ЗИМЕН КОКТЕЙЛ

Иванка Хиндалова-Шерстюк

ЗИМЕН КОКТЕЙЛ

разбъркай
малко студ
със малко лед

добави
парченце
от бледия жълтък
на слънцето
едва пробило
иззад сивото

сложи
две-три прашинки
призрачна мъгла
и още
въздух
опияняващ
рязък
и прозрачен

за аромат
миниатюрна
част от клонче
завинаги
попило лятото

за цвят
твоята топла
слънчева
усмивка

и ми го поднеси
във шепите си


НАЙ-ТРУДНОТО

Безмълвие
пулсира
в клетките ми.
Не са ми нужни думи,
за да разговарям
с облаците,
да разчитам
белите им пиктограми.
Усмихват ме.
Те никога
не казват
нищо тъжно.
Намигването
в синьо
на небето
ме разсмива -
като през детството.
А на Слънцето -
най-стария
и верен
мой приятел
(Слънце,
нали
не ще се втурнеш
да топлиш
друга някоя планета -
поне докато аз
съм жива?)
най-малко
са му нужни
мойте думи.
Оглежда се
в очите ми
и там намира
мене цялата -
и няма нужда
от говорене.
Вятърът,
листата
на дърветата,
тревите,
птиците
и котенцето ми,
бебенцата,
които ми се усмихват
като на таен
нов съмишленик
в техния
безмълвен свят…
С всички тях
също
се разбираме чудесно -
без думи.
Остава ми
най-трудното:
да се науча
да говоря -
така,
че да се разбирам
с хората…


АНОМАЛНА ЗОНА

Тук полудяват
стрелките на компасите.
Тук е безсмислено
да гледаш
към часовника.
По-добре попитай
камъка
от древното светилище -
най-точно
той ще те упъти -
кой век,
кой месец сме
и накъде е север.
Дърветата растат
в правилен кръг
и всичките им клони
са насочени към центъра.
Това е видимото.
Всичко друго
не може да се види
със очите.
Рядко някой
минава под дърветата -
забързва крачка…
А аз сред тях
се чувствам
като пътешественик,
пристигнал
най-накрая
у дома си.


ОТВЪД КРАЯ

                   Я была на краю чего-то,
                   Чему верного нет названья…
                        «Смерть» - А. Ахматова

Аз преминах отвъд този край.
Там е тъмно, студено и страшно.
Чернота те поглъща докрай
и не пуска ей тъй, без разплата.

И разплата оставих й - две
вечни следи - и в душата, и в тялото.
И й казах:”Видях те. Добре.
А сега ме пусни обратно.”

А тя - какво? Изкикоти се диво,
отговори: „Добре де…Върви…”
Пак ме измери, ухилена криво,
обърна ми гръб. И преди

да дойда на себе си, да се върна при тебе
поразгледах я още веднъж.
И зарекох се твърдо своя си жребий
да дочакам. Дори и без път,

дори пеш ако трябва да изрия пустиня,
да изгарям от жажда и глад…
Защото от тази, на която знам вярното име
много рядко някой се връща назад.


АВТОПОРТРЕТ

слепите ми вени
      зрящите ми пръсти
        всеки ден умират
          всяка нощ възкръсват
               всеки ден различна
           всяка нощ съм вечна
        слаба или силна
     близка и далечна
черна или бяла
     слънчева и цветна
          водна и въздушна
              огнена и земна
          смея да печеля
      смея и да губя
смея да намирам
      смея да съм луда
         смея да се смея
            смея и да плача
               в слънчевия изгрев
            в гънките на здрача
          в южните простори
        в северните степи
      тук съм и ме няма
с теб съм и без теб съм
    малка и голяма
        знаеща невежа
          точка и безкрайност
            зрънце и вселена
              ту като във полет
           ту като над пропаст
         жадно изживявам
       тайната - живота
           земна и небесна
               ранна или късна
                     всеки ден умирам
                        всяка нощ възкръсвам