СКИТНИШКА ПЕСЕН

Димана Данева

СКИТНИШКА ПЕСЕН

Чайки бягат със писък и чертаят спирали водите,
тъй далече остава като ивица тясна брегът.
И кънти мойта песен, мойта скитнишка песен избухнала,
във която е светъл, възторжен и хубав светът.

Ето многото пътища. Те ни мамят широко разтворени,
кой ще викне след мене, кой ще може сега да ме спре?
Всеки има съдбата си, всеки сам разпилява живота си,
всеки тича след нещо и го гони с простени ръце.

Кой ще викне след мен? Аз обичам живота и хората
и жадувам да мина тая хладна, просторна земя.
Да напръскам с кръвта си своя път, на зигзаги извиващ се,
и да падам, да ставам, но докрая все тъй да горя.

Аз съм малка прашинка, от морската буря понесена,
и прашинка ще падна в бездънните морски води.
Но ще падна със песен, че е дар тук животът ни, краткият,
отминавай, ти, влюбен във него- дай, вземи и падни!

Аз ще падна със песен! Моя птицо, лети във просторите!
Няма връщане вече! И не зная, не помня брега.
Аз до смърт съм жадувала за капка от общото щастие.
Да разтворя очи, да вървя и до смърт да не спра.


КРЪЧМА

Тук вътре има светлина и пушек,
тук вътре нещо топло се разплита…
Тук идват хората да пият, да си шушнат
и никой нивга никого не пита…

Ти влизаш и си хвърлил бавно мислите
като кора обелена и паднала.
Какво оттуй, че вън е хладна вечер,
нали зад прага всичко е останало?

Тук свирят балалйките - тъй свирят те,
че песните са с топлота забулени.
А хората, които слушат - всички те
са толкоз близки, в пушека загубени.

Но после, после - всичко се стопява,
излизаш, тръгваш и потъваш в здрача
и слушаш - над града дъжда потраква
и чувстваш пак душата си сираче…


ЧОВЕЧНА ПЕСЕН

Аз съм малка прашинка и моята скръб е прашинка
в морето от скърби, в света от беди и злини.
Тая болка аз нося задъхано като разпятие,
тя пие гръдта ми, раздира я - все ми тежи….

Разбирам скръбта на сърната, що простреляна пада
и гледа гората със бистри от сълзи очи.
Разбирам убитата майка, дошла със тинтява и здравец
да пали над гроба, разхълцана, жълти свещи.

Разбирам сърцето на оня работник със синята риза,
загубил ръцете си в студените машинни уста.
Сърцето разбирам на малкото бледо момче,
което затъва с безпомощни сълзи във нощта.

Аз плаках с очите на моето село, което оплаква
разбити в градушката буйни и златни жита.
Аз всичко разбирам - и зная, че моята скръб е
прашинка нищожна в голямата скръб на света.

И тегне ми днес, защото сънувам небивало,
защото обрекох кръвта си със огнено-верни слова.
За това, дето може би никога няма да стане,
аз разтварям душата си и зова, и зова, и зова!


САМОТА

До прозореца стоиш сама.
Идва здрачът - морен и прегърбен.
Колко нощи минаха така,
в твойта стая никой не надзърна.

Тая вечер плиска пак дъжда,
морен дъжд върху стъклата трака.
Слушай го със скръстени ръце,
нищо не сънуваш и не чакаш.

Остаряха в своя дъбов скрин,
с много грижи шити и редени,
избелели, с цвят на карамфил,
сватбените ризи и дантели.

Никога през твоя жизнен път
не дойде той - волен и усмихнат.
И не чу ти силен, мъжки глас
властно и със нежност да те вика.

До прозореца стоиш сама,
до саксията със тъмно цвете.
В тоя свят не всеки радостта
хваща като птица със ръцете си…


БАЛАДИЧНО

Има братски могили, скрити нейде дълбоко в Балкана,
над тях буки се свеждат и в хайдушките нощи шумят.
Има братски гробове като пресни отворени рани,
в здрача синкав изтръпват, в бледосини контури горят.

Русокъдра луна с лунен дъжд слиза бавно, безшумно,
наранена и бледа като плакала дълго жена.
Нощ безкрайно самотна е, лекият вятър издъхва,
лека тръпка минава над вековната тъмна гора.

Ах, лежат под пръстта, под тревата превита, изсъхнала -
без ръце, без нозе - закопаните смели момци!
С младостта си премазана и със вярата, взета от слънцето,
те сънуват мечтаните, човешките радостни дни.

лятото на 1944


ХАРМАНЛИ

Сега и в теб ще дойдат нови дени,
ще зацъфтят като божури алени.
И ще изчезне, като във мъгли,
разкаляното, свито, малко Харманли.

Извиващите улички с плетища
ще се обтегнат в бели ризи каменни.
По стълбовете ще се люшне електричество
и над градчето весело ще се разсъмне.

А долу - на площада пред джамията
( джамията ще бъде вече срината!),
ще се издигне новата гимназия -
ще грейне като пролет сред градините.

И ще изскочат къщи с нови покриви
сред двор от маргарити и помничета.
Като тръстики ще зашътат пъргави
в тях русите усмихнати момичета.

Мъжете ще се върнат от войната,
те ще се върнат горди победители.
И край Марица - буйна, легендарна,
животът в труд възторжено ще кипне.

Мъжете неуморно ще строят,
жените ще помагат, както винаги,
и моят роден, нов, усмихнат град
ще се издигне в орехите китни.

Дано не разрушат любимото ми място
там горе - хълма в сини люляци,
там романтиците, непоправими като мен,
до късно са мечтали и са чакали…

Да спра отново на любимото си място,
под лилавите облаци да седна и да мисля:
как старото се люшна, рухна като есенно листо,
а новото с небесносиньо в очите ни здрависва.

Да дойде кротко и на пръсти вечерта
над люляците, в лунен лъч обвезани.
И аз в щастливото и ново, бяло Харманли
с разпънато от обич и възторг сърце ще слезна!

април 1945