МЪЛЧАНИЕТО НА РОБИТЕ

Маргарита Зидарова

МЪЛЧАНИЕТО НА РОБИТЕ

Преди буря всичко е мълчание,
страх, затишие и робски шепот,
болка, спотаявани ридания,
кръстопът и горестна несрета.

Преди огнената лава да изригне,
черен дим над кратера се носи,
от недрата с тътен се надигат
дълго премълчавани въпроси.

Преди водната стихия да погълне
железобетон, юмрук, стомана,
през душите текли чисти бързеи,
а сега са мътни от закана.

И преди земята да разтърсят,
за да зейнат хиляди гробoве,
робите мълчат преди разсъмване.
Страшно е, когато заговорят!


6-ТИ ЯНУАРИ

*на тази дата е роден Христо Ботев, нека не забравяме…

Рицари - тамплиери, масони,
евроценности, евросъюзи,
мекерета, с ориенталски поклони,
а хомота - на врата ни нахлузен!
И с очите на гладните, взрени
във салама и в хляба насъщен,
от политическа класа презрени,
си втълпихме, че вече сме мърша!
А поета от нейде ни гледа
с оня поглед под веждите смръщени,
който робското племе поведе
към духовно и свято възкръсване.
И поел към Голготата своя,
с кръв под стиха, се подписа…
Не умирал в народната памет героя?
Тогава защо не усещаме липсата?!


НА ПЕНЬО ПЕНЕВ

Не мечтаеше безсмъртие и пътища леки,
само ватенка топла за зимния ден…
…Ако тръгнеш сега по ония пътеки,
не написал би нито ред вдъхновен,
би рушил най-безжалостно всички основи
и от скелето, най-високото, като луд би крещял
към ония, дето за пари са готови
да ограбват и хулят без капчица жал,
дето нямат по ръцете мазоли и рани
и не могат ни да пият, ни да любят добре,
но, доволни и сити, гордо в сянка застанали
пак ни учат какво е да бъдеш човек…
…Като теб не мечтая за пътища леки.
По човешки баща ми е застанал до мен -
във ръка с твоя книга и със ватенка мека -
и така преминавам през зимния ден…


БЕДНОСТТА

Тя не е оня просяк окъсан,
който тръгва на лов за наивници;
нито лудият - гладен и мръсен,
вечно спорещ с незнайни противници;
и клошарят не е, ровещ с пръчката,
келепира открил сред боклуците;
нито черната циганка сбръчкана,
дето пие и псува по внуците.
Тя не хленчи, за нищо не моли!
И във свойта износена блузка
пак сияе и ухае на пролет.
И на диви коне, в бяг препуснали!
С очилата очите си скрила
и прибрала косите си в кокче,
любовта на света приютила,
бедността гордо стъпва на токчета.


МОНОЛОГ НА ЕДИН НЕГРАМОТЕН

Стоя пред невзрачна сергия,
продавачът ме гледа под вежди,
а върху амбалажна хартия,
“ОДЯЛА” е написал невежата.
Бях готова, с отровен сарказъм,
в миша дупчица да го натикам.
И тогава, усетил омразата,
за незнанието на езика ни,
ме погледна със болка в очите.
После тихичко ми заговори
“Не, не бързайте да ме вините!
На училище аз не съм ходил -
много рано останах сираче
и на мама помагах до късно
(а тя и до днес още плаче,
че неук си остана синът и)…
Да чета и да пиша не мога -
аз решавам задача житейска:
по далеч ли избягах от Бога,
щом са мислите ми неевропейски
и си мисля, че днеска е робство,
робство черно на мародери,
дето с адски нахално спокойствие
нас ни граби кой както намери;
дето плащаме още непитото
в развилняли се пирамиди -
даже няма там скрито - покрито,
а е гордост за тях да се види
колко нагли са и как не им пука
ни на здравната каса, нито на НЕК -а
че отдавна нагазиха в лука,
а по-тясна става пътеката…
…и за топлото, и за водата,
все неща от деди завещани,
ще си изпочупят краката
и налитат - ята от настръхнали врани…
Без оръжие днес ни избиват,
за да може, които останем,
най-безропотно, без съпротива,
за ярема сами да се хванем…

На училище аз не съм ходил
и свободен умът ми остана,
монолози със себе си водя:
ще дочакам ли бялата врана?


НЕСТИНАРСКА ИКОНА

Пак по живите въглени стъпвам…
Кой направи от теб пепелище?
Сред жарава, молитвено тръпнеща,
онемяла, примряла, недишаща,
аз потъвам във транс и отмала
и забравям за време и хищници-
ставам тиха, молитвено бяла,
а в душата ми, сякаш от нищото
никнат спомени - странджанско цветни -
и топят ледове гурбетчийски,
и заглъхва звъна на монетите,
и остава единствено истината,
че по живите въглени стъпвам,
а сърцето не спира да пита,
от тъга по дома неизтръпнало:
“Гората, мамо, дали се разлисти?”


КЪМ БЪЛГАРИЯ

Моля те, остани си във бяло -
тъжна момина песен по жътва,
най-белия сняг на Балкана,
непогребани кости и Ботеви пътища,
белокаменни зидове - викащи мостове,
сенки, вградени в чешми белоноги,
сияние бяло с лика на Апостола -
бяла молитва към Бога…

Белотата омръзва. Сега си в зелено -
изумрудена луда премяна,
росна млада трева за очи уморени,
“Свобода или смърт” на хайдушка поляна.
С дива мента дъха ти наситен е нощем,
самодивско хоро се извива
и душата бленува за още и още
от омайното лудо биле…

А зовът на дедите те обагри в червено
с нестинарските въглени живи
и от кървави сълзи - рубини солени -
заискриха душите сред сивото.
И сега по гробовете - макове алени…
…Ти и в черно, все тъй, си красива!
Суетата ще свърши, ала ти ще останеш -
турско синьо не ти отива!