СРЕД ШУМА НА ГОЛЕМИЯ ГРАД

Дмитрий Урнов

превод: Георги Ангелов

Има такава книга, казва се «Литературният живот на Ню Йорк». Според нея излиза, че никакъв литературен живот в Ню Йорк не е имало. Писателите носели тук вече готовите си ръкописи, над които работели някъде в провинцията. Имало, разбира се, и изключения. Едно от тях бил О.Хенри (1862-1910). Наистина, той бил южняк и преди да попадне в Ню Йорк, посетил най-различни места - по своя воля, а и по необходимост. В Южна Америка, в Хондурас, слабо е да се каже «заминал» - скрил се, а в Средния Запад, в щата Охайо, бил откаран и чак на 40 години пристигнал за пръв път в Ню Йорк. И повече не го напуснал. Оставало му да живее осем години, но за това време успял да въведе този град в литературата така, както не успял да го направи никой от американските писатели дотогава.

Приятелите му си спомнят, че О.Хенри много обичал да води новодошлите из Ню Йорк. Но си спомнят и една странна особеност в поведението му. Влизайки, например, в ресторант, той внимателно се оглеждал. «Вероятно проверява или се бои от някой оскърбител» - така си помислил един от приятелите му и дори решил да провери дали носи за всеки случай пистолет. Не, О.Хенри не носел никакво оръжие. Страхувал се да срещне някой свидетел на миналото си. Някой, който би могъл да знае, че той не е никакъв О.Хенри, а…

Истинското му име било Уилям Сидни Портър.

Родил се в семейство на лекар. Рано изгубил майка си. Възпитала го леля му. Учил в училище, станал аптекар. Впоследствие това му потрябвало много. С постоянна литературна работа се занимавал не повече от десет години, но писал и дори започнал да печата и по-рано, но никак не му провървяло. Станал служител в банка, и тук се случило нещастието, променило целия му живот. Обвинили го в присвояване на пари. Но кой го обвинил? Даже самият директор на банката вярвал  в невинността му, или, по-точно, не виждал нищо особено в това, че той вероятно е взел от касата някаква сума. Банката била провинциална, нравите - прости, документацията - почти никаква, и служителите вземали  на заем по такъв начин постоянно, после някак се издължавали. Но дошъл ревизор.

Установили липса, за която отговарял У. С. Портър. Но съдът го оправдал. Само че ревизорът все пак успял да постигне преразглеждане на делото и тъкмо преди второто му разглеждане Портър тайно заминал за Ню Орлеан, после на юг, а после и зад граница, в Хондурас. Там той би могъл и да изчака отминаването на бурята, но вкъщи останали тежко болната му жена и малката му дъщеря. И Портър се върнал, за да присъства на смъртта на жена си , на леля си, да застане пред съда и този път да бъде признат за виновен, защото след неочакваната му отлъчка в него се усъмнили дори и привържениците му. Портър не се защитавал пред съда. По-късно адвокатът му си спомнял, че не е срещал клиент, който толкова да не се интересува от собствената си защита. Самият обвиняем пък разказвал: необходимостта да доказва, че не е престъпник, просто го парализирала.

№ 30664 - така започнал да се нарича У. С. Портър, когато след присъдата (пет години) се озовал в каторжен затвор в Средния Запад. Как е прекарал тези затворнически години (три от пет), са се запазили много спомени, и най-цветистите от тях са на другаря му по нещастие, «професионалният» бандит Ал Дженингс, който оставил записки, разбира се, с помощта на професионален литератор - Бил Ървин, близък приятел на О.Хенри в писателските му години. Наложило се Ал Дженингс да си сътрудничи и със самия О.Хенри, за всичко това разказва самият той.

Ще отбележим и как помогнало на № 30664 предишното аптекарско образование да стане писател. В графата «Специалност» № 30664 той написал «аптекар», а мястото се оказало вакантно в затворническата болница. Денем № 30664 разливал сиропите и дежурял по стаите, а нощем пишел. Така завършил общо четиринадесет разказа, които с времето видели бял свят и били подписани с новото му, по-късно прославило го, име.

Откъде взел псевдонима си? Може би от каубойска песен, където имало такива думи: «Върна се любимият в дванайсет. «Кажи ми, о, Хенри, присъдата каква да бъде?» Оставало вместо запетая да постави точка. Една рекламна фирма помолил писателя да разшифрова буквата О и настоявала как все пак се казва. «Пишете Оливър» - бил отговорът, а в действителност той съвсем не искал някой някога да научи истината. Даже никога не се снимал за печата. А това, че при добрата си литературна заработка О.Хенри  постоянно се нуждаел от пари, приписват на шантаж. «Някой го изнудва» - мислели приятелите. Ал Дженингс, когато веднъж се видели в Ню Йорк, направо го попитал: «Защо веднага не я изпъди?». Става дума за жена, вдовица на фалирал фермер от юга, която знаела, че знаменитият О.Хенри се казва съвсем другяче. Ал Дженингс се изразявал своеобразно, и дори не сме уверени, как точно е казал - «изпъди» или «уби», но О. Хенри отговорил: «Виждаш ли, тя е добър човек, няма друг изход, затова ме и ограбва».

«Той беше готов да даде на първия срещнат всичко, което има, а после идваше при мен да му заема за чаша бира, - така след смъртта на О.Хенри разказвал за него служител в бара, намиращ се в съседство с нюйоркския апартамент на писателя. - Ето колко голямо беше сърцето му», - добавил барманът, показвайки с ръце големината на тиква или диня. Сърцето му наистина се оказало силно увеличено, в което се убедили след аутопсията лекарите, но старият приятел мерел сърцето на О.Хенри по своему.

Състрадание, съчувствие изпитвал, поне за четири милиона души. Толкова било населението на Ню Йорк. Така се и наричал първият му сборник с разкази. Тогава американците казвали, че в огромния им град се разпореждат четиристотин семейства. О. Хенри демонстративно напомнил, че, колкото и богати и влиятелни да са тези «четиристотин», все пак градът - това са неговите жители, и нарекъл книгата си «Четири милиона». Той първи в американската литература така добре разбрал и показал цялото му население.

Персонажите му се движат като поток по улицата, но в същото време всеки е сам себе си, всеки е лице, съдба, грижи. О.Хенри бил съвременник на двама изтъкнати писатели-разказвачи - Мопасан и Чехов. Но О.Хенри е американец, което означава, че за разлика от френския и руския писател живеел в страна, където формално всички съсловни бариери били премахнати. Нямало дворяни, всички еднакво се считали за «обикновени американци». Но О.Хенри се вглеждал: каква е истината, откъде е това разделение - четиристотин и четири милиона?

О.Хенри прекрасно показал мнимостта на буржоазното равенство, крехкостта на илюзиите за «всеобщо щастие». Наистина, такъв пристрастен читател като Ал Дженингс не във всичко се съгласявал с него. Той предполагал, че О’Хенри смекчава, изглажда острите ъгли, успокоява читателя в случаите, когато трябва да се показва всичко, тъжния и даже ужасен край, пълната безнадежност.

О.Хенри се съгласявал и… не можел да се съгласи с тази критика. Той считал, че на хората, за които пише, а това били все същите милиони, трябва да се остави светлинка, трябва да им се вдъхне надежда, дори ако тя е малко реална.

О.Хенри черпел материал за разказите си направо от улицата, в магазините, баровете и ресторантите, във влаковете или допотопното метро, което наричали подземна железница. Черпел материал и от собствените си спомени, а бил видял много за времето на доброволните си и принудителни скиталчества из страната. Той познавал американския Запад, края на каубоите, и написал сборника «Сърцето на Запада», познавал света на отхвърлените и го описал в книгата си с разкази «Благородният мошеник». Но през осемте години, когато живял и писал като О.Хенри, преди всичко оставал верен на Ню Йорк, вслушвайки се в «гласа на града» (заглавие на още един негов сборник).

Веднъж през горещото лято на 190… г. се разпространил слухът, че О.Хенри със семейството си е заминал на море. Един редактор трябвало да му вземе ръкопис и отишъл във вилата. Жената (втората жена на писателя) и дъщеря му били там, но самият О.Хенри, оказало се, се върнал в града. Редакторът накрая го открил в обичайната му работна стая в сърцето на Манхатън, централната част на Ню Йорк. И първият въпрос, изтръгнал се от него, бил: «Защо седите тук, в жегата и задуха, а не сте сред природата?» Отговорът: «Там е много шумно». - «Как така шумно?» - «Пеят птици, мучат крави - пречат ми да се съсредоточа, невъзможно е да се работи». И останал да работи сред миризмите на изгоряло и грохота, вслушвайки се в «гласа на града», който той чувал и не чувал, като морския прибой.

Когато го погребвали, станало недоразумение: в един и същ час в църквата били определени нечия сватба и погребението на О.Хенри. Бил Ървин помолил млаодоженците да почакат. И докато траело опелото, зад вратата се разнасяли весели гласове и щастлив смях. Бил Ървин си помислил: «Това би му харесало много. Какъв прекрасен разказ би написал!»

В Русия научили за О.Хенри едва няколко години след смъртта му, през 1915 г., но затова пък оттогава разказите му се превеждали и преиздавали практически непрекъснато. Много от тях са станали неразделни спътници на нашия читател, и това е разбираемо, ако се има предвид казаното за О.Хенри от добре познавалия го барман: «Сърцето му беше толкова голямо…»

1981

(със съкращения)