Светла Караянева

ТАТКОВИНА

Един прозаичен следобед,
като търсех в плана на града
някаква улица,
се натъкнах на теб,
татковино.
Върху два дециметра
в периферията на Пловдив
се простираше Бяло море
като пътна артерия.
Имена на войводи,
паметни дати,
изгубени селища
бяха пресечните улици.
И си спомних войните,
нашата воинска доблест,
падането на Одрин
и дядо ми опълченеца.
Съюзниците, дипломацията,
кръвта ни в Егея.
И от страх да не те загубя отново,
земя на баща ми,
те скрих под дланта си.

МАКЕДОНСКИ ЯБЪЛКИ

В ябълката
шепнат семената
и си спомнят райската градина.
Аз се вслушвам
в говора им роден –
за сокола, долетял до Вардар,
дето пие и не се напива,
за юнака с девет люти рани,
който сто години не умира,
за реката кървава, която
все тече и все вода не става.
В ябълката шепнат семената
и дървото, с корени в кръвта ми,
се издига все така високо,
приютило в есенните клони
румени девойки македонски.
Аз се вслушвам в припева им роден
и си спомням райската градина –
с ябълки от Кюстендил и Ресен.

СЛАВЕИТЕ

- Не пей ми се! Не сме народ, а мърша –
парицата царица ни е пак.
- Фасулковците, татко, нямат свършек
и татковината ни е батак!

- А изворите все са белоноги
и кървавата песен все перат.
- Дори очите да се вглеждат строго,
сърцето помни своя кръговрат.

- Жестокостта ми се сломи и плаках
над робските на тоз народ беди.
- До езерото Комо не дочаках
народната любов да победи.

Под явор и калина, сънни шуми
два славея надпяват се, ехтят.
И звънват в песните им ту куршуми,
ту коледари с божа благодат.

Два славея надпяват се, надпяват
и трелите им слушаме в захлас.
Един часовник в Трявна отброява
на славата поредния им час.