СЛОВО ЗА ПРИЯТЕЛЯ

Валентин Кузнецов

превод: Татяна Любенова

(За Николай Анциферов)

Той работеше бавно, като че без усърдие. Той не смайваше публиката с тромави поеми или километрични стихове. Създаваше Поезията си делово, разумно, решително. Разработваше в себе си един пласт - пласт на суров и мъжествен миньорски труд. Поезията му е пряма и откровена… В нея се издига острият пламък на хумора, струи светлината на човешката усмивка. В нея няма безсмислени пластове. Жаждата за живот, жаждата за разговор със събеседника е главното в неговото творчество. Той се смее на другарите си-миньори така искрено и незлобиво, както и над себе си. Стиховете му са посипани със солта на миньорския бит. Закачливи, понякога грубовати “думички” взети не от улицата, а научени дълбоко под земята, където се копаят въглища, където черният прах пълни очите и прониква в кожата. Там, в забоя, се води бой! Там трябва да си отваряш очите! Там без рязката, строга дума няма да минеш.
“Родих се под шума на вагонетките и подемните машини” - казва поетът. Да. Това е така. Разяждащият дим на горещите терикони, грохотът на бягащите вагонетки и машините обкръжавали детството на поета. Затова той с такава човечност, с такава любов пише за “подземните хора”. Тежкият труд на миньорите е бил за него неизтощим извор на поезия. С юношеско удивление пише той за празника на миньорите, за това как полудяваш от пролетта; как работникът, който слага минните подпори в хоризонталната минна галерия, прегръща бора.
Тежко е да умреш млад. Горчиво е да мислиш за това, че загубата на младия талант е невъзвратима. Ето за какво мислех, четейки стиховете, останали на бюрото на Николай Анциферов. Не, не е изчезнал, не е угаснал пламъкът на неговата поезия. Тя върви към хората, свети им с добрата си усмивка, и “само капчиците сини са върху лицето му”.