превод: Донка Илинова

Драги колега,

Когато Ви посветих един дълъг коментар, осъзнах, че с това ще дам повод срещу книгата ми да се породи враждебно настроение, както във Вашата страна, така и извън нея. И това се случи: дори фактът, че Ви цитирах предизвика у левицата едва ли не „павловски” рефлекс. Толкова различни англосаксонски историци като Ерик Хобсбаум или Тони Джид вече ми отправиха упрека, че съм цитирал само Вашето име, без да сметна за необходимо да оправдая тази екскомуникация (1).Трябва да се освободим от опиянението на този омагьосан ред на мисли, ето защо, повече от всеки друг път не се разкайвам за постъпката си. На първо място ме ръководеха просто професионални мотиви, тъй като разглеждам въпроси, върху които Вие отдавна сте писали толкова много. Вашата книга „Фашизмът в неговата епоха” (1963) ме заинтересува още преди трийсет години, когато се появи на френски език. Независимо от респекта към правилата на нашата специалност, Вашите книги поставят и толкова много проблеми, неотменни за разбирането на ХХ век, че ще се окаже голямо заслепление, ако тотално ги заклеймим.
Наистина, произходът на това заслепление е наложената представа за нацизма, която от половин век владее демократичната традиция, тъй сякаш Втората световна война би трябвало непрестанно да изяснява неговото историческо и морално значение. В действителност тази наложена представа вместо да избледнее в степента, в която се отдалечаваме от събитията, лежащи в основата й, е дори нараснала през петдесетте години, които ни делят от тогава; и то като най-важният критерий, помагащ ни да различим добрия гражданин от „лошия” (нека се върнем за момент към речника на Френската революция). Тази представа успя да създаде дори въображаеми фашизми, тъй като и след поражението на Хитлер и Мусолини търсенето на по-късни превъплъщения на фашизма продължи.
Престъпленията на нацизма бяха толкова чудовищни, и в края на войната толкова явни за всички, че несъмнено е полезно, от педагогически съображения дори необходимо, да поддържаме жив спомена, дори дълго време след като поколенията, които са извършили тези престъпления са изчезнали. Общественото мнение повече или по-малко ясно осъзнава, че на тези престъпления е присъщо нещо специфично модерно, сходно с определени черти на нашето общество и че поради това с толкова по-голяма бдителност трябва да се предотврати едно възможно повторение. Това възмущение от самите нас създаваше хранителната среда за антифашистката хипноза и бе същевременно най-доброто й оправдание.
Обаче още от самото начало тя се превръща в инструмент и на комунистическото движение. Най-явно и продължително това средство бе използвано непосредствено след Втората световна война, когато вследствие провала на Хитлер, историята сякаш издаде демократично свидетелство на Сталин; изглеждаше като че ли антифашизмът, едно напълно негативно определение, би бил достатъчен гарант за свободата. С това наложената антифашистка представа наред с необходимата й роля доби и едно пагубно въздействие. Тя направи анализа на комунистическия режим, ако не невъзможен, то най-малкото труден.
Според Вашето схващане, в немската левица, дори изобщо в Германия, това заслепление е абсолютно, при това по причини, отчасти твърде очевидни. Нацизмът беше един немски апокалипсис, който ограби страната Ви от нейната традиция и я хвърли в безпрецедентна беда, която чрез всеобщото заклеймяване нарасна още. Разбираемо е, защо тази национална трагедия мобилизира почти без изключение колективните политически чувства. Също така лесно е да се разбере защо антикомунистическата аргументация беше подложена на вид табу, щом като и Хитлер си беше послужил с нея. Същият феномен може да се наблюдава mutatis mutandis и в Италия, при това по същите причини.
Обаче, питам се, дали в този смисъл Вие малко не преувеличавате в писмото си анализа на този изключителен случай. В края на краищата, фашизмът в нацистката си форма беше и в моята страна, както и за всеки историк в цяла демократична Европа една повече или по-малко табуизирана тема. Смятам, че моралната присъда, на която подлежаха двата режима, попречи да се изследва, дори само да се възприеме популярността, на която са се радвали в периода между двете войни. Не по-малко табу беше и всеки сравнителен анализ или дори само всяка представа за взаимообразна зависимост между комунизъм и фашизъм, дори и причината да не бе една и съща. Обаче подобни възгледи бяха отхвърлени във Франция като инструментариум на Студената война, въпреки че твърде често се срещат у автори от трийсетте години. Струва ми се, че в това отношение разликата между моята и Вашата страна е по-скоро в степента, а не в принципите. Съществуването във Франция на една достопочтенна революционна и демократична традиция по-скоро е поощрила комунистическата илюзия, без да позволи да се разкрият изцяло тъмните й черти. Победата на антифашистката коалиция, на „Народния фронт” в 1936 г. е въздействала в същия дух. Присъствието на „антифашистка” марксистка традиция не е чуждо на немската култура. Именно тази традиция послужи на бившата ГДР за интелектуалната й легитимация.
Каквото и да е отношението на френските и на немските историци за разбирането на ХХ век, ясно е, че хипнозата на фашизма, а с това и на антифашизма, е използвано от комунистическото движение като средство, за да скрие от погледа на общественото мнение собствената си реална същност. Така че за да се доближим до реалната история на фашизма и на комунизма възниква необходимостта да се постави под въпрос този зрителен ъгъл, добил силата на една теология. В този смисъл Вие сте проправили пътя и с течение на времето, след десет или петнадесет години, когато дистанцията се увеличи, това ще стане ясно за всекиго.
Въпреки, че принадлежа към различно течение, аз се опитвам, също като Вас, да разбера странното обаяние, което тези две големи идеологически и политически движения - именно, фашизмът и комунизмът - са упражнили. Вие концентрирате вниманието върху фашизма, докато аз се опитвам да разбера изкусителната сила, с която комунистическата идея е подмамила душите на хората. Обаче никой не може да разбере единият от двата лагера, ако не вземе под внимание другия; по отношение на техните представи, на техните страсти и на глобалната историческа реалност те са най-тясно свързани.
Тази взаимообразна зависимост може да бъде изследвана по различен начин: например, през призмата на идеите, на страстите и на режима. Първият аспект ни открива възможността да анализираме доколко демократичната политика се е люшкала между принципа на универсалността, от една страна, и този на партикуларизма, от друга, или, казано с Вашите думи, между трансцедентното и иманентното начало: един философски антагонизъм, който е засилил страстите на взаимната враждебност. Хранителната среда на едно фашистко движение е бил антикомунизмът, а на комунистическото движение - антифашизмът. Обаче и двете споделяха омразата към буржоазния свят, който им позволяваше взаимно да се обвържат. Най-сетне сравнението между двата режима - болшевишко-сталинския и Хитлеровия режим достави още от трийсетте години материал за обширна литература, на която след войната Хана Аренд даде най-популярните, (но не и единствените) аргументи.
В книгата си се опитах да въздам справедливост на всички аспекти. Както много правилно сте разбрали, в това отношение съм по-близко до Вашите интерпретации, отколкото до тези на Аренд. Впрочем, концепцията на тоталитаризма позволява от режимите на Сталин и на Хитлер да се сравни онова, което е сравнимо, но това не е достатъчно, за да обясни различният им произход. Тенденцията да се проследи „историко-генетичното развитие” - нека си послужа с Вашия израз - на фашистките и на комунистическите режими, ми се струва по-убедителна и притежава по-голяма сила на интерпретацията. И все пак, не съм съгласен с Вас в една важна точка. Струва ми се, че отнесено към комунизма, Вие твърде много подчертавате реактивния характер на фашизма, именно фактът, че в хронологичен ред фашизмът е възникнал по-късно и носи отличителните черти на комунизма. Лично аз виждам в тези движения две потенциални образувания на модерната демокрация, които имат еднакъв исторически произход.
Ленин превзе властта в 1917 г., Мусолини - в 1922 г., Хитлер претърпя провал в 1923 г., а десет години по-късно победи. Така че може да се гледа на фашизма на Мусолини като на „реакция” срещу заплахата от един италиански болшевизъм, който също бе следствие от войната и повече или по-малко се движеше по следите на руския си образец. По същия начин от нацизма може да се извлече отговор на наложената представа на немците за „Коминтерна”, отговор, съответстващ на революционния и диктаторски облик на комунизма. Този опит за интерпретация съдържа част от истината доколкото страхът от комунизма действително е създал хранителна среда за фашистките партии, но според мен, само отчасти; тъй като има недостатъкът да прикрива всичко ендогенно и специфично за отделните фашистки режими в полза на онези неща, които съвместно атакува. Културните елементи, от които си бяха съставили една „доктрина” съществуваха още преди Първата световна война, следователно преди Октомврийската революция. Мусолини не изчака 1917 г., за да открие връзката на революционната идея с националната. Германската крайна десница, дори цялата десница не се нуждаеха от комунизма, за да ненавиждат демокрацията. Националболшевиките се бяха възхищавали от Сталин. На драго сърце ще се съглася, че омразата към болшевизма имаше за Хитлер превес, разбира се, единствено в качеството му на краен продукт на буржоазно-демократичното общество. Впрочем, някои от най-близките му съратници, например, Гьобелс, не криеха, че ненавиждат Париж и Лондон повече, отколкото Москва.
Ето защо съм на мнение, че тезата за фашизма, като движение, „реагиращо” на комунизма, обяснява само част от феномена. Тя не е в състояние да осветли немската и италианската специфика. На първо място тя не позволява да се разбере какво общо са имали двете фашистки движения по отношение на произхода и характерните черти с омразния режим. Обяснил съм това доста изчерпателно в гл. 6 от моята книга (по-точно на с.197-198), така че ще мога да Ви спестя повторението. Без друго, ще добавя, че ако Вие приписвате на болшевизма не само хронологичен, но и каузален приоритет спрямо фашизма, могат да Ви упрекнат в желание да извините по някакъв начин нацизма. Твърдението, че Гулаг е съществувал преди Аушвиц не е погрешно, нито ирелевантно, обаче няма значението на причина и въздействие.
Не мога да се съглася и с Вашия анализ на „рационалните мотиви” на Хитлеровия антисемитизъм. Истина е, че присъствието на множество евреи в ръководните щабове на комунизма - на първо място в руската партия - е доказан факт. Обаче Хитлер и нацистите в никакъв случай не бяха обвързани с този аргумент, за да изпълнят със съдържание омразата, която изпитваха към евреите, а тя беше по-стара от Октомврийската революция. Впрочем Мусолини, когото толкова много ценяха, бе извел към победа един антикомунистически фашизъм, който не бе антисемитски. И тук е налице една особеност, която ме разграничава от Вас, това са именно първоизворите на нацизма, които бяха по-стари и по-специфично немски, отколкото враждебността спрямо болшевизма. Преди евреите да станат изкупителна жертва на болшевизма, те бяха вече такава за демокрацията. Ако е истина, че вследствие особеното си отношение към модерния универсализъм, представляваха идеален прицел за подобно заклеймяване, те се вместваха и в двете роли, както като граждани, така и като комунисти, като първата предхожда втората (Наистина, и Вие самият изрично отбелязвате, че в редиците на комунистите е имало множество евреи, но че и много от тях се срещат между застъпниците на либералния антикомунизъм).
Но ето, че тук отново се връщам към особената репресия, упражнявана от немската култура върху модерната демокрация, като елемент, обясняващ нацизма, който е съществувал вече преди комунизма. Това, което Вие наричате „рационално зърно” на нацисткия антисемитизъм, се състоеше в моите очи по-скоро във въображаемото пренасяне на две поредни, и все пак, взаимно неизключващи се въплъщения на модерното чрез евреите. По мое мнение прочита на „Моята борба” потвърждава тази интерпретация. Болшевизмът в тази книга е само последният стадий в домогването на евреите да се сдобият със световно господство.
Обаче този въпрос е толкова многообхватен и централен, че в бъдещата ни кореспонденция още често ще се връщаме към него.

С най-голямо уважение
Франсоа Фюре

Бележки:

(1) Excomunikatio (лат.) - извънредно общуване. - Бел. прев. Обратно в текста