Едно от последните и непубликувани интервюта  на големия наш преводач с Огнян Стамболиев 

На Кръстан Дянков (1933-1999) дължим познанството си с големите образци на американската литература на ХХ век. Чрез неговите преводи  се срещнахме с:  Джон Стайнбек,  Ърскин Колдуел,  Джон Ъпдайк,  Джон Чийвър, Уйлям Сароян,  Карл Сандбърг, Уйлям Фокнър. И това не бяха просто преводи, а претворяване. Владееше не само английския американски, но и българския език виртуозно. Беше ненадминат майстор в това свръхтрудно и не винаги благодарно изкуство. Беше не само преводач, но и литературовед и културолог, човек с огромна култура, широко скроен, духовно богат, който се грижеше за чистотата и богатството на съвременния български книжовен език. И без да бъде преподавател, учеше безкористно и всеотдайно младите си колеги.

Това интервю взех от нашия именит колега по време на едно от последните му гостувания в Русе на Дружеството на преводачите. В продължение на няколко години - от 1985 до 1988 година той гостува на града на Дунава с тематични вечери, посветени на модерната американска литература. Беше предназначено за русенското литературно издание „Светлоструй”, но не излезе. Кръстан беше много обичан  от всички: литератори, театрали, художници, музиканти. Джазмените дори направиха серия концерти с негово участие.

Огнян  Стамболиев 

 - Как се насочихте към изкуството на превода? Случайно или съзнателно? Имаше ли някакъв повод? Сред Вашето поколение преводачи, Вие сте сред първите, които се насочиха към английския език и по-специално към американската художествена проза. И защо именно към американската?

  - Към превода се насочих отначало съвсем любителски. Бях още гимназист, когато ми попадна една брошурка, кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време беше мой любимец в областта на физиката. Заех се да я преведа от английски, за да я прочетат съучениците ми. Усещането, че текстът ми се „удаде”, ми достави особена радост и по-късно, вече като студент, реших да превърна това любителско задоволство в професионално. Когато бях ученик на мода беше немският. Навсякъде в България можеше да се намери едно немско списание, казваше се „Сигнал”. Беше богато илюстровано и се различаваше от българските тогава. Никак не обичах немците, които, начело с Хитлер, бяха завладели половин Европа. Като реакция срещу тях, се обърнах към английския и към американската култура и литература. След това учих в университета. Като студент започнах да се занимавам по-сериозно с езика на Шекспир и Байрон. Четях американски писатели. Първоначално преведох няколко разказа на Ърскин Колдуел, който беше и тема на дипломната ми работа. Три от тях бяха публикувани в първия брой на възроденото списание на Гео Моилев “Пламък” през далечната 1957.  Така започнах. Зарът ми беше хвърлен. Преводът стана моя съдба…

  - Какво ви дава и какво ви отнема преводът? Мнозина колеги споделят, че преводът общо-взето е неблагодарно изкуство…

 - Даде ми неизброими познания в безброй области: литература, история, обществени науки, фолклор, религия, но като че ли най-важното беше задълбоченото опознаване на нашия собствен език, нещо, което дори оригиналното литературно творчество не може да предложи. Амбицията за сътворяване на художествено, индивидуално писане като че ли винаги ми е била чужда - стигало ми е това, че познанството с чуждата литература ми е предоставяло възможността да се изпробвам в литературоведската работа. А ми отне завинаги заблудата, че има непреводими текстове. Не, противно на това широко разпространено мнение, непреводими текстове няма! Още нещо бих искал да подчертая: българският език съвсем не е беден и неразвит, както твърдят някои. Той е много по-силен и по-богат, отколкото сме склонни да вярваме.

- Мислите ли, че един професионален преводач на художествена литература може да работи с няколко езика и във всички жанрове?

 -Мисля, но не съм убеден, че успехът му за всеки език и жанр може да бъде равностоен. За всекиго има един и само един език, в чиито дълбини (а най-вече в съответната национална култура) той ще проникне най-добре.

-Какво мислите за критиката на превода?

-Необходима е, но за съжаление у нас е все още непопулярна. Добре е, че нашето хубаво и полезно списание, на преводачите, „Панорама” се обърна към този вид критика. И мисля, че засега се прави добре. Но в повечето литературни издания дори не се споменава името на преводача, да не говорим за вестниците и останалите списания. За повечето от тях нашият труд остава скрит.

- Споделяте ли своя опит с младите? Вие сте сред най-популярните и уважавани преводачи у нас.

- Напоследък все повече. По едно време дори мислех да се откажа от активен превод (макар едното да не пречи на другото) и да дам натрупания си опит на онова поколение преводачи, които ще трябва един ден да ни сменят - надали ще се намери по-благодарна работа. Само че разбрах, предаването на опита не става с откъсване от професията, а тъкмо наопаки - с постоянно поддържане на наличната квалификация, дори може би и тук примерът е най-доброто обучение. Разбира се, младите по закон обичат сами да се сдобиват с необходимото, но усъвършенстването всякога става, когато следваш някакви образци. Помня колко трудно ни беше преди години, нямаше оформена българска школа за превода и всичко трябваше да налучкваме с много труд и големи усилия. Сега младите могат да си спестят това.

- Вашите по-конкретни препоръки за начинаещите преводачи?

- Те произтичат от казаното дотук. Преди всичко убеденост, че професионалният избор не е плод на прищявка, а вътрешно усещане за необходимост, отдаденост на литературата, най-вече неотклонното желание да направиш достояние на другите онова хубаво, което си прочел на един чужд език. След първоначалното лутане (исторически период, течение, представители, стил и др.) трябва да намериш себе си съобразно своя личен вкус. Един текст не бива в никакъв случай да ти бъде чужд, още по-зле, ако ти е противен. Трябва да усещаш себе си в автора и автора в себе си - инак тъй необходимото покриване на автора с преводача никога не би се получило. Последно (разбира се, за този разговор), но по мое мнение най-важното - безпределна преданост към българския език. Само той (и нищо друго!) е ковкият метал в ковачницата на преводача.

- С какво ви привлече работата над Вашия любим Уилям Фокнър? Посветихте му толкова време и сили досега…

- Та той е най-големият епик на съвременната американска литература, една малка „енциклопедия американа”. От него съм научил повече, отколкото от всички други книги за Америка. И не само това. Фокнър е непомръкващият пример, без който нямаше да има нито О’Конър, нито Тенеси Уилямс, нито Габриел Гарсия Маркес. Да не говорим какво велико предизвикателство е той за преводача. Какво изпитание, какво напрежение, изтощение на човешки умствени, та и физически ресурси и какво огромно удовлетворение накрая. С прозата му не можеш да свикнеш, не можеш я “научи”. Фокнър вечно изненадва, смайва, плаши и респектира, бяга от тебе, връща се, спотайва се, чезне и наново се въззема - огромен, непроницаем, вездесъщ…