ФУРАЖКА
превод: Георги Ангелов
В пронизителното синьо небе радостно чуруликаха невидими врабци. На широкия площад до танка-паметник имаше пореден ежегоден митинг по случай Деня на Победата. Възбудено се суетяха онези от телевизията, наблизо звучеше бодра, подобаваща за случая музика. Гърмяха тимпани, проблясваха на слънцето тръби.
Микрофонът, както винаги, в най-неподходящия момент прободе ушите. Местният лъскав депутат недоволно се намръщи: «Веднага направете нещо с това безобразие». Зад гърбовете на възрастните тичаха деца с топки и знаменца. Тичаха, глезеха се се, пищяха, без да обръщат внимание на нищо. Дори на депутата: децата са си деца…
Отзвучаха речите от временната трибуна, приготвена за празника, край танка. Някакви хора с дежурни ленти на ръкавите деловито организираха присъстващите в колона за шествието към центъра на града. Всичко бе както винаги. Напред е оредялата група на ветераните, после - важните лица на града, след тях всички останали. Групата от офицери допуши цигарите си встрани и като разговаряше оживено, се строи в колоната. Малко момиче плачливо поиска сладолед. Млада жена го смъмри. После се предаде и двете се насочиха към сергията със сладолед. После догониха движещата се човешка маса.
И ето, колоната по широката улица приближава към центъра. Момичето отдавна си е изяло сладоледа и сега, едва удържано от майчината ръка, върти глава, опитва се някак да се изплъзне, защото му е скучно.
«Мамо! Мамо!! Виж: фуражка! Фуражка!!!» - рязко и звънко викна момичето, сочейки с всички пръсти на свободната си ръка някъде нагоре. Всички наоколо неволно вдигнаха глави.
Наистина, на балкона на третия етаж на жилищната сграда, край която трябваше да мине колоната, стоеше момиче на шестнадесет години. В протегнатата си напред и нагоре ръка то държеше обикновена войнишка фуражка. До нея - жена в черна забрадка, явно, майка му. Жената държеше с лице към колоната голяма снимка с траурна черна лентичка в края. От снимката към цялата улица се усмихваше младо дългоухо момче в гимнастьорка. И двете мълчаливо, непомръдвайки, гледаха приближаващото шествие.
Ветераните в началото на колоната, внезапно, без сами да го съзнават, спряха срещу балкона. След тях и колоната. Офицерите, гледайки нагоре, един след друг, отдадоха за почест. Като пресечена млъкна бодрата музика.
Забавянето прекъсна същото капризно момиче: «Мамо! Мамо! Защо всички спряха?! Да тръгваме, мамо!»
- Тихо вие там! Чувате ли! Тихо! - чу се в отговор нечий невисок, накъсван от сълзи, глас.
Суетливите хора с ленти на ръкавите, опомнили се, се спуснаха към старите ветерани. Началниците недоволно намръщени закимаха към скъпите си делови часовници… И всички продължиха по-нататък.
А зад отдалечаващата се колона под чистото, пронизително синьо небе продължаваха да стоят на своя балкон момичето с фуражка в ръка и възрастната жена с голяма снимка на остригано, усмихващо се момче.
