаваха големи диви прасета, следи от вълци, лют студ, от който клоните на дърветата се чупели.
- Какво е това там? - не бях на себе си. Изстрелвах въпросите един след друг. Вече държах стопанина за лакътя и той разбра, че няма да го пусна, докато не получа отворите: - Защо така силно свети? Защо е до гробищата? Кой живее там?…
Не бях изгубила почва под краката си, но самообладанието ми се топеше въпреки кучия студ навън.
Било помпената станция на селото. Качвали водата до съседния по-висок хълм и оттам стигала до селото.
- Заради студа - стопанинът знаеше, че трябва да е максимално подробен - включват едни големи, мощни лампи, за да греят. Така водата в помпите и тръбите не замръзва. Това са същите онези осветителни тела, които се използват зимно време и в помещенията с пилета - греят като печки. Дворът е заграден с бодлива тел, понеже помпената станция се води санитарно охранителна зона. Хората от водното дружество използват лятно време да си засеят домат, пипер или някоя тиква.
Ако до падането на нощта не видех Милен, нямаше да имам сили да стоя на краката си. Цялата компания, стопанинът, в това число още двама души от селото отидохме до помпената станция. Тръпки ме побиха, минавайки покрай гробищата. Следи имаше много. Пък и нали Милен бе идвал предния ден. Но всичко бе заключено с катинари и тежки синджири. Пред самата ограда на помпената станция видяхме следи от автомобилни гуми. „Уазката на Димо” - бе краткото обяснение на хората от селото. Наоколо - към дерето, полето или гората - никакви човешки дири. Само на животни. Какви животни?
- Тук си имаме всичко. Дори вълци.
Не знам шега ли си правеха или ме предупреждаваха вече за най-лошото. Бях готова да загубя ума и дума. Толкова много исках, ала не можех. Къде беше Милен? Трябваше да разбера.
Нощта се спусна като огромен черен гарван, който изведнъж покри всичката светлина над мен. Някак си се оставих да ме убедят, че е по-добре да изчакаме до утре за полиция. В това място, по това време…
Нощта премина без сън, като в ад.
На сутринта всички заедно тръгнахме. Ни студ усещах, ни умора, а само едно парене в гърлото - като неизказана тежка дума. Вкопчила се в дръжката на ловджийския джип, отнякъде се молех да се появи Милен - премръзнал, дори нахапан от глутница вълци, но жив.
Констатацията, че нещо лошо му се е случило пристигна задно с полицейските коли. Гражданска защита също се намесиха с високопроходими машини. Ловната дружинка включиха и кучетата си в търсенето.
Нищо. Милен се бе изпарил. „Обичам те!”, прегръдка и едно неизречено сбогом.
Национално издирване, снимки по медии, следователи…
Беше ли предопределена за мен тази съдба?
Опитах се да намеря отговора на в погледа на Милен. В онези очи, с които той се взираше в първата нощ към силно осветената станция. Засмукан, притеглен и сякаш безсилен срещу тази сила. Но накъде, защо, как? Бях го хванала в момент на дълбоко съзерцание. Като страничен наблюдател и като жена, която обича този човек толкова силно, че може да види в погледа му една отдаденост към свят колкото и мистичен, толкова и примамлив. Обичаше да потъва там, но винаги се бе връщал от там зареден с енергия и обновени чувства. Нищо отчайващо и никаква обреченост в този поглед. Защото - усещах го толкова силно - той бе започнал да превръща в неразделна част от своя свят. Бяха останали може би няколко крачки само или само протягане. И той изчезна.
Вече шести месец. Паметна новогодишна вечер с отрицателен знак. Компанията си тръгна с наведена глава, до дъно всички изплашени. Аз дълго не можех да спра сълзите си. От всички страни получих какви ли не теории за съдбата на Милен. Вълци от ловджиите; загубен в гората и измръзнал - полиция; според гражданска защита - паднал в дупка, дере, пещера и отнесен в подземните галерии; приятелите ми съчувстваха. От никого не чух, че е жив. Нима се превръщах в единствената, която вярва в последното.
Направих си тест за бременност на третата седмица. Беше отрицателен. Не е бил подходящ моментът да забременея от Милен. Питам се: а трябваше ли? Наивно вярвах в мистичната сила, че ако имах дете от него, той щеше да се появи отнякъде. Нищо подобно. Него го нямаше. Изчезна на първи януари.
Живея все пак с надеждата, с неговите очи и твърде често с онзи негов поглед, привлечен от светлината на помпената станция. Иска ми се точно в този момент да изтръгна душата си от тялото си и да го последвам. Без сила и агресия, а само с любовта, която продължавах да изпитвам към моя любим. Знаех, че бързо ще се ориентирам, скоро ще го намеря и първите думи, с които ще се обърна към него що го видя, ще са: „Моля те, вземи ме в твоя свят!”
Донякъде този мой копнеж се сбъдна, макар да не исках да става точно по такъв начин. Сънувах го. Видях как светлината поглъща Милен. Беше влязъл в двора на помпената станция. Не можех да разбера ден ли е или нощ. Заради ярката силното излъчване, идващо от къщата. Той влезе вътре. Светлината го прониза. Обърна се към мен и ми се усмихна като човек, когото току-що са намазали с чуден мехлем. Разплаках се, защото разбирах, че точно в този момент го губя завинаги. А той, без да се трогне от моите сълзите, ми прати онзи свой отнесен поглед, за да ми каже: „Нали ти обещах!”
На първи януари, година след изчезването на Милен, пристигнах сама в Горско Сливово. Отидох до помпената станция и пред портичката на двора оставих свеж букет цветя. Беше топъл зимен ден. Бяха изключили мощните лампи, понеже тръбите не можеха да замръзнат. Благодарение на слънцето, което светеше горе в небето.