ТРЕКИНГ ДО МАУНТ КУК

Румен Воденичаров

Маунт Кук (3764 м) е първенецът на Новозеландските Алпи.Изкачен е за първи път преди 100 години от H.Chambers, J.P.Murphy, D.Tomson и H.F.Whrite. Няма алпинист, който да мечтае за изкачване на осемхилядници и да не се е пробвал на Маунт Кук. Едмунд Хилари, който първи стъпи на Монт Еверест през 1953 г. също е започнал от тук.
Чужденците наричат новозеландците „кивита” на името на странното пиле - киви- символ на острова. Кивитата са големи планинари. Те се делят на трампери и алпинисти. Трамперите са си туристи, които не си падат по ледена техника и катерене по скали. В раниците си имат обаче всичко необходимо за дълги трекинги: примус, термос с рядко кафе, концентрирани супи, фенерче-челник, дрехи за дъжд. Не пътешестват на големи групи, защото всеки си избира собствено темпо. Най-популярният трекинг на Южния остров е „coast to coast” (от единия бряг до другия).
Стъпи ли се на ледник или снежен склон няма място за туристи. Котките и пикелът са задължителни. Повечето кивита носят по два пикела, голям снежен клин (винкел), дълго въже и дори лавинна лопатка. Като се добавят спални чували, гумирани дрехи и храна за десетина дни раниците им стават по 20-25 кг. Не носят единствено палатки, защото заслоните им предоставят всички удобства: меки нарове, неограничено количество вода, примуси и петромаксови лампи. Поддържат се с хеликоптерите на парка. Ако има нужда от помощ се използва сигнал с авариен телефон. Помощта е безплатна. Това се дължи на факта, че към тези върхове не тръгват случайни хора. На голямото плато под върха кацат малки самолети. В хубаво време срещу 150 киви-долара много туристи могат да престоят половин час и да се насладят на изключителните гледки към Маунт Кук и съседите му Дампие (3443 м), Ванкувър (3309 м) и Тасман (3500). Тези от вас, които са гледали екшъна „Пределна височина” за изкачването на К2 са видели и ледника Тасман и околните върхове, защото филмът беше сниман там.
На около 18 километра от къмпинга на парка Белият кон (White horse) на една полянка на самия край на страничната морена на ледника Тасман намираме едно малко заслонче за 8 души - Ваll shelter. Кольо Славов (известен с прякора си Рапела) и аз пристигаме с тежки раници, облени в пот. Ледникът завършва само на 800 метра.Оказва се, че жегата не била случайна. Заваля дъжд, като в разказа на Елин Пелин - та 36 часа. На заслона, уведомени за депресията, започнаха да се събират алпинисти. Те знаят, че след всяка депресия натрупва метър нов сняг и отвсякъде тръгват лавини. Кивитата обръщат голямо внимание на сигурността. Всички са с гети, каски и водонепроницаеми дрехи. Модата при тях е за долно бельо да използват трико от полипропилен, което топли и като мокро и лесно съхне. Всички те се разхождат като затворници с раирани фланелки и чорапогащи. През деня върху чорапогащите надяват къси панталони. Смешно, но практично.

Преспиваме в заслона. Той се оказва в комплект с екобудилник. Няколко папагали Кеа (папагали соколи) с първите лъчи на слънцето започват да удрят със здравите си клюнове по прозорчето до главите ни. Явно са чупили доста стъкла, защото последните са заменени с дебел плексиглас, който е порядъчно надраскан от нахалните птици, препитаващи се от алпинистите. От нашия заслон се вижда един друг, високо на ръба към Голямото плато. Прозрачният въздух създава впечатление, че е на около 1000 метра над ледника. В действителност този заслон се оказа толкова труден за достигане и толкова далечен, че усилията които хвърлихме бяха по-големи от тези за изкачването на хималайския шестхилядник Айлан пик (6100 м).
В началото тръгваме по ледника Тасман. Най-трудно е слизането и изкачването на сипея му. Това е 100-метрова урва, осеяна с нестабилни камъни. Всеки се движи по собствен път, защото каменопадите, които неизбежно срутва, са опасни за останалите. После започва т.н. „по хълмовете на времето”. Така изминават 3 часа. Добираме се в подножието на заветния ръб Haast Ridge. Пак по урвата , този път нагоре. Напредваме в стил танго „Две напред-една назад”. Стъпиш ли на камък, той тръгва надолу. Краят не се види. Мечтата ни е да стъпим до един тревен „рилски ” склон, но докато го достигнем отиват още два часа. По нагоре ръбът е дори приятен,у но в случай че си без раница. Тревите са добри хватки, а скаличките от втора и трета категория на трудност. На най-отвесните места цъфтят гигантски маргарити. Тук там се показва и еделвайсът. Часовете катерене се точат неумолимо.. Добре, че летният ден в Южното полукълбо е дълъг. Забелязваме две други кивита отляво на нашия ръб, които много бързо напредват към заслона. Това че не пушат, бягат за здраве или карат колело ги прави като локомотиви по нанагорнищата. Ние спираме често. Имаме предлог. Гледката към горната част на ледника Тасман и върховете, които го захранват със сняг, е потресаваща. Отляво от време навреме се открива ледопадът Hochstetter. Той не отстъпва по размери на ледопада Кхумбу, дори е по-опасен, защото от високите температури ледените кули се свличат по-често и гърми непрекъснато.
Ръбът е безкраен. Двамата с Кольо сме неприятно изненадани. Отдолу, от ледника наклонът изглеждаше не по-голям от 50 градуса, а сега ръбът ни предлага отвесни пасажи, които с раници и без осигуровка преминаваме съвсем въздушно. Най после забелязваме заветния заслон на около 100 метра над нас. Новият ни познат от вечерта в долния заслон Пол ни маха. С последни сили изпускам бодър вик и викам на кивитата, че ще останем да пренощуваме в Haast hut (2000 м). Те имат още 2 часа по светло през Леденото кубе до хижата на Голямото плато с надежда на другия ден да изкатерят Маунт Кук.
Вечерта е топла. Дълго стоим на верандата надвиснала над ледника Тасман и се наслаждаваме на една от най-красивите гледки. Пием литри чай и слушаме ….програма «Хоризонт» от България, споделяйки, че такова яко 9-часово катерене не сме правили отдавна. Толкова сме капнали от умора, че ми се иска утре пак да е лошо времето, за да имаме предлог да останем в заслона.
Добре, че останахме. Веднага след заслона се изкачва една стеничка висока колкото Кумините и се стъпва ва сняг. За първи път слагам съвременни котки. Така и баба знае. Слагат се за секунди, леки са и държат добре. Но снегът е мек. Службата на парка съобщи, че нивото на замръзване е
3500-3800 м, а това означава, че до самия връх лавинната опасност е голяма.
По следите на кивитата стигаме до предвършието на Леденото кубе. Изглежда, че избирама по-трудния път, защото катерим половин час по доста неприятни ронливи скали. Но сега сме отпочинали и имам сили да правя дори снимки. Излизаме на Леденото кубе. Нищо и никакъв връх, а го катерим от ледника цели 8 часа. Опитваме се да сравняваме това изкачване с някое от нашите планини. Няма такова. Може би донякъде едно изкачване по Злите потоци или Дяволсия улей в Рила може да изтръгне също толкова ругатни от двама застаряващи алпинисти.
Слизаме на хижата на Голямота плато (Plateau hut), там, където туристите кацат направо със самолети. Над нас се издига източната стена на Маунт Кук. Тя е дълга 1600 м с разлика във височините 1300 метра. Цялата главна верига се издига над 3000 метра и е покрита с висящи ледници , от които всеки 5 минути с грохот се свличат ледени маси и лавини. Само един поглед към върха е достатъчен да преценим, че предварителната ни информация не е достатъчна. Първенецът на Новозеландските Алпи има само един «лесен» път за изкачване. Всички останали негови ръбове и стени изискват катерачите да имат на разположение дълго рапелно въже, защото слезането без рапели е бавно и рисковано. Но по ръбовете изкачването за един ден е проблематично, а два дни по ред хубаво време рядко се случва. Ето защо през този сезон върхът е изкачен само от 40 алпинисти. Някои от алпинистите бяха чакали по 10 дни и накрая за утеха качваха по някой по-нисък връх.
Следващият ден беше слънчев, но вихрите на върха подсказваха, че вятърът горе е поне със скорост 100 км/час.От към ледника Линда се гърмеше и от двете страни. Спасителна служба не препоръчваше изкачване по Линда, поради свличащите се една след друга лавини. Ние с Кольо Рапела се задоволихме с разходка по ледника за снимки иза да видим дали има смисъл въобще да тръгнем нагоре и да пренощуваме на средата на изкачването. По две пропадания в пукнатините ни подсказаха , че най-разумният ход е оставането в хижата на платото. «Най-добрият алпинист е живият», казваше незабравимият Евгени Христов.
Кивитата легнаха рано и заявиха, че ще станат в 12 през нощта за да използват стягането на снега. Капчуците обаче не спряха, снегът така и не се стегна и на сутринта те решиха да изкатерят нещо по-дребно за да оправдаят разноските си. Ние поне не бяхме дошли с хеликоптер. Бяхме вече пети ден в планината. При тези лавини явно нямахме късмет. Решихме да оставим Маунт Кук за друг път, а сега да помислим за слизането, защото то съвсем не бе елементарно. За ръба, по който дойдохме, не ни се спомняше. Другите възможности бяха хеликоптер или траверс през Cinerama Col(2500) Така и направихме. Следващата сутрин беше отново топла, облачна и ветровита.
Самолетите не летяха. Кивитата и двама европейци се обвързаха предвидливо още на входа на хижата. Взехме писма от тях и след час тръгнахме и ние с Кольо. О, ужас! Cinerama Col, превал съединяващ Mt.Cook и Anzac Peaks на 2500 м ни отне цели 2 часа. От двете страни на седлото прескачахме големи ледникови цепнатини. На някои от тях хвърляхме предварително раниците си, защото разликата във височината беше 2-3 метра. Когато вторият от нас питаше първият „Как е?” обикновено отговорът беше а ла Швейк: „Мирише на гробища!”
В такива моменти човек чувства колко е безпомощен пред силите на природата и колко празни са приказките, че сме „покорили ” върха. Предният ден върху пътя ни беше паднала лавина. А достатъчно е да имаш лошия късмет само да те повлачи малко и да те изсипе в една от дълбоките ледникови цепнатини, за да не те намерят в следващите 50 години.
След превала снегът съвсем се разкашка. Ако на изкачването проклинахме сипеите и мечтаехме да поемем по снега, то сега единственото ни желание беше да стъпим на твърдо. При непрекъснатата пропадане имаше реална опасност да се контузим. Най после в едни мочурливи треви се разделихме с последните преспи. Бяхме слезли много ниско и видяхме пропадналото шосе. Предстояха ни някакви си 10 километра до Мt. Cook village, които ни възнаградиха с по няколко пришки на краката заради мокрите чорапи и твърдите обувки. Стигнахме заслона на морената на ледника Тасман. Папагалите kea ни чакаха. С огромно удоволствие се събухме боси и се излегнахме на слънцето. Един от папагалите мина с бръснещ полет, дигна ми единия вълнен чорап и започна да кръжи над нас. Моите ругатни на български бяха разбрани погрешно, защото прелитайки над страничната морена, папагалът-пакостник изпусна чорапа на петдесетина метра под нас на стръмната урва. Нямаше сила, която за ме застави да сляза и да направя това усилие. Не след дълго продължихме към края на нашия трекинг.
Така завърши едно наше докосване до Новозеландските Алпи. Не беше успешно, но си струваше. Научихме много неща за страната на кивитата..
„Нова Зеландия - чиста и зелена” - това е девиз, който е съвсем реален. От валежите идващи от океана на вулканичните острови всяка седмица расте тревата, която изхранва 70 млн овце, които пасат на воля без нужда от други смески и фуражи. На обратната страна на планетата всичко е обратно. Климатът се командва от ветровете запад-изток, а не север-юг. Дамите по улицата гледат не в тебе, а на другата страна. В събота и неделя алкохол не се продава, но през останалите дни тези магазини затварят последни. Кивитата се бегачи, туристи и мореплаватели. Чувстват се част от британската общност и редовно участват във войни под флага на метрополията.. Животът им е спокоен и малко скучен. Имаш чувството, че си на друга планета. Няма мутри, няма крадци, няма проститутки по шосетата. Но пък си имат цигани, по-точно маорите от тихоокеанските острови, които така са обикнали социалната държава на кивитата, че нямат намерение нито да я напускат, нито да работят като тях.
Най-хубавото нещо в Нова Зеландия е запазената природа и невероятното съчетание на море и планина. Сутринта може да караш ски по ледника Тасман, а след обед платноходка край Крайсчърч. В Европа само Норвегия предлага такава природа. Пътешествието до Нова Зеландия си струва усилието и остава за цял живот.