БАЛАДА ЗА БАЩАТА И СИНА
БАЛАДА ЗА БАЩАТА И СИНА
Както земята работили
в село деня и нощя,
тръгнали в същата рота
двамата - син и баща.
Крачил в обоза бащата,
момъкът - с пушка в ръка.
Тъй ги повлякла войната
в свойта желязна река.
В някаква утрин мъглива
срещнал ги вражия залп.
Стиснали устни. „Отивай!” -
твърдо бащата казал.
Цял ден се взирал нататък,
дето напирал врагът.
- Идат ли? - питал той вятъра,
кончето, пустия път.
- Идат ли? - питал и сякаш
в нивата стара седял,
взирал се, малкия чакал
в топлата родна бразда.
В миг се опомнил, погледнал -
носят по пътя войник.
Син му, изпънат и бледен,
с черни, барутни страни.
Син му - от камък издялан -
там, на тревата, стоял,
а под шинела изкалян
бликнала тъмна струя.
Взел му главата в ръцете си,
шепнел му мили неща,
но във очите му ледени,
светела само нощта.
В тази нощ пак се събрали,
пак били заедно те.
Кротко до татко си спяло
малкото русо дете.
Дълго ли шепнел и дишал?
Своята кръв ли му дал?
В миг под шинела войнишки
мръднала мъртвата длан.
В миг като живи потрепнали
свитите сини уста.
Чул до ухото си шепот
стария сведен баща:
„Ставай! Отивай на смяна!
Чуваш ли, татко, стани!
Празен окопа остана!
Ти вместо мен се върни!”
Бавно надигнал се стария.
Гледа - момчето мълчи.
Пушката свети, изгаря го
с остри метални очи.
Стиснал я с пръсти корави,
бързо целунал синът,
после, във мрака изправен,
тръгнал по стръмния път.
ИЗ „СТИХОВЕ В ПАЛАСКИТЕ”
4.
В страцинската скалиста нива
високо, в синия покой,
лежи войник в шинела сива,
лежи безмълвен часовой.
Трептят звезди над него бързо,
роси го в утрото роса,
а бели облаци превързват
окървавената коса.
——————————
9.
На Страцин под скалистия рът
пропълзя, обкръжи ни врагът.
Той ни блъска с оръдия два дни,
той държа ни и жадни, и гладни,
той ни мами, руга и ласка,
та на всичко да махнем да с ръка.
Но мълчахме, покрили земята,
без патрони, в горещия вятър,
но мълчахме, опрели в пръстта
упоритите наши уста.
Но мълчаха, от болка стопени,
даже нашите тежко ранени,
та врага да не чуе от тях
нито стон, нито дума на страх.
Тъй лежахме - и мъртви, и живи, -
обгорени с барут, мълчаливи,
неподвижни на голия рът.
И пред нас не изтрая врагът.
Не изтрая, побягна изплашен
от гласа ти, мълчание наше.
——————————
13.
Тя към фронта с нас ведно замина,
с нас поля и чуки прекоси,
за да дири някъде край Пчиня
в пясъците жълти своя син.
Отначало беше мълчалива.
После се залиса покрай нас -
кърпи ни, грижовно ни завива,
пра ни и гълча ни с майчин глас.
Мъката си как успя да скрие?
Как не плака и не стана зла?
Не продума, но видяхме ние,
че пред нас по пътя побеля.
Помнят я бойци и командири
в тъмни нощи, в тежки боеве.
Своя син убит дойде да дири,
а намери много синове.
——————————
19.
На нивата, в която преди миг
войната беше идвала на оран,
сега лежи убитият войник
и сякаш със земята си говори.
Той мъртъв е. Но топла е пръстта.
Кръвта войнишка в нея се прелива.
Той мъртъв е, но пази и в смъртта
спасената от враговете нива.
КЪМ МОИТЕ ВРЪСТНИЦИ
Не са ни родили в една романтична епоха
доволни съпрузи и кротки, покорни жени.
С барут ни покръсти войната, когато дойдохме,
в стоманени люлки люля ни от първите дни.
Бащите - на фронта, а майките - в черно - облечени,
а после - бесилки и глад, като вълк упорит…
Ах, мои връстници, нима сте забравили вече?
Нима в мисълта ви е детския спомен изтрит?
Нима се забравят очите на нашите майки,
студените къщи, гърмежите глухи в нощта
и хлябът изсъхнал, край който семейството чака,
и вечното „няма”, и свитите сухи уста?
Пораснехме ние през нашето мащенско време
не с приказни феи, не с песни и златни лъчи,
едва се родихме, и станахме вече големи,
едва заживяхме, и хляба ни стана горчив…
1942
