ЕЛА, ЗЛО, ЧЕ БЕЗ ТЕБЕ ПО-ЗЛО

Тихомир Йорданов

Оптимистичен разказ

Баща ми не беше философ, но си имаше философия. Тя не беше научна, но за него беше наука как да посреща случайностите в живота.
Помня, когато получих единствения си подарък за момченце - малко тенекиено автомобилче, което аз тътрех по пода с едно буботене, примесено с пръски от слюнки, и си представях, че се возя на истински автомобил. Но веднъж баща ми, без да ще, стъпи върху играчката и мигом я смачка. Аз ревнах толкова силно, че го нажалих и той ми рече:
-Не плачи, момчето ми, калпава играчка беше, само злини може да ти докара. Добре, че се счупи!
Но аз не му повярвах тогава и затова после, като пораснах, си купих автомобил, истински, голям и бърз , с който се блъснах в друг автомобил и се потроших целия. Оживях, защото докторите ме сглобиха отново и добре ме закърпиха. Друга кола не си взех, понеже си рекох:
-Тежки да бях послушал баща си. Сега нямаше да стане така.
Баща ми беше човек със самочувствие. Всичко, каквото притежаваше, той го смяташе за най-хубавото, което може да го има на света. Неговата жена, майка ми, за него беше най-красивата, от нея по-хубава няма. Неговите деца бяха най-умните момчета, от тях по-умни може да са само дяволите, но тях той прогонваше с думите:”Вървете по дяволите!” И всичко отиваше „по дяволите”.
Веднъж баща ми държа реч на едно събрание там, където работеше, за което го уволниха и той дълго след това беше безработен, а ние, децата му, търпяхме лишения. С тон на виновник той ни казваше:
- Какво, по-добре ли щеше да е да гледате баща си да превива гръб пред неправдата? А сега, вижте ме: ходя изправен, челото ми е чисто! - и плесваше по него широката си длан.
Намери си друга работа, не знам дали беше по-добра, но с първата си заплата купи часовник за всички ни.
-Да ни показва времето. То все по-добро ще става и за нас! - уверяваше ни той. - Този е най-хубавият часовник, който досега е бил направен от някой майстор.
На всеки час в кутията на часовника се отваряше една вратичка и се показваше кукувичка, която пропяваше: „Ку-ку!”
И пак ни се случи лошавина. Съборихме часовника от високото, където беше окачен, той падна и се счупи. Съвсем негоден стана. Но татко не се разсърди:
-Добре, че се счупи този боклук! Невярно време показваше! Отървахме се от него, боклук работа беше!
Но времето не стана по-добро. А може би за нас то беше точно такова, каквото ни се полагаше.
Пренасяхме багажа си в друга къща, своя нямахме, по чужди къщи се влачехме „под наем”. Най-ценната ни мебел беше едно голямо, в цял ръст, огледало, поставено в резбована тежка дървена рамка. Огледалото беше зестрата на майка ми. Нейният баща, значи дядо ми, го беше донесъл от петгодишните войни, в които и той беше взел участие. Върнал се с този трофей и с пушката, която си беше донесъл след „пробива при Добро поле”.
Татко добре се грижеше за огледалото, все му бършеше праха с вълнен парцал, след което казваше на майка ни:
-Ела да се огледаме двамата какви сме хубави! Красива ми е жената! И как тъй стана, че тъкмо на мен да ми се падне такава жена!
Бяха щастливи. Оглеждаха се в огледалото притиснати един о друг, за да се поберат в рамката му.
А в това време ние, децата, весело се гонехме около него и, не щеш ли, блъснахме зле подпряното огледало. То падна по очи с трясък и се разби на хиляди парченца.
Майка ни се втрещи от нещастието и тихо, безмълвно се разплака: „Все на нас се случва, едно хубаво нещо не можем да имаме!…”
Татко изпърво замълча, а после каза:
-Не плачи…Добре, че се счупи. Лошо огледало беше, все в кърпена рокля те показваше. А пък ти…Я се обърни, погледни се сега в очите ми. Принцеса си! Моята Пепеляшка! - и я прегърна.
А пък ние, палавниците, пак се отървахме без наказание.
Такава беше философията на нашия татко. Оптимистична философия, която те учи да живееш въпреки всичко.