Осман Мустафов

***
                                         На мама

Тя не познава Света. Тук е светът й.
Между четири стени и с гердан -
                               ключ за вратата.
Отдавна не плаче. Все нещо плете.
И спомени разплита в тишината.

От време на време тъмно въздъхва.
Не е ходила в София. Не е виждала Черно море.
Бе дъщеря на полето - чучулига
                                   по златни стърнища.
И в длан е приспивала воя на зли ветрове.

Вкоренена е тука. Със земята споена.
Сега - белокоса икона сред празно гнездо.
До нея е котката - мъркаща топка.
И с нея се топлят в студеното,
                                              старо легло.

Потрепват в молитва бледите устни -
работят по чужди земи синовете.
И вали…и вали бяло мълчание в стаята.
И чака милостта на Боговете!