30 ГОДИНИ ОТ ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ХИМАЛАЙСКА ЕКСПЕДИЦИЯ

Преди 30 години България отбелязваше 1300-годишнината на българската държава с помпозни церемонии и тържества. Две години преди това с решение №684/ 25.07.1979 год. на Секретариата на ЦК на БКП на Българския туристически съюз беше възложено организиране и провеждане на първата Българска хималайска експедиция. Изкачването на Лхоце (8511 м.) имаше колкото спортно, толкова и политическо измерение. То трябваше да покаже, че българските алпинисти не отстъпват на прочутите хималайски покорители и че те могат да премерят сили и с Еверест, когато експедицията е национална и българската държава седи зад нея във всяко едно отношение.
Ентусиазмът беше голям. Нямаше проблеми с пари и храни. Българската хранително-вкусова промишленост произвеждаше всичко, което можеше да си представи фантазията на алпиниста: лиофилизирани космически храни, швейцарски типове сирена, шунки и пастърми, рибни консерви, кисело мляко на прах, конфитюри, шоколади и компоти. И, разбира се - шкембе чорба и общовойскови сухар. Имах шанса да бъда включен в разузнавателната експедиция през пролетта на 1980 г. заедно с Христо Проданов и Методи Савов. Заминахме за Катманду, столицата на загадъчния Непал, презастраховани с 400 кг. багаж, от които половината бяха в повече. Поляците на Анджей Завада, които бяха мръзнали и гладували цяла зима на базовия лагер на Еверест и Лхоце само цъкаха: „Вие, българите, сте големи богаташи! Слизате от самолета, постилате килим до върха, изкачвате го и после изгаряте килима.” За съжаление непалските власти не ни пуснаха да преминем ледопада Кхумбу, за да видим Лхоце от непосредствена близост. А Христо имаше едно на ум да се опитаме да се изкачим до Южното седло (8000 м). Съветският посланик натисна и руснаците бяха пропуснати до Западния циркус, откъдето си избраха премиерния маршрут за 1982 г. Двамата с Христо Проданов слязохме до Намче базар (3400 м.) и въртейки педалите на едно динамо пращахме сърцераздирателни молби до непалското Министерство на туризма. Отнюд! На връщане към Базовия лагер (5350 м) шерпанките от картофените нивички, кикотейки се, ни поздравяваха с тяхното протяжно „Намасте-е-е!”, а Христо им отвръщаше съвсем сериозно: „ Ей, стринки! Знайте, че бате ви Христо каквото си науми и замисли - все го постига”.
Година след това на 30 април 1981 год. Христо Проданов стъпи на главния връх на Лхоце (8511 м.). В щурмовата тройка бяха още Методи Савов и Огнян Балджийски. Те, обаче, закъсняха с потеглянето по тъмно от последния лагер и пропуснаха своя шанс. Трябваше да се играе на сигурно и ръководителят на експедицията прекрати опитите на следващите атакуващи свръзки. Задачата на правителството беше изпълнена. България стана хималайска сила, постигайки осмото изкачване на внушителния съсед на Еверест.
В деня, когато Христо, Методи и Огнян слязоха в базовия лагер бях там и имах привилегията да ги поздравя лично. За тях всичко вече беше история, но за Асен Джаков и за мене предстоеше изкачването на „джуджето” Айлан пик (6200 м) от южната страна на Лхоце. С българския кашкавал и луканка от експедицията и с благословията на хиндуистките божества изкачихме в алпийски стил и нашия връх. Бяхме неизказано щастливи. В Лукла Христо Проданов на свой ред ни поздрави за изкачването.
Първата българска хималайска експедиция показа, че българските алпинисти, натрупали опит в Памир, Кавказ и Алпите могат да атакуват всеки хималайски връх. Но тя беше и изключителна атестация за възможностите на българската държава преди 3 десетилетия. Малко експедиции можеха да си позволят собствен полет до Катманду. На малко държави такъв полет изобщо се разрешаваше. Но по това време българският посланик Точо Точев влизаше при министър- председателя на Индия без предварително записване. На индийския субконтинент България беше уважавана държава и желан партньор.
Много са българите, които не пожалиха усилия и помогнаха за успеха на експедиция „Лхоце - 8511″. И все пак нека си припомним имената на алпинистите в нея: Христо Проданов (ръководител), Кънчо Долапчиев и Димитър Бърдарев (зам.ръководители), Методи Савов, Огнян Балджийски, Евгени Христов, Емануил Деянов, Красимир Тасев, Дойчин Василев, Слави Дерменджиев, Кънчо Матеев, Тошко Лазаров,Руси Дженев, Запрян Хорозов, Людмил Янков, д-р Стайко Кулаксъзов и инж.Стефан Калоянов. На всички тях живи и покойници - дълбок поклон!

Румен Воденичаров