ВИКТОР ОРЬОЛ: “ЗАПАДЪТ СИ Е ОСТАНАЛ ДИВ”

интервю на Евелина Азаева

превод: Георги Ангелов

Няма такъв емигрант, който да не пише книга поне в главата си. Но на практика нашего брата рядко издава нещо, заслужаващо внимание: богатири, уви, кой знае защо не сме. И ето, пред мен е книга, която  прочетох на един дъх. Това е «Америка, такава, каквато е» на жителя на Лас Вегас Виктор Орьол.

Няма политкоректно да пиша, че авторът е издал спорна книга, и изводите в нея са си негово лично мнение. Според мен това е първото сериозно изследване на съвременна Америка, първото безстрашно описание на реалиите на страната, отразено върху хартия от руски емигрант, гражданин на тази страна. Книгата на Виктор Орьол се продава сега в книжарниците на Торонто, Монреал, Калгари, а също и чрез неговия сайт.

- Виктор, как се роди тази книга? На базата на какъв опит?

- Тя се роди от разочарованието ми от страната. Още когато работех като преподавател в училището „Мартин Лyтър Кинг” в Калифорния, ме удиви нивото на моите колеги.  Неграмотността им, естетическите им и етични норми. Още тогава започнах да разбирам, че на Америка не са нужни мислещи, професионални педагози. После работих като преподавател по руски език в колеж в Невада и още повече затвърдих това си мнение. Студентите след завършването на първия семестър ми дадоха най-ниския рейтинг.

- Какъв рейтинг?

- В Щатите в учебните заведения в края на семестъра студентите оценяват дейността на преподавателя, така че аз получих нисък…

- Излиза, че трябва да се подчиняваш на учениците, за да имаш висок рейтинг?…

- Да, ако в класа пушат наркотици, стоят на главите си, ти трябва да гледаш на това през пръсти, за да не занижат рейтинга ти. Образованието в Америка сега е на такова ниво, че учителят е нещо като комедиант. От него очакват, че той ще ги развлича и по някакъв магически начин, чрез игра, ще налива знания в глави, които изобщо не са настроени за учене. После попитах учениците, защо са ми поставили ниска оценка и те простодушно си признаха: «Вие ни карахте да работим».

- В книгата си пишете, че в Щатите умишлено е създадена образователна система, която води към деградация на народа…

- Да, през 1964 г. е била въведена нова програма. До тогава образованието е било добро, както у нас в СССР. После всичко тръгнало като снежна топка: отначало отменили религиозните предмети, тъй като те уж обиждали представителите на другите религии; отменили училищната униформа; до 1960 г. на онези, които имали лошо поведение, не им давали диплома, а им издавали справка. Тя често лишавала завършилия от възможността да получи грант или стипендия във ВУЗ. Започнали да се отчитат само академичните показатели. Като цяло училището стигна до там, че децата започнаха да пребиват учители и да убиват съучениците си.

- А за какво се прави всичко това? За кого е изгодна деградацията на народа?..

- По онова време добре образованата младеж била 41% от цялата младеж. Защо му е на правителството толкова образована, мислеща младеж? Образованият, мислещ народ се управлява по-трудно. Такива е сложно да бъдат изпращани във Виетнам, Ирак, Югославия. Такива вечно ще търсят: кой все пак взриви кулите в Ню Йорк…

- Тъй като сте работили като учител, а също и като полицай, интересно е Вашето мнение: как мислите, защо именно в Щатите учениците разстрелват съученици? Това го няма в Русия, а и в други страни…

- Трудно е да се даде еднозначен отговор. Но аз направих за себе си няколко извода, защото прерових маса информация. Американските деца не са възпитавани от хора. Те опознават света чрез Интернет и телевизора. На 14-16 години се натрупват раздразнение, неумение да се решават конфликти, а освен това, човек окончателно престава да различава виртуалния свят от реалния. Разговарял съм със студенти и видях, че те не разбират, че смъртта - това е завинаги. За съжаление, за мнозина убийството на човек се асоциира с компютърна игра. Хвърляш 50 цента в автомата, и човекът отново става и пак може да бъде убит…

Децата в Щатите са самотни от ранно детство. В детските градини възпитателите нямат понятие не само от детска психология, но и даже просто от хигиена. Няма обща методика на възпитание, и когато питах: «А по каква методика работите?», те даже не разбираха за какво става дума. Те и думата «методика» не знаят. Но те  твърдо следват инструкциите как да възпитават стандартното дете, в което убиват естествените инстинкти и човешките чувства.

В резултат, петгодишно дете, което лежи на пода и поглежда под полите на момичетата - закача се, го гонят от детската градина за «сексуално посегателство» и го вкарват в държавната криминална база данни като потенциален престъпник. А родителите му просто ги мъкнат по държавните учреждения с разпити. Това е реална история. След излизането на моята книга получих много обаждания и писма от съотечественици с молба да напиша за тъжните истории на техните деца.

- Виктор, от разговорите с Вас разбрах, че нашите емигранти, живеещи в САЩ, често се обръщат към Вас за помощ. Защо?

- Аз познавам законите. В Колежа изучавах наказателно и гражданско право, емиграционното законодателство на САЩ. Работих като полицай в Управлението на затворите на Невада.

- Как се отнасяха американците-колеги в полицията към Вас, руснака?

- В Невада тогава бяхме само двама руснаци полицаи - аз и един бивш спецназовец, ветеранът от афганската война Славик К. Отнасяха се към нас с интерес. Те кой знае защо бяха убедени, че ние сме супермени от КГБ. Ако се има предвид спецификата на нашия щат, който и до ден днешен си остава «див каубойски Запад», то се отнасяха нелошо.

- В книгата Ви има много интересни глави, в които описвате опита си от работата в полицията. Можете ли да разкажете нещо за нашите читатели?

- За работата си съм писал много малко в книгата. На тази тема трябва да се напише отделна книга. Започнах кариерата си на полицай в затвор със строг режим - NSP, в столицата на Невада Карсън Сити. Това беше най-интересният, макар и не винаги безопасен опит в моя живот. Затворът учи на много. Той е микродържава в държавата, където, освен законите на САЩ, има свои собствени, неписани закони. И главният от тях е справедливостта. От елементарното внимание към нуждите на затворника до използването на оръжие към него. Несправедливият офицер на такава работа дълго не би се задържал. Да благодари, ако остане цял и невредим. За времето на моята служба в NSP бяха извършени две екзекуции, на едната от тях присъствах.

- За смъртното наказание ли сте или против?

- За. Млад филипинец беше осъден на смърт затова, че убил семейство, за да открадне автомобила им, а после убил с брадва още двама работници на компанията «Uhaul». Аз съм за справедливо смъртно наказание. Макар че, разбира се, е тежко да осъзнаваш, че ти си един из палачите. Ние, офицерите, отивахме на работа, а пред вратите те посрещат с викове и плакати противници на смъртното наказание; роднини или приятели на осъдения те хващат, плюят след теб… Ние дори имахме правило да закриваме нашивката на униформата със своето име - за безопасност.

- Смъртното наказание така ли се извършва, както го показват в киното - на електрическия стол?

- Не, на осъдения в Невада му правят  две инжекции. Първата е нещо от типа на анестезията, изключва мозъка. Втората е смъртоносна. Спира сърцето. При изпълнението на присъдата присъстват официалните лица на щата - това е тяхно задължение, пресата, майката на престъпника. В онзи ден аз и мой колега-италианец отговаряхме всичко да бъде по правилата. Следяхме осъденият да не се самоубие, а бъде изпълнено последното му желание за обеда. Последният обед обикновено става в присъствието на роднините. Затворникът яде, после се сбогува с близките и се връща в килията, където го чака екзекуцията. Трагичната процедура започва с идването на свещеника… Моят колега имаше хубаво чувство за хумор. Когато надникнахме в килията на този младеж-филипинец, той помоли за цигара. Каза, че никога в живота си не е пушил. Моят колега му даде цигара с думите: «Пуши, но помни, че пушенето може да те убие»… Осъденият нервно се разсмя…

Аз съм за смъртното наказание, но и сега ми е тежко да си спомням как след първата инжекция този младеж обърна лице към майка си и я гледа дотогава, докато не се затвориха очите му. Той лежеше напълно спокойно. Само по бузите му се стичаха  сълзи.

Независимо от тези тежки моменти, с добро чувство си спомням затвора в Карсън Сити. Там беше добър и задружен колектив. Но се преместих в Лас Вегас, където предложиха по-добра работа на жена ми и попаднах в затвор, потънал изцяло в корупция и расизъм. По-късно ръководството на този затвор беше затворено. беше ми много тежко, защото от хората, които не обичат да се «въртят», не разбират «компромисите». За мен «честта на офицера» не е празна фраза.

Впрочем, знаете ли, че в американските затвори има ритуал за офицерите, които са се опозорили? В белезници ги водят заднишком през целия затворнически двор, а това могат да са 800 метра до изхода. Да вървиш заднишком е трудно, особено ако водещият те човек те влачи за ръцете и те буквално са изкълчени. Воденият пада, става, отново пада… Това е много труден път пред очите на колегите и затворниците… Така извеждат уличените в корупция, търговия с наркотици.

В този затвор получих инсулт и бях принуден да се пенсионирам.

Един офицер открил под колата за боклук, влизаща в затвора, 250 грама пакетче с хероин - това е за огромна сума. Офицерът дал наркотика където трябва и арестувал онези, които го донесли. След два месеца на стрелби той беше убит с изстрел в тила, а двама офицери, участващи в стрелбата, изчезнаха. По-късно ги намериха мъртви далече от щата и следствието попадна в задънена улица. Започнах собствено разследване. Шест години по-късно един от ръководителите на затвора беше затворен за убийството на този офицер, до голяма степен благодарение на моето разследване. Но ми се наложи да преживея немалко тревожни часове, защото срещу мен доносничеше началството на затвора - много въпроси съм задавал, плашеха ме, че ще ми подхвърлят наркотици.

После получих заповед на началника по телефона да пусна на двора група затворници, на които категорично им беше забранено да се смесват с останалите. Отказах да изпълня тази устна телефонна заповед, защото беше дадена въпреки затворническия устав. Ако тези затворници бяха направили нещо, щях аз да отговарям за действията им. Тогава получих инсулт. В резултат се пенсионирах. По-късно нито съдиите, нито ни администрацията на щата не пожела да вземе предвид това, че инсултът се е случил по време на изпълнението на моите задължения. Загубих четири съдебни дела и още по-добре опознах американската правна система и държавната бюрокрация.

В емиграция ми предлагаха да напиша книга за живота ми в СССР. Знаех, че от мен очакват очерняне на Съветския Съюз, а аз не намирам това нито за правилно, нито за актуално. След като добре се запознах с Америка, цялата ми книга за нея се изгради в главата ми от само себе си.

- В книгата си описвате абсолютно дивия факт, когато са ви предложили да станете мишена.

- Невада е каубойски щат, дивият Запад. И тук са се запазили диви забавления. Синът на бивш високопоставен политик, научавайки за моята военна подготовка, веднъж ми предложи да участвам в лов на човек като мишената съм аз. Три мили преднина в пустинята и четири винтовки 30.08 срещу пистолет с два пълнителя. «Изгодният бизнес» се състоеше в това, че независимо от резултата, на всяка от моите дъщери ще приведат по сметка по сто хиляди долара.

Такива ловци на хора ги наричат «бойци». Но във ФБР не приеха заявлението ми, тъй като сътрудникът, към който се обърнах, бил в добри отношения с бащата на младежа, предложил ми този «бизнес». Изпратих заявлението си в регионалния отдел. Две години по-късно в графствата Карсън и Най арестуваха голяма група «бойци», но «синчето» на политика не беше сред тях.

Този случай беше един от мотивите да напиша книгата. Вторият силен подтик -разговорите ми с руските «годеници». В главата «Секс-игри под ключ»  описах историите на жени, омъжени за американци. Те ми разказаха страшни подробности на издевателствата на американските мъже над тях.

- Виктор, в книгата Ви покрай много интересния ви опит, има много цифри, цитати, любопитни данни от историята на Щатите. Колко години я писахте? За целта трябва много време в архивите…

- Да, я работих в библиотеки, в архиви, но просто още и паметта ми е добра, способностите ми към логически анализ. А и време след пенсионирането ми - достатъчно. Работих над книгата година.

- Вие пишете за САЩ, че е страна на «упадъчното образование, безкултурната култура, безбожната религия… слепота, тъпота и пълно послушание на правителството». Въпрос: защо избрахте за местожителство именно тази страна, и, както обичат да питат у нас: защо не си заминете за къщи?

- Пристигнах в САЩ през 1989 г., и изобщо не знаех каква е тя - Америка. Окончателните ми изводи за Щатите се оформиха едва преди три години. На първо време си просто ослепен от витрините, от чистотата на улиците, от фалшивите усмивки. Тук с всички сили се бориш за живота си, да платиш сметките си, да получиш професия, и не разбираш къде си дошъл. После идва успехът - купих си голяма къща със сауна, джакузи, басейн и за известно време чувството ми за анализ се притъпи, всеки човек в такъв случай се наслаждава на живота, нали всичко е спечелено с труд…

- Т. е., Америка все пак има някакви добри черти?

- Да, в материален план може да се живее много добре. И въобще, като във всяка страна, в Америка има много добро. Писах затова, че в САЩ всичко е измислено за удобство на човека. И свикваш с комфорта. Макар че сега и в Украйна, откъдето емигрирах, може да се живее добре. Моите съученици имат къщи, хубави апартаменти, при това, всичко това е тяхно, а не на кредит, както при мен.

Много наши американски емигранти, опразвайки кредитните си линии, си купуват апартаменти в Украйна и живеят там, а в Щатите роднините им получават вместо тях с пълномощно велфер (държавна социална помощ). Тези господа са язва върху тялото на Америка (както виждате, аз и към нашите съотечественици съм строг), даже са измислили нови понятия - «черен» велфер, «златен», «брилянтен». Черен -  когато с него живееш пет години, златен - десет години, брилянтен - когато цял живот живееш като паразит.

Защо не бих се върнал в родината? В Украйна под управлението на Юшченко не искам да се връщам. За да се преместим в Русия с жена ми искахме да подадем със специален образец, чрез руското консулство, молба до Президента за предоставяне на руско гражданство. Сътрудниците на консулството обещаха да ни изпратят този образец. Но ние научихме за получаването му, когато в един прекрасен ден на вратата ни почукаха и влязоха три души: от ФБР, от Homeland Security (организация, създадена след 9.11), и от военното разузнаване. Казаха, че са чули, че правя вкусно кафе и са дошли да го опитат. «Там, казаха ни те, за вас е дошло писмо, вижте в пощенската си кутия, а после ни го дайте. Вие сте офицер, гражданин на САЩ, за какво ви са такива писма?»

- Знаете ли тайни?

- Не. Във връзка с моя предишен, съветски опит от предната линия на фронта ми предложиха да работя във ФБР, но по време на предложението вече бях навършил 36 години, а след тази възраст там не приемат. Двама от дошлите при мен - онзи от ФБР и другият от HomeLand Security - ми помагаха в разследването на убийството на затворническия офицер. Те фактически взеха от мен резултатите от предварителното ми разследване и на техните основания възобновиха захвърленото в архивите углавно дело. Благодарение на това обстоятелство, справедливостта възтържествува и убиецът лежи в затвора.

Ако си спомняте, споменах, че «протоколът» навсякъде е еднакъв. Те дойдоха при мен, не защото съм аз. Всяко писмо, изпратено от американски гражданин от чуждо посолство/консулство се проверява. По Конституция те самите нямат право да го отворят. Използвайки това, че сме работили заедно по разследването на убийството, те дойдоха при мен лично. Възможно е всеки друг човек да бяха го извикали за събеседване. Единственото, което те (според мен) направиха противозаконно е, че ме притиснаха морално, предлагайки ми да им дам писмото. Теоретично бих могъл да обжалвам поведението им. А практически би било глупаво от моя страна да се карам с властите. Бих могъл «случайно» да загубя работата си и т.н.

Предполагам, че сте чели книгата на Гривадий Горпожакс «Джин Грин Недосегаемият». Там доста правдиво е описана подобна ситуация. За такива неща лесно можеш да получиш сърдечен пристъп (неволно). Това е била борба на системи, и е останала такава. А две мои дъщери живеят в САЩ.

Що се отнася до това защо няма да замина ще отговоря така: преживях в тази страна близо 20 години. Аз съм гражданин на САЩ, бивш полицай от затворническата служба и се боря с това, което не харесва на мен и моите съграждани. По-лесно е да си мълчиш и да си натискаш парцалите, докато ти отнемат гражданските свободи, пенсионния фонд и ресурсите на правото да бъдеш здрав. Не възнамерявам да заминавам или да седя мълчешком. Някъде в Европа или Латинска Америка моят глас срещу войните и агресиите няма да бъде чут. Нужен съм тук. Именно защото познавам законите на страната и правата, пиша за това, което сте прочели/ще прочетете в моята книга.

- Как реагираха на книгата Ви Ваши познати и непознати наши емигранти?

- Едни с вълнение започнаха да ми разказват собствените си истории, за да влязат във втората ми книга, която вече пиша. Повечето питат: «Не се ли страхуваш?» Имаше и такива, които викаха: «Клевета!» и ехидно се интересуваха: «Кой сте вие, другарю Орьол?» Година по-късно, когато много стана общоизвестно, те промениха мнението си: «Ние не знаехме, че сте толкова прозорлив».

Въобще, някои американски емигранти са любопитно явление. Те пристигат от Бруклин у дома си в Одеса и им е «много трудно да говорят на руски»,  седят в ресторантите и изопачават думите, макар че в Америка не говорят добре на английски. А в Щатите те постоянно критикуват Съветския Съюз, без да забележат, че в своя рускоезичен район Бруклин са създали точно копие на СССР и са го увековечили.


//www.torontovka.com/ 09.12. 2010