„ГЕРЧО С ТАМБУРАТА” – ЕДИН ПО-РАЗЛИЧЕН ПРОЧИТ

Тодор Каракашев

„Герчо с тамбурата” на Стоян Дринов е едно от знаковите произведения за деца в цялата ни детска литература. То има щастливата съдба много от най-малките читатели да го знаят, без дори да имат представа кой е неговия автор.

Открай време разглеждането на тази история е започвало и завършвало с представата за нехайното отношение на героя към важни за българина стопански дейности, което е предизвиквало насмешливото отношение към него.
Втората грешка е, че при анализите се изхожда от чисто прагматичната страна на идеята, без да се държи сметка за естетическото значение на музиката, от което в текста никой не се интересува. На практика, дотука музиката е само необходимата предпоставка за разкриване същността на героя и отношенията му с останалите персонажи, при това по един-единствен, неподлежащ на съмнение начин.
Третата е чисто емпирична - всяка трактовка има поне две вариации, които носят със себе си съответните аргументи, така че не трябва едно мнение да се пренебрегва за сметка на друго, което традицията е наложила за правилно.
И така, в основата на историята е един аспект, който може да се определи като противопоставяне на привидностите. Явно, че Герчо е по-особен от другите - музикант, който е принуден да живее по прагматичните закони на заобикалящия го свят, но както изглежда, не може да се приспособи към него. Фактът, че е дете и от него не зависи кой знае колко, прави положението му още по-лошо. Всъщност, ние не знаем дали Герчо е просто мързелив или е некадърен, за това никой не говори; знаем само, че музиката е в сърцето му и всъщност тя е нещото, което той най-добре умее да прави, освен ако това не е и единственото. Неговата дарба е извор едновременно на вътрешна радост и непрестанни главоболия. Музиката така го е завладяла, че той е склонен да понесе всякакви последствия, в това число и за най-тежкия селски грях - погубената стока. Даже не му прави впечатление, когато „подкарва” (звучи внушително), към селото жалките останки от едно предишно и вероятно доста голямо стадо - една сляпа, една крива и една дръглива овци.
Но сега е рано и ценностите на обществото са други - по-близо до прагматичното начало и по-далече от естетическото. И песента, респ. свирнята, още нямат нито естетическата, нито функционалната си същност, получени малко по-късно, както е например в творчеството на Йордан Стубел. Залутана в прагматичното ежедневие на българина, тя дори изглежда вредна. И авторът формално осмива немарливото отношение на Герчо спрямо повереното му стадо, но и както личи, се опитва да реабилитира нейната уж несериозна същност. Даже в укорните действия на героя Стоян Дринов намира най- привлекателните черти на детския свят: Герчо е безспорно разсеян, може да е безотговорен, но пък свирнята му на тамбура е забележителна и даже да не се казва директно в текста, се подразбира, че друг не може да го прави като него:

Удря Герчо,
не престава,
удря, удря
до забрава,
песен пеят
й струните
като моми
гласовити.
От три струни
на шест гласа,
песен чудна
се разнася:
ту се вдигне
нависоко,
ту се спусне
нашироко.
Млъкват птички
в китни клони,
спре реката
да ромони,
завъздишат
цветенцата
и заклюмат си
челцата…
Де бре, Герчо,
удри, карай!
Свири, Герчо,
не преставай!..

Музиката му е всеопрощаваща, но не и за него - за хората, които неволно му причиняват зло, понеже нямат сетива за хубавото. Може животът да ги е направил такива, както и криворазбраните представи за правилно и грешно. Но Герчо си остава неразбран и това е замаскиран укор към тях, който оневинява героя, а страданието му остава единствената отплата за таланта и за това, че весели хора и природа.
Дотука се показва прагматичната страна на българина; опонентите на Герчо не са против него, а против неговата небрежност, довела до разпиляната стока. За тях на първо място е работата, а след това всичко останало, в т.ч. и музиката. Изобщо свирнята на героя се приема не като дарба свише, а като негов порок. Доколко подобна позиция е издържана е отделен въпрос, но с оглед на епохата в която живее, не бива да корим автора. Пък и Герчо не бърза да се променя, в което се съдържа косвеният отговор на казуса и също така говори за позицията на писателя.
На практика през цялото време се сблъскваме с един двойнствен смисъл, който води към едно и също. От една страна е свирнята на Герчо - вдъхновяваща, нечувано хубава. Когато засвири, той забравя за всичко друго и така се захласва, че сякаш светът край него престава да съществува. Не че светът е музика (това би изглеждало твърде наивно), но може да се каже, че музиката е неговият свят. От друга страна са премеждията на героя - писателят ясно дава да се разбере, че всичките му неблагополучия идват именно от тази музика. Вижда се, че тя определя взаимоотношенията на героите, а не едни или други черти от характера им. Двете значения поставят и един друг важен въпрос - за цената на творческата самостоятелност, която е твърде висока и може би не по силите на всеки автор.
В конкретния случай значението на песента се приближава максимално близо до обективната действителност - едно от непредизвиканите прозрения на таланта: героят се намира в ситуация на житейско-битово незачитане, но творческа неприкосновеност. Авторът стига до въпроса за признанието, или по-точно за липсата на такова към онези, които най-много го заслужават. Всеки творец е преследван в своята деятелност от две кошмарни състояния - вечната неудовлетвореност и неразбирането от страна на околните. Той най-малко е виновен, но най-силно понася негативите от всичко това. При Герчо, както виждаме от текста, е налице втората неприятност. Реакцията му обаче го доказва като истински творец. Самият факт, че се осмелява да свири и след тоталното и всеобщо несъгласие, стигащо дори до озлобение, не само оправдава действията му, но и го поставя в духовна независимост спрямо обществото и неговите предразсъдъци. Той докрая отстоява позицията си, макар и с цената на сериозни физически и психически тормоз. Всъщност Герчо не прави нищо лошо на хората, освен онова, което иска и може в живота, а то е пълната противоположност на негативизма. И в същото време колективен негативизъм, насочен към него. Осъдителното според хората е, че той не прави онова, което те очакват от него, (но той не може), да го прави. Другата му „вина”е, че следва съдбата си на талантлив, макар и самороден музикант, независимо от хорските настроения, с което несъзнателно доказва, че ТВОРЕЦЪТ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЧУВСТВА ВИНОВЕН, САМО ЗАЩОТО ДРУГИТЕ НЕ ГО РАЗБИРАТ.