ПТИЦАТА

Веселин Тачев

С татко на лов! Такова щастие!
Беше есен. Суха трева шумеше под краката ни, слънцето се криеше някъде из облаците, а баща ми си свирукаше и вървеше бавно, за да го настигам.
Спряхме. Стана тихо, тихо…Вдигнах глава и загледах нагоре - високи дървета с редки клони. Прелитна между тях, изшумоля и кацна птица. Красива като в приказките, които татко ми четеше - цялата златна, с червени пера по крилата и ален гердан на шията.
Протегнах ръце и извиках:
- Татко, искам я!
Миг след това въздухът ме блъсна и оглуши, дърветата се залюляха и аз изплашено затворих очи. Тежко като камък, нещо тупна пред нас. Погледнах - татко стоеше, подпрян на пушката, а от нея излизаше дим. Той посочи пред себе си и каза:
- Вземи я, твоя е…
Изтичах и намерих птицата. Отметнала главица с мътни очи, тя отваряше и затваряше човка, пълна с кръв. После трепна с крила, въздъхна и замря…
Умря! Моята птица умря!
Но аз не исках да умре, исках я жива!
Аз щях да излекувам счупеното й крило и тя щеше да ме обикне. Моята птица вече я нямаше и никога нямаше да дойде при мен.
Заплаках…
Много пъти след това сънувах птицата и в съня ми тя винаги възкръсваше. Да, тя беше мъртва, но възкръсваше, оживяваше, щом я вземех в ръце, приплясваше и отлиташе в небето, отдалечаваше се и аз махах щастлив, но едновременно с усещането, че сънувам и че след малко ще се събудя в познатата действителност, в която птицата е мъртва и нищо не може да се върне назад.
Тъй възкръсваха в сънищата ми през годините скъпи на сърцето ми хора, отдавна напуснали тоя свят - възкръсват, живеят в сънищата ми и отново умират заедно със зората. Като оная птица в карайсенската гора, която за пръв път породи у мен чувството за виновност - че аз живея, а тя е мъртва, че от обич съм станал причина за нейната смърт.