ХAЧ

Валентина Плачкинова

Лежеше на това легло повече от седмица и умираше.
Толкова се беше уморил, че вече му беше все едно. Животът му и без това продължи доста дълго, труден живот на човек, който така и не можа да разбере какъв е - eдин от онези, на които викаха „помаци”. Казваше се Хасан Джунев, но за всички беше просто Хач. Знаеше, че значи „кръст”, и затова в онези страшни години, когато им сменяха имената, той се нарече Кръстан. После дойдоха други времена, когато можеше да си върне своето име, и го стори. Оттогава стана още по-объркан.
Сега лежеше и не разбираше от какво умира.
Докторът от родното му село Света Петка го беше преглеждал няколко пъти, но не му откри болест. Синът му го води и във Велинград да го гледат на някакви машини - слагаха го да легне, въртяха го, нещо бръмчеше, та чак свят му се завиваше, и пак не откриха нищо. „Старчески изменения” - казаха и препоръчаха силна храна, билки, спокойствие, хапчета за кръвното и още безполезни неща. Той ходеше безропотно от кабинет на кабинет и недоумяваше - как така му няма нищо, а пък си отиваше малко по малко? Синът му беше зает човек и се довери на докторите. „Ще те върна, тате, в село, пък ти повечко си почивай, като се поосвободя, ще дойда да те видя.”
Така минаха няколко месеца, а Хач, вместо да се оправи, взе, че легна и повече не стана. Сега имаше много време да мисли и да търси причината за болестта си. Не че имаше лек за нея, но поне да знае. Минаваше му нещо през ума, но дали ще е от това?
В края на това лято пак беше ходил до Юндола. Обичаше да се скита там. Беше вече стар да върви пеша, затова един съсед го караше донякъде, оставяше го в ниското, до ливадата с конете, а той продължаваше нататък сам. Щом стигнеше поляната с глухарчетата, събуваше си обувките и дълго време стоеше бос. Ей така най обичаше - да чувства тревата, че го боде. Идеше му да подскача и да се търкаля по нея, но вече не беше дете. Отвътре обаче го обземаше луда радост. Събличаше овехтялата си жилетка, разкопчаваше си ризата - да може да диша, и тръгваше. Минаваше нагоре, покрай хижите и бунгалата, и поемаше през гората. Пътечката беше много стръмна, често спираше да си почива, докато накрая изнемощял сядаше на земята. Като поседеше малко, да успокои дишането си, се отпускаше полека по гръб и забиваше поглед в боровете. Така можеше да лежи с часове, като хипнотизиран. Дърветата бяха много високи, клоните им се преплитаха някъде горе и криеха небето. Слънцето изведнъж блясваше, някакъв лъч го ослепяваше, но той не затваряше очи. Постепенно се разтваряше в аромат и тишина и един ден усети душата си. Видя се малък, десетгодишен, с къси панталонки и ожулени колене. Баща му беше наблизо, пък и Хач не го беше страх - обичаше планината и тя му отвръщаше със същото. Тук и цветовете бяха други - колкото по-нависоко отиваше, толкова по-ярки ставаха, от тъмнозелени полека почваха да жълтеят, но не като повехнали, а като слънчеви. Някои изглеждаха синьо-зелени, като очите на майка му, други бяха снежнозелени, като посребрени. Толкова различно зелено никъде другаде не можеш да видиш. Нещо го теглеше още по-нависоко, той ставаше и пак тръгваше.
Така и онзи път. Изправи се внимателно, преметна през рамо жилетката и продължи. Отиваше към Мечата поляна. От време на време се обръщаше да види как се смалява пътеката, сякаш изчезва и няма връщане назад, после пак поемаше към своето място. Най-накрая стигна. Беше неголяма полянка, оградена от високи дървета, цялата в храсти и тръни, а по средата - пън. На него се качваше Хач и се провикваше. Ей така, с цяло гърло: „Боли ме-е-е!” Викаше, докато гласът му претънее. С този вик изкарваше всичката си болка. Планината му отговаряше “…име-име-име…” и замлъкваше. После Хач сядаше на пъна и се отдаваше на мислите си. Този ден мислеше за своя бог. Беше израснал като мюсюлманин, почиташе традициите, останали от прадеди, молеше се - искрено и чисто, беше добър, милостив, щедър, прощаваше лесно, грижеше се за душата си, не се оскверняваше нито с помисъл, нито с действие. Но нещо отвътре го ядеше.
Преди няколко седмици беше решил да поразчисти тавана на старата си къщица, и намери сандъка на баба си. Той от години стоеше там прашасал, но сега нещо го подтикна да го отвори. Намери стари писма, бебешки дрешки, разни украшения и други вехтории. Като бръкна по-надълбоко, напипа някаква кутия. Извади я, поразгледа я и се опита да я отвори, но не можа. От старост се беше слепнала и не поддаваше на натиск. Хач усещаше, че крие нещо важно, затова с все сила я блъсна в пода и тя се счупи. Отвътре изпадна малко камъче, на което беше отпечатан разкривен кръст, и се подаде някаква книга. На нея също имаше кръст.
Дълго я държа в ръцете си, без да смее да я отвори. Спомни си как беше чувал баба му и дядо му често да се карат, и сега пак му изплува оня огън, лумнал в очите на баба му, която не искаше да отстъпи. „За това ще да е било” - помисли си Хач и разтвори книгата. Знаеше историята на своя род - кървава и страшна, и може би тази книга щеше да му даде отговори на въпроси, които все по-често си задаваше. От този ден нататък животът му се промени.
Баба му беше християнка.
Хач се изправи и поседна на пъна. Ето за това искаше да помисли тук, нависоко, в планината, където от въздуха и от тишината наоколо можеше всичко да му стане по-ясно.
Тази книга го обърка. Много от написаното в нея приличаше на Корана, а и в него ги имаше същите имена, само че звучаха различно - Нух беше Ной, Ибрахим беше Авраам, Муса - Мойсей, Иса - Иисус, а Мириам - Мария. Това първо го стъписа, но колкото повече четеше, все повече разбираше. Откри и други съвпадения - Бог е един, греховете общи. Сравненията го водеха до още по-отчайващи изводи. Постепенно започна да пропуска по някоя молитва, а след време - всичките и само четеше. Не можеше да откъсне очи от тия две книги. Спря да яде, отслабна много, не се виждаше с никого и ставаше все по-отчаян и по-отчаян. Сега, на този пън, на върха на планината искаше да разбере две неща. В Библията пишеше, че Господ изгонил Адам и Ева от Рая - защо не им е простил, нали е великодушен? И още пишеше, че Господ е пожертвал Своя син, за да бъдат изкупени човешките грехове - защо Той иска друг да плати за нечии грехове? Второто му напомняше неговия живот и това много го измъчваше. Ей тая болка изкарваше от гърдите си Хач тук, на тоя пън.
Изведнъж усети някакво движение зад себе си. Погледна през рамо - нещо огромно се поклащаше застрашително към него. „Мечка ще да е - уплаши се Хач, - нали поляната…” Както се беше качил на пъна, така си и замръзна. Не смееше да мръдне. Всичко, каквото знаеше за подобни случаи, се изпари от главата му. Чудовището изрева ужасяващо. Какво да прави? Не можеше дори да диша. Още малко и щеше сам да скочи в огромните му лапи. Тогава се сети какво го беше довело тук. По силата на навика се обърна на изток, не, не се обърна, а само извъртя очи и се замоли наум: „ О, Аллах, спаси ме, ако го сториш, вече никога няма да отворя Библията!”. Изчака малко - нищо. Никакво движение, само лъхна тежка миризма. В отчаянието си погледна към небето: „Господи, Иисусе Христе, помогни ми! Нека не изкупвам чужд грях!… Не днес, Господи!” И застина в очакване на неизбежното. Колко е стоял така, не знаеше, но като чу шум, отвори очи и видя храстите да се люлеят. Беше сам - с планината, с вятъра, със страха си.

Хач се надигна от леглото, пи малко вода и пак се замисли. Беше ли се случило това, или му се беше привидяло?

От тоя ден започна да умира. Вместо да се радва, че е жив, той се измъчваше още повече от преди. Ако беше истина, кой Бог го беше спасил? Да изпълни ли обещанието си? А отговори няма. Искаше му се да се помоли отново, но към кого да се обърне? Няколко пъти се беше качвал на същото място с надеждата мечката да дойде пак и този път да намери смъртта си, но нищо подобно не стана. Разбра, че няма да получи отговор, и се примири. Чувстваше се празен, мразеше се, защото се беше поддал на страха и беше допуснал греховни мисли. И легна на това легло, за да умре. Но още не беше готов.
Пак се унесе в спомени.
Беше дете и баща му го беше взел със себе си на лов. Той ходеше на лов от страст не към убиването, а към природата. По цял ден скитаха из околните гори, спотайваха се в малката колиба, направена за тази цел, и дебнеха полета на гривеците. Баща му отстрелваше по някоя птица, но повече си говореха и се смееха. Понякога го чуваше да си пее - някакви песни, на които го беше научила неговата майка. Хач подскачаше около него бос и тревата го бодеше по краката. Спомни си как в един такъв ден не искаха да се прибират и баща му каза:
-Хачи, иди да подпреш слънцето, че още малко да пообиколим! - и се смееше.
-Как да го подпра бе, тате?
-Ами вземи една дълга пръчка, вържи с въженце напречно една по-малка така, като раменца, като кръст… и подпирай! - и още по-силно се смееше.
И Хач намери такива пръчки, направи, каквото беше казал баща му, и подпря слънцето…
Сега лежеше на това легло изоставен, объркан и самотен и очакваше смъртта. За да се избави. Затвори очи и започна да се унася. Нещо жълто блесна в съзнанието му и пак видя баща си. Държеше една дълга пръчка с къси раменца и подпираше слънцето: „Хачи, държа го, имаш още време.”
Хач се усмихна, видя оня огън в очите на баба си, позната песен избухна в ушите му, той стисна немощно дясната си ръка - с малкото камъче от кутията, и помисли: „Пусни го, тате, готов съм!”