ИЗ „ЕВРОПЕЙСКАТА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА”

Ернст Нолте

превод: Донка Илинова

7. Периодът на стабилизиране на Ваймарската република 1924-1929 г.

Едва ли стабилизирането на паричната единица в Германия беше единственото нещо, което като с вълшебна пръчка доведе до нормализиране на положението: изборите за Райхстаг на 4 май 1924 г. преминаха във все още крайно неспокойна обстановка. Националите (Народно-националната партия), както и Комунистическата партия постигнаха значителни успехи. Националсоциалистическата партия на свободата, едно ново образувание от народняци и привърженици на Хитлер, разполагаше сега с 32 мандата, а със своите 62 места комунистите добиха значителен превес. Германската социалистическа партия (ГСП) беше останала само с 100 депутати, приблизително толкова имаха и немските национали. И все пак, политикът от партията на Центъра, Вилхелм Маркс (1) , който беше сменил Щреземан през декември 1923 г., продължавайки да управлява, успя с помощта на част от немските национали да прокара законите на Даус (Dawes)(2) , които поставяха репарационните задължения на немците на нова база и отвориха пътя за притока на чужди кредити към Германия. Правителството съумя да използва подобряването на ситуацията и след изборите на 7 декември 1924 г. броят на комунистическите депутати спадна на 45, този на народняците на 14, докато ГСП си спечели обратно 30 мандата, а Германската национална народна партия отстоя позицията си. Обаче социалдемократите продължаваха да са извън правителството, като до 1928 г. правителствата се сформираха от един граждански блок, със сменящи се състави под ръководството на райхсканцлерите Лутер и Маркс. Към този блок принадлежаха немските национали, първоначално от 1925 г. до отстраняването им след договорите от Локарно, и после отново през 1927/28 година. Изборите за Райхстаг от 20 май 1928 г. донесоха на социалдемократите, както и на комунистите значителни успехи и доведоха до образуване на кабинета на голямата коалиция под ръководството на социалдемократа Херман Мюлер. След година и половина, в края на 1929 г., под влияние на зараждащата се световна икономическа криза тази коалиция бе силно разклатена, преди, през март 1930 г., с назначаването на президентския кабинет на Брюнинг(3) , да приключи ерата на традиционните парламентарни правителства.

В случай, че не насочваме погледа си приоритетно към резултатите от изборите и случващото се в Райхстага, краят на кризата от 1923 г. и началото на стабилизирането могат да се представят символично чрез два съдебни процеса, с които бе осъдено поведението на националсоциалистите и на комунистите: процесът срещу Хитлер в Мюнхен и процесът срещу Чеката в Лайпциг. И двата процеса преминаха твърде щадящо за обвиняемите, тъй като процесът в Лайпциг беше свързан с друг процес в Москва, така наречения студентски процес.

Процесът срещу Адолф Хитлер, Ерих Лудендорф и още няколко обвиняеми протече от края на февруари до края на март 1924 г. пред Народния съд в Мюнхен. Много скоро се разбра, че Хитлер играеше главната роля и той дори сам пое цялата отговорност за събитията от 8 и 9 ноември. Защитата му се състоеше в тезата, че имал същата цел като властоимащите в Бавария Кар, Лосов и Зейсер и че мотивът на всички участници бил любовта към отечеството, което поради опитите на комунистите за революция и слабостта на буржоазно-марксисткото правителство в Берлин се намирало в смъртна опасност. Разликата между партньорите била само в тяхната енергия и решителност, а шансът на този опит за национално спасение бил той и неговата партия да тласнат напред по един задружен път баварската държава, войската и полицията. За примери му служели Мусолини и Кемал паша, и не смятал, че е достойно за „една голяма личност” да се стреми към министерски постове. „Това, което желаех да бъда е да стана разрушителят на марксизма”; защото марксизмът чрез своята разложителна дейност бил виновен за поражението в Световната война и се изпречил на пътя към „последния божи съд”, към който ние под старите знамена „сме готови и желаем” да пристъпим.(4)

Заключителната реч на Хитлер, която очевидно е направила дълбоко впечатление както на съда, така и на слушателите, беше преди всичко една обвинителна реч, която в широк диапазон се насочваше срещу същите хора, които бяха обвинявани и от комунистите, именно срещу „Еберт, Шайдеман и другари”, обаче, с един радикално противоположен мотив: не заради мнимо социално предателство, а за държавна измяна. В общи линии тя не беше нищо друго, освен потенциално обявяване на война на един вражески свят, а с това и одобрение на войната изобщо. С други думи, речта представляваше най-резкият антипод на пламенния интернационалистически дух от I конгр. на Комунистическия интернационал. И все пак, в нея несъмнено се усещаше изблик на силно и страстно чувство, което е в състояние да увлече след себе си огромни маси, една националистическа и държавническа страст, от чийто дълбини ясно прозираше и социалната страст. Атака и защита бяха тясно свързани и понеже съдът явно бе проникнат от същите усещания, след като му признаха „заслугите към отечеството”, Хитлер бе осъден за държавна измяна с минимално наказание от пет години тъмничен затвор и в близка перспектива му се обещаваше замяна на наказанието с условна присъда.

Съвършено друг резултат имаше така наречения Процес на ЧК, който се състоя една година по-късно от 10 февруари до 22 април 1925 г. пред Държавното съд за защита на републиката в Лайпциг. Същинският му обект беше опитът на комунистите да завземат властта в 1923 г., а поводът се намери в това, че властите бяха успели да арестуват ръководителя на Т групата Феликс Нойман и дори най-главният съветски военен ръководител на бунта Александър Скоблевски (или Розе, Горев или „Хелмут”). Нойман направи обстойно признание, което се отнасяше главно до убийството на един предател и запланувания атентат срещу генерал фон Зеект. И този процес беше до голяма степен политически и пропаганден, тъй като адвокатите бяха или комунисти или открито показваха симпатиите си към комунистите. Затова пък председателят не проявяваше никакво снизхождение и често се стигаше до остри сблъсъци.

Съдът прие за доказано, че Чека-групата е действала по поръчение на меродавните партийни служби, а възражението на защитата, че комунистическата партия не поддържала индивидуалния терор бе отхвърлено с основателни аргументи. И все пак, обект на процеса бе само една малка част от голямото движение през 1923 г., макар и да не бе опровергана тезата на прокурора, че комунистите смятали и конституционната власт за фашистка и че позоваването на волята да се защитят легалните работнически правителства служело само за прикритие на агресивни намерения. Трима от главните обвиняеми, между тях Нойман и Скоблевски бяха осъдени на смърт, една част от другите - на продължителен строг тъмничен затвор.

Със сигурност, и двата процеса, и по начина по който бяха водени, са забележителни примери за онова различие в поведението спрямо дясно и ляво, което на времето (особено от Емил Юлиус Гумбел), а и днес почти изцяло се заклеймява. Все пак, първият въпрос, който би трябвало да се зададе е, дали някога в световната история една атакувана система е прилагала същите мащаби спрямо своите врагове и тези, които са искали да й помогнат, и дали на комунистите не се отнема честта, за която могат да претендират, когато се отрича, че насилственото разрушаване на капиталистическата, ще рече, на европейско-индустриалната система е вероятно далеч по-сложно и по-революционно събитие, отколкото установяването на антипарламентарна диктатура като отпор на тази атака. Но най-забележителното беше, че правителството на Райха не заведе следващ процес срещу същинските виновници, именно срещу ръководството на комунистическата партия, както и че смъртните присъди не бяха изпълнени. За единия процес навярно са били меродавни външнополитически съображения, но вторият не може да бъде разбран, без третият, така наречен студентски процес в Москва през юни и юли 1925 година.

Обвиняеми бяха немските студенти д-р Киндерман, Волщ и фон Дитмар. През септември 1924 г., с редовни документи и след по-дълги преговори със съветското посолство те бяха предприели едно пътуване до Съветския съюз с изследователска цел и изнасяне на поредица доклади. След 14 дневен престой в Москва, ГПУ ги арестува и изпрати в Любянка. След като процесът бе подготвян доста дълго време, повдигна се обвинението, че тримата студенти били изпратени в Русия от „Организацията Консул”, за да шпионират и да застрелят „Сталин и Троцки.” По време на процеса в Правда и в Известия се появиха карикатури, една от които показваше маститата брутална фигура на студент-армеец, на ръката с лентата с пречупения кръст, който стреля с пистолета си по портрети на Сталин и Троцки. В съобщенията за процеса се твърдеше, че се отнасяло до „първата щурмова команда на фашизма”, която била проникнала в Съветския съюз и трябвало да бъде обезвредена. Като задкулисни организатори бяха посочени легационния съветник Хилгер, главния редактор на Берлинер Тагеблат Теодор Волф и дори бившия Райхсканцлер Михаелис. Всъщност, бяха взети на прицел главно капитан Ерхард и (отдавна разпусналата се) „Организация Консул”. Първоначално посланикът фон Брокдорф-Ранцау гласува доверие на разследващите органи и повярва на твърденията им, че онези „подли убийци” щели да погубят и него(5) , но после много активно се включи в тяхна защита. Немският печат също отдели особено внимание на процеса. Скоро на бял свят изплува оскъдността или тривиалността на реалиите, които обвинението разглеждаше като доказателства за широкообхватно антисъветско съзаклятие, например, паричните суми, изплащани от Теодор Волф. Густав Хилгер също успя да опровергае подозренията по най-убедителен начин. Въпреки това обвиняемите бяха осъдени на смърт. В Германия възмущението от „позорното московско правосъдие” беше огромно. Фосише Цайтунг(6)припомни принципите на една революционна присъда, развити от французина Садул по време на процеса срещу революционерите-социалисти през 1922 г. и които противоречаха на всички държавноправни норми, тъй като приемаха за критерий „единствено това, което е добро за революцията”, а не индивидуалната вина на обвиняемите. Форвертс(7) се обърна с остри думи срещу „източното направление във Външно министерство”, което на всяка цена искало да избегне разнобой в немско-руските отношения. Познати на Киндерман свидетелстваха, че бил заминал за Русия, изпълнен с големи симпатии и илюзии, и че не би могъл да има връзка с организации на десни радикали, защото е евреин. Обаче за посветените отдавна беше извън всяко съмнение, че студентите бяха арестувани с цел да бъдат заменени; през февруари 1925 г. председателят на съвета на народните комисари Риков беше казал на Брокдорф-Ранцау, че обвинението срещу студентите ще бъде снето, когато се прекрати процеса в Лайпциг.(8) В края на краищата всичко се сведе до този резултат: през октомври последваха едновременно актовете за помилване на Скоблевски и Киндерман, както и на техните другари.(9) Така че Ваймарските правораздавателни органи н края на краищата не постъпиха по-сурово спрямо съветския комунист Александър Скоблевски, отколкото срещу австрийския националсоциалист Адолф Хитлер.

Развитието на Германската комунистическа партия през периода на забраната от ноември 1923 до март 1924 г. и след това се определяше предимно от споровете около Октомврийския провал, които впрочем бяха тясно преплетени с първите разногласия в руското партийно ръководство между Сталин, Зиновиев и Троцки. Беше съвсем естествено, че сега на преден план излязоха левите, които бяха остро критикували единофронтовската политика на Брандлер, тоест, присъединяването му към левите социалдемократи. След всеки неуспешен опит на десницата да се разшири по посока на работниците социалдемократи и на някои от техните водачи, махалото равномерно отскачаше от всички колебливи и нерешителни гласове и се определяше на ляво. Така, на IX партиен конгрес във Франкфурт през април 1924 г. се предприе радикален завой. Ръководството на партията бе поето от левицата, ще рече от Рут Фишер, Аркадий Маслов, Вернер Шолем, Ернст Телман, Артур Розенберг, Иван Катц и други. Десните, или брандлерианците, бяха изцяло изключени. Никой не повярва на появилата се мълва за стабилизиране на капитализма. Впрочем новата програма за действие прокламираше единен фронт отдолу, който трябваше да включи и пролетаризираното средно съсловие. Обаче в нея с още по-голяма решителност се настояваше за въоръжаването на пролетариата и разоръжаването на легални, както и на нелегални буржоазни държавни органи, а това означаваше подготвяне на масите за предстоящата последна битка. Призивът, който партията отправи за изборите за Райхстаг от май 1924 г., очевидно бе приет добре от мнозина, тъй като съдържаше крайно остро обвинение срещу Ваймарската система и, разбира се, срещу системата в цялост. На преден план в обвинението, наред с капиталистите, „както християнски, така и еврейски”, бяха включени и социалдемократите, които отново били нападнали в гръб борещия се пролетариат. Хитлер бе обрисуван с пренебрежение само мимоходом като „налудничав грандомански еснаф” и „творение на едрия капитал”, докато комунистическата партия бе отново характеризирана със забележката, че е „водач в тази борба за освобождение на всички потиснати”.(10)

Обаче след вторите през годината избори за Райхстаг не можеше вече да се отрече, че действително, стабилизиране бе настъпило; и докато във Ваймарска Германия под ръководството на външния министър Щреземан се действаше за изравняването със западните сили и за влизане в Обществото на народите(11) , комунистите сякаш взаимно се разкъсваха. Партийното ръководство започна ожесточена борба срещу троцкизма и люксембургизма в партията, а като насрещен фронт се формира ултра лява опозиция, която все повече и повече заемаше антиболшевишки или антисталинистки позиции, защото критикуваше политиката на НЕП и преобладаващата роля на външнополитическите интереси на руската селска държава в политиката на Коминтерна.

Особено показателно за този период беше съчинението със заглавие „Какво е болшевизиране?”, издадено в началото на 1925 г., с автор младият интелектуалец Хайнц Нойман, син на заможна еврейска фамилия. Според Нойман(12) , в съвременната епоха „на непрестанни национални борби и граждански войни”, борбата на ГКП срещу социалдемократите се превръщала в класова борба, която трябва да се „извоюва до последна капка кръв срещу опортюнистичeска партия на работническата аристокрация.” Обаче партията можела действително да бъде секция на една световна партия само при максимална сплотеност и ценрализация, само тогава тя щяла да се подготви по ефективен начин за въоръжения бунт и да има военни части и информационен апарат, който да осведомява партийната централа „къде се намират полицейските постове и казарми, къде са концентрирани позициите и силите на противника”, какво представляват крупните военни заводи и механизма на производствената им система. Само тогава тя можела да въздейства успешно върху дезорганизацията на капиталистическия държавен апарат и да осуети желания от капиталистите „мир в производствения процес”. Единствено в абсолютна болшевишка сплотеност, все едно на един дъх, в пълен синхрон с интернационалната централа, комунистическата партия би стигнала до победа: „Дайте ни една болшевишка партия в Германия и ние ще преустроим Германия из основи”.

Нищо чудно, че тези схващания предизвикаха възражения в партията и накараха противниците, не на последно място причисляваните към буржоазията, следователно заплашените с изтребване социалдемократи, да възприемат тезата, че тази комунистическа партия не е нищо повече от бойно оръдие и шпионски апарат на една външна сила. И когато през пролетта на 1925 г., след смъртта на Фридрих Еберт, когото ругаеха и в гроба, и на балотажа на изборите за президент на Райха, партията държеше на своя кандидат Телман, тя фактически осигуряваше победата на Хинденбург, макар и да получи само 2 милиона гласове, далеч по-малко, отколкото при изборите за Райхстаг. Разбра се, че тогава, когато ставаше дума за доверието към конкретна личност, а не до съгласие с една радикална протестна програма, комунистите успяха да спечелят за каузата си само едно малцинство, ще рече, малко повече от 5% от избирателите. От своя страна, Лудендорф, кандидат на националсоциалистите, бе получил по-малко от 300,000 гласа. През пролетта на 1925 г. Хитлер и неговата партия бяха, тъй да се каже, вече изчезнали от хоризонта.

Естествено, би било голяма заблуда да твърдим, че веднага след 9 ноември 1923 г. за Хитлер и неговата партия е дошъл краят. След преврата седмици наред населението на Мюнхен и на Бавария бе силно възбудено и с подчертано враждебно настроение към правителството. По поръчение на Хитлер, Алфред Розенберг образува алтернативната организация „Великогерманска народностна общност”. На процеса срещу Хитлер обществеността взе най-живо участие, разпространена бе в милионен тираж една пощенска картичка, изобразяваща самотния затворник в Ландсберг; макар и за кратко време, Хитлер за първи път беше станал национален герой. Изборните успехи на „Народния блок” в Бавария и на „Националсоциалистическата свободна партия” в Райха надминаха всички очаквания. Обаче Хитлер скоро забеляза, че от Ландсберг не може да овладее различните организации, появили се като приемници, ето защо се оттегли изцяло от политиката на деня, за да се посвети изключително на работата си по книгата, получила по-късно заглавието „Моята борба”. След освобождаването му от затвора по Коледа 1924 г. той намери ситуацията много променена; Хитлер посети новият министър-председател на Бавария Хелд, за да го увери, че не искал да се бори против правителството, а само срещу марксизма. А после, на 27 януари 1925 г. в речта си в Бюргербройкелер, положи основите на новата си партия. Удаде му се да увлече във възторжена еуфория присъстващите и чрез една трогателна сцена на помирение да приобщи разединените си съмишленици. Този път още отнапред бе напълно ясно, че начело на партията ще стои само той и че няма да търпи до себе си никакъв Лудендорф. Впрочем, баварските власти поставиха речите му под забрана, към която се присъединиха повече от немските провинции и с това му беше отнето най-доброто и важно оръжие. Обаче през юни 1925 г. в издателство „Еeр” се появи първия том на „Моята борба”. С оглед на настоящето изложение не смятам, че е уместно да се описва съдържанието или да се направи анализ или критика, а трябва да се зададе въпроса какво е отношението на основния мотив на книгата към по-ранните речи и дали в центъра продължава да стои по-специално антимарксизма, респ. антиболшевизма.

Съвсем нова е биографията, която впоследствие се превръща в изходна точка за една история на партията, която от своя страна е постоянно прекъсвана от многостранни размишления върху въпроси от общ политически и антропологически характер. Още в първите страници от житейската история се разбира, че на преден план изпъква великонемският мотив и че Хитлер се появява преди всичко като австрийски немец. Обаче, въпреки подчертаното себестилизиране, разказът му за опита, почерпен във Виена, сочи ясно и по поразяващ начин колко много той се е изживявал като европейския гражданин. Това доказва още и разказът му за първата среща със социалдемократите на строежа, а още по-убедително звучи описанието когато един ден срещнал масова демонстрация на работници социалдемократи и „със затаен дъх наблюдавал огромния човешки поток, който като змей бавно се извивал край него”. „Най-сетне, потиснат и разтревожен, напуснах площада и се прибрах у дома си”.(13)Това беше пример за „гражданска реакция”, обаче в никакъв случай не за гражданска „та” реакция, тъй като хора като Макс Вебер или Клемент Атли реагираха съвсем различно. Не е възможно да отминем факта, че възмущението на Хитлер беше подхранено и от една ранна и на драго сърце премълчавана (по-късно) тоталитарна претенция на работническото движение, а това бяха „бруталните искания” да се посещават само събранията на червените, да се четат само книгите на червените. Но тъкмо на това място той предлага също такъв тоталитарен постулат като противопоставя на социалдемокрацията „учението за по-тясно придържане към истината, но с използване на същата бруталност при прилагането й”.(14) И все пак, има известна последователност, когато той в същата връзка упражнява остра критика срещу буржоазията, заради липсата на разбиране по социалните въпроси, като недвусмислено я натоварва и с отговорността за съдбоносното развитие. И само няколко страници по-долу Хитлер пише: „Но когато разпознах евреина като водач на социалдемокрацията, изведнъж разбрах истината… Винаги ще помня имената Аустерлиц, Давид, Адлер, Еленбоген”.(15) Очевидно, тук Хитлер превръща един съпътстващ феномен в причина, което е по принцип нещо не по-различно от Писмата на Спартак, в които за причинители на войната се посочват спекулантите и спечелилите облаги от нея. Положително не е случайност, че и в биографиите на марксисти се среща толкова често изразът „изведнъж разбрах истината”.(16) Само че у Хитлер обвинението срещу „подбудители” и „причинители” на злото е много по-интензивно, вероятно защото не е достатъчно осмислено, а така стига до невероятни изказвания като това за планетата, която отново както преди милиони години ще странства обезлюдена през пространството, ако на евреина се удаде с помощта на своето марксистко верую да победи народите в света. Обаче само този е начинът, по който Хитлер извоюва за себе си и за въображаемата му „Германска империя на немската нация”, една мисия, която по свой начин трябва да бъде еднакво универсална като тази, която си приписваше марксизмът: „Докато се браня от евреина, се боря за Божието дело”(17) И така, наред с дългите описания и размишления за „аристократичният принцип на природата” или за „свободната игра на силите”, в „Моята борба”, както и в някои речи, се срещат, от една страна, утвърждаващия, също и национален патос на позитивния опит от Световната война(18) , а от друга, отричащия и социален патос, произтичащ от продължаващото въздействие на „руския пример”, възприет като плашило и от представата за „унищожение на националната интелигенция”: „Сега започва последната голяма революция. Обсебвайки политическата власт, евреинът отхвърля от себе си малкото обвивки, които още носи. Демократичният народен евреин се превръща в кървавия евреин и народния тиран. Той за няколко години се опитва да изкорени стълбовете на народната интелигенция… Най-страшният пример за това е Русия…”(19)

По същото време един от най-известните бойни другари на Хитлер, полковник Макс Бауер, написа един пътепис от страната на „Червените царе”(20) , в който откровено признава, че е променил мнението си за Съветския съюз и ръководещите мъже на партията, след като видял там твърде много неща, които отговаряли на неговите консервативни и военни принципи. Хитлер също беше привърженик на едно старо верую, което макар и по неин, съвършено различен начин, е изповядвала и Роза Люксембург. Като изхожда от жизненоустойчивата сила на миналото, той написа за движението си една библия, която по характерни признаци се разграничаваше от основополагащите трудове, които Карл Маркс бе написал в 1867 г. за работническото движение, и Ленин в 1902 г. - за ранния болшевизъм. Впрочем нито една от трите книги не отразяваше действителността или бе сполучлив проект на бъдещето, но всяка от тях имаше своето позитивно място всред грандиозни исторически процеси. Обаче ситуацията, в която и, заради която бе написана „Моята борба” отразяваше изцяло един частен случай и бе изобщо неповторяема. Така и за онези, които не се бяха присъединили към подигравките за дърдоренето на Хитлер, а бяха погледнали сериозно на книгата му, вероятността този човек и неговата партия да не са дорасли до нивото на демократичните и на марксистките си противници беше голяма. Може би, в никой миг предположението нямаше да е по-добре обосновано, отколкото през 1926 г., когато комунистите поставиха пред цялата общественост въпроса за отчуждение имотите на благородниците и голяма част от демократите и републиканците пое в същата посока.

Всъщност, от едно ляво партийно ръководство не можеше да се очаква единофронтовска политика, която беше предпоставка за успеха. Петият Конгрес на комунистическия Интернационал, обаче, остро беше осъдил десницата и същевременно предписал и линията на масова борба, която вероятно трябваше да се развие от долу под формата на единен фронт. И въпреки различните възможности, той допускаше и жестове на помирение със социалдемократите. Освен това, натискът на ултралевите сили над партийното ръководство се увеличаваше все повече и то отново усвои някои от техните тези, така че в Коминтерна възникна опасение, че във връзка със завоя на Щреземан на Запад, вътре в самата ГКП ще надделеят антиболшевишки или западноевропейски тенденции. Тогава Сталин принуди Зиновиев да изпрати „Отворено писмо до членовете и организациите на ГКП, с дата 1 септември 1925 г., което трябваше да подпише и Рут Фишер, въпреки че означаваше края на партийната й кариера. Дългото писмо сочеше вече много от белезите на бъдещето неясно и с недомлъвки партийно говорене, но смисълът бе ясен. Изрично се искаше болшевизирането на партията да стане на дело, изразено в борба срещу образуването на фракции и антиболшевишки тенденции, подчиняване на партийната работа на основния възглед за защита интересите на Съветския съюз, както и по-настойчиво използване на масовата борба. Впрочем това отворено писмо се превърна в изходна точка за буйни спорове и много скоро се открои групата на отцепилите се леви и ултралеви комунисти, като партийната върхушка реагира така, както се очакваше от нея: партийното ръководство бе поето от групата около Ернст Телман. Не след дълго й се представи великолепната възможност да даде ход на една масова борба.

Радикалното, избрано от Австрия решение за конфискуване на цялото имущество на владетелските домове не намери приложение след рухването на монархията в Германия през 1918/1919 година. По-скоро се продължи традицията като се направи разлика между държавно и частно имущество и разграничението се предостави на провинциите, респ. на съдилищата. След края на инфлацията няколко нови съдебни решения предизвикаха повишено внимание сред частично продължаващите спора страни и тревогата се усили, защото няколко князе претендираха за валоризация на унищожените им от инфлацията ренти и други доходи. А те далеч надминаваха валоризацията, която се полагаше на дребните рентиери и на спестителите. Ето защо ГКП внесе през декември 1925 г. законопроект, който предвиждаше безвъзмездно отчуждаване на цялото имущество на бившите княжески домове.

Несъмнено, тази претенция, поставена под лозунга „Нито грош на князете!” беше извънредно популярна между засегнатите от валоризацията, не по-малко и сред безработните и военноинвалидите, за които проектозаконът щеше да е добре дошъл. От друга страна, конституцията не предвиждаше право на безвъзмездно отчуждаване по политически причини на цели групи, а и комунистите не криеха, че щяха да атакуват само първия член от наредбата за собствеността. Обаче те действаха много ловко и създадоха един безпартиен комитет под ръководството на левия либерал професор Роберт Рене Кучински, който да поеме инициативата за допитване до народа. Това вкара ръководството на ГСП в трудна ситуация и от страх, че може да загуби голям брой привърженици, трябваше да се подготви да действа заедно с ГКП. Допитването до народа достигна изненадващо високия брой 12, 5 милиона гласове, далеч повече от необходимото и с това пътя към плебисцит беше освободен, след като, както се очакваше, Райхстага беше отхвърлил законопроекта. Сега в обществото пламна страстна дискусия, в която се намеси и президентът на Райха фон Хинденбург. Тъй като законопроектът предвиждаше промяна в конституцията, за приемането му се изискваха 20 милиона гласове, а на 20 юни 1926 г. гласуваха само 14.5 милиона души. Въпреки това успехът на ГКП беше голям. Тя беше подчинила на волята си ръководството на ГСП и освен това постигнала мнозина избиратели от Центъра да гласуват с „да”. За първи път сплашващата сила на руския пример бе сякаш изчезнала и избирателите гласуваха почти изцяло според социологическите параметри; изглеждаше тъй сякаш комунистически, социалдемократически и християнски работници стояха в общ фронт под комунистическо ръководство.

И все пак, трябва да погледнем какъв е основният резултат: впрочем, ГКП бе привлякла на своя страна ГСП с най-популярният и привидно най-умерен лозунг и наред с това и пролетариите от Центъра и много от левите демократи (между тях всички леви интелектуалци), ала въпреки това не надхвърли 40% от гласовете. Изобщо, беше изключено, че ГКП би могла със собствените си лозунги, като например този за диктатурата на пролетариата, да се наложи някога по легален път. Вероятно тя имаше право, когато смяташе, че дори и в условията на тежка криза, победа би довел само „въоръженият бунт”.

В рамката на тези важни и преди всичко симптоматични събития противодействието на националсоциалистите имаше само епизодичен характер и допринесе депутатите Фрик и другарите му да се възприемат като колкото комични, толкова и незначителни фигури. Националсоциалистите внесоха в Райхстага предложение, целящо отчуждаването на имуществото на „банки, борсови магнати и други народни паразити”, което беше пълна противоположност на законопроекта на комунистите и социалдемократите и естествено нямаше изгледи да бъде сериозно разисквано. Но несъмнено беше бунтарско, така че тази партия в бъдеще трудно можеше да разчита на естествени симпатии от страна на капиталистите. Дори в последна сметка, макар и народният плебисцит да приключи неуспешно за комунистите, те все пак бяха спечелили срещу най-радикалните си врагове триумф, който не беше само количествен или материален.(21)

Те обаче едва ли гледаха вече сериозно на тези врагове, а и вътрешно-комунистическите сблъсъци, до които се стигна в следващите години бяха недвусмислено доказателство за това. Всъщност те изобщо не засягаха отношението към фашизма и методите за неговото ликвидиране. Разискваше се по-скоро болшевизирането на партията, която Ернст Телман и неговите привърженици можеха да продължат и да наложат само чрез тежки битки. Най-върлите противници бяха крайно левите, към които след като загубиха партийното ръководство се присъедини част от левицата около Рут Фишер и Аркадий Маслов. Най-рано през 1925 г. се формира една група около Вернер Шолем, Иван Кац и Артур Розенберг. Тя упрекна комунистическите водачи, които сякаш са мислели „че пруската армия преди войната била едва ли не въплътеният идеал на ленинската партия”(22) . Насрещните упреци доказваха, че крайно левите възприемаха болшевизма като гражданска заблуда и с това несъмнено бяха на прав път. Но тъй като Кац, Розенберг и Шолем бяха „еврейски интелектуалци”, някои наблюдатели допускаха, че се долавят скрити антисемитски нотки в кампанията срещу интелектуалците, задвижена от групата около Телман по примера на сталинската полемика срещу Троцки, Зиновиев и Каменьев. Интелектуалците изобщо не бяха единни помежду си, а между най-активните от опозицията имаше и известен брой работници. На моменти съществуваха не по-малко от десет опозиционни групи и накрая почти една дузина народни представители се присъедини към левите комунисти. Партийното ръководство постъпи тактически много ловко и изключи една след друга опозиционните групи. Първа сполетя тази съдба групата около бившия ръководител на комуналния отдел в централата на ГКП Иван Кац. Тя наистина бе твърде радикална, и смяташе, че й прави чест да бъде назована антиболшевишка, след като болшевишко означавало да се „пренебрегват интересите на международния пролетариат в полза на руската държава, ще рече на руското капиталистическо селско мнозинство” и партийната дисциплина в ГКП да се замества с послушни трупове. Впоследствие групата се присъедини към комунистите от съветите около Франц Пфемферт, които обрисуваха Сталин като „селски Наполеон” и дори смятаха Русия за „последният бастион на буржоазията”, по-точно, една национал - капиталистическа велика сила и неприятелка на пролетариата(23)

Други, макар и подобни пътища поеха левите и крайно левите като Карл Корш, Хуго Урбан, Артур Розенберг, Аркадий Маслов и Рут Фишер. Те частично се отдалечиха от комунизма, дори от марксизма, впоследствие частично се върнаха в партията. Тук няма да се проследят по отделно разцепленията и сблъсъците,(24) тъй като във взаимовръзката, която е налице, е на първо място важно да се стигне до една констатация: въпреки съществени противоречия никоя от тези групировки, не си приписа заслугата, че се е доближила повече, отколкото партийното ръководство, до националсоциализма, респ. фашизма. Същото се отнасяше и до полемиката, която водеха. Дори и да атакуваха най-остро „Социализмът в една страна” на Сталин, те не го наричаха фашистки и дори когато самият Троцки в 1930 г. използва по отношение на сталинската практика(25) термина „националсоциализъм”, той не искаше да го обвърже с партията на Хитлер, която за него си оставаше резултат на контрареволюцията, докато Сталин все пак беше термидорианец. При дискусиите, които се проточиха приблизително по същото време вътре в ГНСРП, нещата се развиваха доста по-различно, и това е и доказателство, което ни помага да разберем приоритета и много по-голямото значение на комунизма до 1930 година.

Става дума за спора между десни и леви националсоциалисти, който започна скоро след основаването на партията и продължи до 1930 г. За лява минаваше северно-немската партийна организация, чието изграждане Хитлер прехвърли през 1925 г. на Грегор Щрасер, един аптекар и фронтови офицер от Ландсхут, награден с високи военни отличия. Наред с него действаше брат му Ото, бивш член на социалдемократическата партия, ръководил студентска бойна част срещу отрядите на Кап. Потенциалът, от който това крило трябваше да черпи бе до голяма степен народнически-протестантски. От друга страна пролетарските маси в Рурската област и в Берлин можеха да се спечелят за един националистически социализъм само ако се атакува капитализма, най-малкото еснафите. И при двете тлееше потенциален конфликт с Мюнхен, тъй като не без основание се твърдеше, че Хитлер се е споразумял с Рим и че търсел контакти с водещи икономически кръгове. Така или иначе, през септември 1925 г. бе образувана „Организация за сътрудничество на северните и западните партийни области [гау]” и като техен орган от 1 октомври се появиха Националсоциалистически писма, издадени от Грегор Щрасер и редактирани от д-р Йозеф Гьобелс, администратор на гау Рейнланд в Елберфелд. Една първа проектопрограма предвиждаше прехвърлянето на тежката индустрия към частична държавна и общинска собственост, както и преобразуването на собствеността върху земята в наследствена аренда. В Мюнхен тя намери толкова слаб отзвук, колкото имаше първото и позитивно решение за отчуждаване на княжеските имущества. На една сбирка на партийни водачи, състояла се в Бамберг на 14 февруари 1926 г., след четиричасова реч, Хитлер се наложи тотално и спечели на своя страна Гьобелс, когото назначи в края на годината за гаулайтер [ръководител на областта] на Берлин. Въпреки това, северно-немското партийно крило запази типично свои и предимно леви характерни черти, като си създаде и мощна база в издателство Кампф. В издаваните от него вестници и в Националсоциалистическите писма те можеха да прокламират борбата за унищожение на капитализма (интернационалния) и в тях с голямо разбиране се излагаше марксисткото учение за класовата борба, което бездруго те не смятаха за разлика от Хитлер за еврейско изобретение. Но преди всичко, тук се забелязваше ориентиране на изток, тъй като върховната цел, унищожението на наложените мирни договори от Версай и Сен Жермен, не би било постижимо, без помощта на Съветския съюз и без съюз с всички потиснати народи по света. Всъщност, болшевизмът бе категорично отхвърлен, най-вече с антисемитски мотиви, обаче в речта си „Ленин или Хитлер?”, която държа за първи път през февруари 1926 г. в Кьонигсберг, Гьобелс прави толкова задълбочен паралел между болшевизъм и националсоциализъм, приети за двете революционни движения на 20-тото столетие, че полярността сякаш се свежда до желанието на Ленин да освободи чрез света и Германия, докато на Хитлер целта била да освободи света чрез Германия.(26) Неколцина леви националсоциалисти стигнаха дотам да правят предложения за съюз с ГКП и Съветския съюз, и макар че в крайна сметка се стремяха към други цели, смятаха, че ГКП и Съветския съюз били - „доколкото позволява днешната ситуация, наши съюзници срещу Ваймар, Версай и Уолстрийт”.(27) Затова пък социалдемократите използваха подобни изказвания, за да докажат близкото сродство между комунисти и националсоциалисти.

Вероятно, когато Хитлер е писал втория том на „Моята борба”, който излезе през декември 1926 г. не на последно място е имал предвид левите националсоциалисти. В него той отново ясно заявява, че антибуржоазната полемика ни най-малко не означава омаловажаване на радикалния антиболшевизъм, но преди всичко разработва дотогава само в наченки представената теза за жизнено пространство, при това по начин, изключващ всеки компромис с концепцията за ориентиране на изток. В тази връзка би могло да се долови и силния акцент, който той поставя на расовото учение. Така че съюзът с потиснатите нации е напълно изключен, защото положението им се свързва с расова малоценност. Изобщо, вторият том е наситен много повече от първия със заострения и втвърден „европеизъм”, който вижда в господството на английската елитна нация и на свързаните с нея в бъдеще немци(28) една „расова” природна аксиома. От нея той извлича правото да се търси на изток „аграрната политика на бъдещето”, която ще означава края на руската държава, тъй като след загиването на болшевизма, онзи „подъл опръскан с кръв престъпник”, там няма да има вече ръководен слой, който би могъл да запази целостта на държавата. Обаче колко силно Хитлер все още е ориентиран към ситуацията на гражданската война в Русия, се разбира от „Политическото завещание”, с което приключва 14-тата глава посветена на „Ориентация на Изток или Източна политика”: „Не допускайте никога възникването на две континентални сили в Европа. Във всеки опит да се организира втора военна сила на немските граници … съзирайте посегателство срещу Германия … Погрижете се народът ни да се сдобие с базата на своята мощ не в колонии, а на родна земя в Европа…”(29) По същия начин, по който Хитлер иска чрез едно расово учение да фиксира надмощието на Англия в света през втората половина на XIX в., включвайки в него и Германия, така в този пасаж той се стреми да потвърди ситуацията от 1917/1918 г., когато втората, руската военна сила вече не стоеше на границите на Германия, ала която през целия XVIII и XIX в. е била основна естествена даденост. Страхът от собственото му унищожение, сложил дълбок отпечатък на ранните му речи, а и на първия том от „Моята борба”, намира израз във воля за унищожение във външнополитически и държавен план, която бе съвършено чужда на левите националсоциалисти спрямо Русия.

Следователно, съществуваха естествени различия между Мюнхен и Северна Германия. В 1928 г. още не бе решено коя концепция е по-перспективна - дали тази на Хитлер за идентифицирането на национализъм и социализъм, или тази на Щрасер за националния социализъм. Също така не беше сигурно дали ще последва разцепление на партията или само отклоняване на малка група. Изборите през 1928 г., които бяха за националсоциалистите поражение, а за комунистите означаваха внушителен успех, предопределиха решението.

Главната победителка беше несъмнено ГСП. Тя получи 152 мандата и с това участието й се засили в по-голяма степен, отколкото във всеки предидущ парламент, с изключение на Националното събрание. Затова пък дойчнационалите спаднаха от 100 на 78, а и партиите от политическия Център загубиха известен брой места. Комунистите се изкачиха от 45 на 54 мандата, а ГНСРП, въпреки най-големите усилия успя да спечели само 12 места, докато до тогава бе имала 14. Но всичките 12 човека бяха привърженици на Хитлер, а между комунистите не се намираше вече нито един ляв комунист. Все пак, изглеждаше потвърден и резултатът от декември 1928 г., доколкото в сравнение с комунистите националсоциалистите изглеждаха незначителна разединена партия. Действително, новото правителство на Голямата коалиция не им отделяше особено внимание, а пруското правителство разпореди специално за Берлин забрана на партията. Много по-важен бе сякаш фактът, че сега при националите бързо се наложи по-радикална тенденция, която през октомври доведе до избор за председател на партията на печатарския магнат Алфред Хугенберг, докато по-умерените кръгове бяха принудени да се отцепят.

Обърнем ли поглед назад, често пъти ни се струва, че периодът на Голямата коалиция от лятото на 1928 до февруари 1930 г. е сякаш последното добро време на Ваймарската република. Обаче съвременниците нямаха това усещане, а симптоматичен знак за слабостта на правителството беше и спорът за „Бронирания кръстосвач А”, който постави на твърде своеобразни контрапозиции социалдемократическите министри и фракцията от Райхстага. Един действително злокобен знак беше така наречения „кървав май” от 1929 г., който, може да се каже, популяризира крайно левият завой на Сталин и на Коминтерна.

Спорът за нов брониран кръстосвач беше започнал през 1927 г. и още тогава бяха разменени най-важните аргументи: Нямало нужда от брониран кръстосвач, който бил само една играчка, тъй като в програмата не трябвало да стои въоръжаване, а разоръжаване, казваха представителите на ГСП и на Демократическата партия; дойчнационалите и представителите на Народната партия пък отвръщаха, че се отнасяло до предвидено във Версайлския договор помощно съоръжение, което било наложително за отбраната на Източна Прусия. Защитилите предложението се наложиха и така бойният кораб бе въвлечен в изборната борба. Социалдемократите я водеха отчасти с лозунга детска храна вместо брониран кръстосвач, което вероятно значително допринесе за изборната победа. Обаче през август 1928 г. социалдемократическите министри, заедно с останалите членове на правителството взеха решение да започнат строежа, за да избегнат разрива на и без друго още много крехката коалиция. При новите парламентарни дебати сега социалдемократическите министри гласуваха като депутати срещу решението, което бяха взели като членове на кабинета. От друга страна комунистите внесоха през септември предложение за допитване до народа, което се състоеше от едно единствено изречение: „Строежът на бронирани кораби и кръстосвачи е забранен”. Но този път гласовете им бяха далеч по-малко от получените на изборите за Райхстаг. Предложението им не беше популярно, навярно по множество причини и не на последно място заради подозрението, че секцията на Комунистическия интернационал искала да създаде за своята държава, за СССР, приоритет на въоръжаването. Характерно бе и поведението на социалдемократите, което целеше да подхранва в дясно ориентираната половина на немския народ подозрението, че тази голяма партия (ГКП) все още няма отношение към най-елементарните потребности на държавата, щом като би могло аргументите й срещу бронирания кръстосвач да стигнат и до тезата, че Райхсвера бил излишен и бюджетът му би могъл да се насочи в помощ на безработните и детското хранене. Следователно, старото твърдение, че съществувал общ марксизъм, отново намираше почва.

Обаче, приблизително по същото време, отколешното противоречие вътре в границите на този общ марксизъм придоби чрез майските събития ново, извънредно кърваво изражение.

През декември 1928 г. директорът на полицията на Берлин, бившият бъчвар, социалдемократът Карл Фридирх Цьоргибел беше забранил всички демонстрации и събрания на открито, тъй като в последно време се бяха случили тежки сблъсъци между съюза на червенофронтовските бойци и СA. Министърът на вътрешните работи на Прусия Алберт Грезински издаде на 29 март 1929 г. „последно предупреждение”, в което почти без заобикалки заплашваше ГКП със забрана. Твърде разбираемо бе, че ГКП реагира най-остро срещу решението, тъй като при манифестациите на 1 май ставаше въпрос за стара и уважавана традиция на цялото работническо движение. И действително, властите взеха под внимание този факт, обаче убийството на двама представители на Райхсбанер отново изостри ситуацията. И агитацията на ГКП също призоваваше едва ли не към въоръжен бунт: „Революционният порив и волята за борба на немските работници ще покаже на социалдемократа, полицейският министър на буржоазния тръст, че: Пролетариатът не го е грижа за неговите забрани”.(30) Обратно, ГСП подхвърляше в обръщение изрази като „ГКП се нуждае от трупове” или „По заповед на Москва” и така от своя страна изостряше положението. На 30 април вечерта комунистите с няколко стотин членове на червенофронтовския съюз и млади спартакисти нападнаха по кръстовищата полицаите от пътната полиция, а сутринта на 1 май Ди роте фане излезе с надписа „Борба - май 1929 г.”, докато в уводната статия се говореше за „Сигнали за една отново надигаща се вълна на пролетарската революция”. Все пак, по улиците се събраха само няколко хиляди демонстранти, ето защо е съмнително дали партията е мобилизирала всички членове на червенофронтовския съюз или вместо това е принудила цивилни граждани към участие в демонстрацията. По всяка вероятност полицията имаше точно това предвид и си послужи с много резки методи, за да разпръсне колоните.

В главните центрове на размириците на Кьослинерщрасе във Вединг и на Херманплац в Нойкьолн към обяд бяха дадени първите изстрели навярно от страна на полицията, посрещната с градушка от камъни и бутилки и възмутени викове като „Кръволоци”. Отговор им се даде с намесата на бронирани коли, събаряне на барикади и предупредителни викове „Далеч от прозорците”, тъй като от страх от нелегални стрелци се стреляше направо в отворените прозорци. Още на първия ден вечерта имаше 9 убити и 63 тежко ранени. До 4 май ставаха постоянно тежки сблъсъци, предизвикани особено от младежки групи, към които населението изразяваше симпатии. На 2 май Ди роте фане отправи пламенни обвинения срещу „Партията убийца” и „Опръсканото с кръв коалиционно правителство”, и призова към „масова стачка”, ала не намери почти никакъв отзвук. В пруския ландтаг се разиграха вълнуващи сцени: депутатът Йендрецки се появи в пълна червенофронтовска униформа, Вилхелм Пик хвърли в лицето на социалдемократите думата „Банда от убийци”, фракцията изпя на крака Интернационала и после напусна парламента. Убитите бяха общо над 30 души, в по-голямата си част случайни лица, също и жени, затова пък полицията не беше дала нито една жертва, имаше само един пострадал с огнестрелна рана. На 6 май бяха забранени Червенофронтовския съюз, Младежкия червен фронт и Червената флота.

Много критично отношение към суровото поведение на полицията, която се държала като „във вражеска страна”, се забеляза не само по страниците на Франкфуртер Цайтунг и Берлинер Тагеблат, но и от страна на гражданството. Затова пък Форвертс поддържаше военнолюбив дух: „Комунистите се нуждаеха от трупове и активираха лумпенпролетариата… Долу комунистическите вредители на работническото движение!”(31) Действително, не особено злонамерено можеше да се предположи, че комунистите са искали, ако не да проведат, то все пак да изпробват въоръжения бунт, в който винаги се бяха клели. Но освен това, им е било добре дошло и сигурно са споделяли дълбокото възмущение, което бе изпълнило значителна част от берлинското население срещу „Цьоргибел-казаците” и „Полицейският звяр”.(32) От своя страна езикът, с който си служеха десните вестници беше крайно рязък: отново и отново ставаше въпрос за немска епоха на Керенски, в която очевидно отново сме били влезли, Ди дойче цайтунг говореше за „акумулираната поквара на измета на човечеството на нашия машинен век”(33) , а Дойче Тагесцайтунг настояваше „престъпните гнезда на метежниците да се прочистят така солидно, че никой вече да не може да се установи там”.(34) Старата боязън от гражданска война и споменът за годините от 1918 до 1923 се съживиха, още повече че се забелязваха вече първите признаци на задаващата се световна стопанска криза. Впрочем, съответно на руския пример, комунистите все още виждаха бъдещите си противници в гражданската война в лицето на социалдемократите и на Ваймарската държава на монополистичната буржоазия. Обаче една друга партия, която също като комунистите, но по противоположни причини, викаше своето „Вън Грезински, Северинг, Цьоргибел”, беше вече във възход и нямаше да мине много време, когато немските улици, а по друг начин и немските вестници и театри, щяха да се превърнат в арена на гражданска война, която, разбира се, остана ограничена, защото в основни линии правителство, полиция и войска задържаха ръководството в свои ръце. Без друго на управляващите нямаше да се удаде лесно да поддържат изискуемата еднаква дистанция, тъй като дотогава бяха атакувани предимно от едната, далеч по силна от двете, партия.

Обаче в тази игра взимаше участие и втора държава и тъкмо за 1 май 1929 г., с речта на своя военен комисар тя оказа отежняващо въздействие, намесвайки се в проблемите на Германия. Ала това влияние не бе изцяло негативно и враждебно. Преди да поставим темата за вътрешно-немската гражданска война е време да хвърлим поглед върху държавните отношения на Германския райх и Съветския съюз.


Бележки: 

 (1) Вилхелм Маркс (1863-1946) още млад се включва в дейността на католическата Партия на центъра. След провала на правителството на Густав Щреземан през 1923, Маркс е избран за канцлер на Германия, като остава на този пост от 1923 до 1925 г. и след това отново от 1926 до 1928 г.. Той също е кандидат на Партията на цантъра (и на цялата Ваймарска коалиция) за президент през 1925 г., но е победен от Паул фон Хинденбург. - Бел. ред. Обратно в текста

(2) Чарлс Гейтс Даус (Charles Gates Dawes) (1865-1951) - американски политик, банкер, генерал; В 1924 г. председател на комисията по репарациите, създава т.н. план Даус; Нобелова награда за мир (1925), вице-президент на САЩ (1929-32) - Бел. пр. Обратно в текста

(3) Хайнрих Брюнинг (Heinrich Bruning) (1885-1970) - германски политик, избран за Райхсканцлер на 28.3.1930 г., облечен с доверието на Хинденбург, образува правителство на малцинството, което функционира като парламентарно толерирано президентско правителство. - Бел. пр. Обратно в текста

(4) Jаckel-Kuhn, Цит. съч.,. (Бел. 32, гл. II, 4), с. 1210, 1215 и сл. Обратно в текста

(5) Pol. Archiv des AA, IV RU 366/2, Bd. 1, fol. 091, Доклад от 28.1.1925 Обратно в текста

(6) Издание от 3. 7.1925. Обратно в текста

(7) Издание от 29.6.1925. Обратно в текста

(8) Pol. Archiv des AA IV, Ru 366/3, fol. 167, доклад от 24. 2. 1925. Обратно в текста

(9) Седемте тома тайни документи в политическия архив на Външно министерство относно процеса на студентите (под RU 366) предлагат богата информация. Карл Киндерман написа по-късно книга за преживяното от него в Любянка под заглавие Karl Kindemann Zwei Jahre in Moskaus Totenhausern. Der Moskauer Studentenproze und die Arbeitsmethodenz der OGPU [Две години в московските морги. Студентският процес и работните методи на ОГПУ], Berlin-Leipzig, 1931. Обратно в текста

(10) Hermann Weber, Цит. съч.,(Вж.) бел. 20, гл. II, 2), с. 88-93. Обратно в текста

(11) Общество на народите, международна организация основана в Женева на 28 юни 1919 г. от победителите в Първата световна война. Неговият учредителен протокол, подписан от 44 държави е като първи опит за организиране на всички държави с цел да се осигури мира. - Бел. пр. Обратно в текста

(12) Heinz Neumann, Was ist Bolschewisierung [Какво означава болшевизиране], Hamburg, 1925, с. 12, 14, 47, 101, 133. Обратно в текста

(13) MK, с. 43. Обратно в текста

(14) Пак там, с. 44 и сл. Обратно в текста

(15) Пак там, с. 64, 66. Обратно в текста

(16) Срв. напр. Margarete Buber-Neumann. Von Potsdam nach Moskau. Stationes eines Irrweges,[От Потсдам към Москва. Етапиге на една заблуда] Stuttgart 1968, c. 61: Седмиците, прекарани в КiHi се превърнаха за мен в интензивно обучение в комунизъм… Внезапно, всичко ми се стори тъй чудесно и лесно разбираемо”. Обратно в текста

(17) МК, с. 69 и сл. Обратно в текста

(18) Пак там, с. 182: „И хиляди години да минат, никога няма да се заговори и каже нещо за героизъм, без да си спомним германската войска в Световната война. Тогава изпод булото на миналото, без да се колебае, без да отстъпва, ще се открие железният образ на сивия шлем, паметник, навяващ мисълта за безсмъртие. Обаче, докато германците живеят и дишат, ще си спомнят, че това са синовете на техния народ”. Обратно в текста

(19) Колко много след смъртта на Дитрих Екарт и Шойбнер-Рихтер Хитлер е продължил да следи отблизо събитията в Русия (или, по-специално разказите на емигрантите за преживяните ужаси) е видно, например, от една статия на „Фьолкишер беобахтер” от 2/3 април 1926 г. В нея в шест колони се съобщава за събрание на ГНСРП в Мюнхен, на което руският емигрант професор Грегор изнесъл покъртителна реч за злодеянията на Чеката, но комунистите с „безпримерно безсърдечие”, с шум и подигравки сериозно му попречили. Изрично се отбелязва присъствието на Адолф Хитлер. Фактът, че до 1933 г. спрямо Хитлер продължава да съществува една донякъде опасна конфронтация се разбира и от спомените на бившия гаулайтер от Хале-Мерзебург, Рудолф Йордан, който като католически младши учител, воден от антикомунистически подбуди, сам влязъл в ГНСРП. Той разказва, как, на връщане от едно мероприятие в Хале, Хитлер се озовал в неприятна ситуация,: когато в миг хората на антифашистките движения избутали полицаите край колата му: „С едва спотаена злоба ние слязохме от колата. Не стихваше и възбудата на Хитлер. Със заплашителен поглед той ми каза: „Между тази подла паплач и нас няма разбирателство - и прошка. Развръзката ще бъде между тях и нас.” Rudolf Jordan. Erlebt und erlitten. Weg eines Gauleiters von Munchen bis Moskau [Изживяно и изстрадано. Пътят на един гаулайтер от Мюнхен до Москва], Leoni, 1971, с. 49. Обратно в текста

(20) Hamburg 1925. Обратно в текста

(21) Историята на този народен плебисцит се намира в подробности в Ulrich Schuren, Der Volksentscheid zur Furstenenteignung…, [Народният плебисцит за отчуждение на имуществото на князете], Dusseldorf, 1978. Обратно в текста

(22) Siegfried Bahne, Zwischen “Luxemburgismus” und “Stalinismus”. Die ultralinke Opposition in der KPD [Между „Люксембургизъм" и „Сталинизъм". Ултра лявата опозиция] In: Vjh. f. Ztg 9 (1961), с. 362. Обратно в текста

(23) Пак там, с. 366, 369. Обратно в текста

(24) Най-изчерпателни сведения могат да се намерят у Hermann Weber, Die Wandlung des deutschen Kommunismus. Die Stalinisierung der KPD in der Weimarer Republik. [Преображението на немския комунизъм. Сталинизирането на ГКП във Ваймарската република], Frankfurt 1969. Обратно в текста

(25) (24) Leo Trotzki, Wer leitet heute die kommunistische Internationale [Кой ръководи днес Комунистическият интернационал], Berlin 1930, p.42, от същия автор Die Wendung der Komintern und die Lage in Deutschland [Завоят на Коминтерна и положението в Германия] Berlin 1930, p. 14 Обратно в текста

(26) Josef Goebbels. Lenin odr Hitler? Zwickau (б. г.), с. 26. Обратно в текста

(27) Reinhard Kuhnl, Die nationalsozialistische Linke 1925-1930 [Националсоциалистическата левица 1925-1930], Meissenheim 1966, с. 196. Обратно в текста

(28) И в този случай е полезно да не изпускаме от очи противоположния екстремизъм, например, тезата на Теодор Лесинг, според когото, единствената опасност, която заплашвала човечеството, е бялата раса, изказване, остро атакувано на Партийния конгрес в Нюрнберг през 1927 г. от Алфред Розенберг (Der Reichsparteitag der Nationalsozialistischen Deutschen Arbeiterpartei, Nurnberg 19/21 August 1927. Der Verlauf und die Ergebnisse der Beratungen [Имперският партиен конгрес на ГНСРП. Развоят и резултатите от съвещанията]. Hrsg. Alfred Rosenberg, Wilhelm Weiz, Munchen, 1927, с. 37.Обратно в текста

(29) „Mein Kampf”, с. 754. Обратно в текста

(30) Thomas Kunz, Arbeiterm?rder und Putschisten. Der Berliner „Blutmai” von 1929 als Kristalisationspunkt des Verhaltnisses von KPD und SPD vor der Katastrophe. [Убийци на работници и превратаджии. „Кървавият Берлински май" от 1929 г. като точка на изкристализиране на отношението на ГКП и ГСП преди катастрофата]. In : IWK(Internationale Wissenschaftliche Korrespondenz zur Geschichte der deutschen Arbeiterbewegung), 22 Jg., № 3 (септември 1986), с. 297-317, с. 299. Обратно в текста

(31) Изд. от 3.5.1929. Обратно в текста

(32) Die Rote Sturmfahne от 4.5.1929. Обратно в текста

(33) Вечерно издание от 2.5.1929. Обратно в текста

(34) 3.5.1929 г. Тази и много други публикации в пресата. В: GStA (Preuzisches Geheimes Staatsarchiv) [Пруски таен държавен архив], Berlin.Обратно в текста