(За Павел Матев)

Никола Инджов

В моя роден град на една глуха уличка към катедралния площад из мъглата и усамотението изгрява голямо златно дърво. Едва когато и последният му лист отлети със жеравите, едва тогава в преображенията на есенния свят се долавя какво чудо е било стаено във всекидневието. Там и смраченият от покрусени надежди минувач през времето, и омагьосаният от несбъднати илюзии странник през книгите съзират сякаш своя предишен живот - невъзвратим, но неугаснал.
Вълшебното дърво в моя роден град е райска ябълка, вкоренява се само в южните предели - и е съкровеното ми видение на поезията. Защото аз вярвам, че на угрижения и с трохи хляб под ноктите си съвременник единствено поезията може да напомни спепелените искри и мълнии на собствената му душа. Който поне веднъж е съзерцавал това дърво, той знае, че подзиме оголените клони чернеят като стари кръстове. И знае, че по такива разпятия излизат наяве плодовете - малки светилници в ръката на вятъра. И той свети, той разкриля и озарява. Вятърът, “тайният брат на поета”, с когото напоследък си говорят,
че съществуват в тоя свят
явления без цвят и корен…
Казаното дотук е метафора, породена от стихотворения на Павел Матев. Неговата поезия съществува повече от половин столетие в интелектуалното самочувствие на няколко български поколения и достойно възлиза към нова епоха и нови хора. Книгите му са изпълнени с преживяванията, а бих казал - с надживяванията, на нашия двадесети век. Векът, през който всяко световно събитие провъзгласяваше и свободата на словото като съдбоносна идея.
Днес попрището на тази идея гъмжи от хранени витии и месии. Но написаното от Павел Матев е доказателство, че истински свободно е само художественото слово! Освен всичко друго, именно този поет е олицетворение на свободата на словото и имаше правото и силата през лятото на седемдесет и петата си година да напише едно изумително апотеозно стихотворение. Чуйте:
Разбрахте ли, привършва моя път,
светът е цял и няма да узнае,
че вече съм в началото на края.
   Свободен съм за смърт!
На праведния труд и тленната ми плът
не издържа и скоро ще изчезне.
Обвивка беше тя - не беше бездна, 
   свободен съм за смърт!
Притулени лъчи за мен горят
и гаснат те. Но още озарени
соколите се вият пак над мене.
   Свободен съм за смърт!
И звуци, и слова терзаят мойта гръд,
зелената трева от вятър се превива.
Една мелодия със мене си отива,
   свободен съм за смърт.
Натрупани мълчания гъмжат
в душата ми. Но тя е уморена,
макар напълно да не е сломена.
   Свободен съм за смърт.
Ти сън ли си? Ще мога ли отвъд
да споменавам още твойто име,
да те помоля пак: благослови ме!
   Свободен съм за смърт!
Родино на сълзите, с честен кръст
дано в земята си да отбележиш,
че с песни хранех твоите надежди.
   Свободен съм за смърт!
Най-много представи за историческите простори на България ми дава Триречието - земята между Арда, Тунджа и Марица. Там чувствам как отечеството се прелива към Средиземноморието - далнина за говора, окото и ухото. Защото не всички българи са дзошли през Онгъла. Има българи, които са се появили като homo sapienas по исконните български места, които не са придошли на орди с конско месо под седлата си, а са възникнали като човешки род при изворите на българската кръв в Тракия.
Чеда на Южна България са Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Димитър Полянов, Минко Неволин, Гео Милев, Никола Вапцаров, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, Димитър Бояджиев, Димитър Подвързвачов, Георги Михайлов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Магда Петканова, Димитър Гундов, Веселин Ханчев, Паун Генов, Димитър Данаилов, Давид Овадия, Георги Джагаров, Радой Ралин, Слав Хр. Караславов, Христо Кацаров, Дамян Дамянов, Михаил Берберов, Георги Братанов… Този списък не е пълен, той е показателен. Благословена земя е Южна България! Три реки - Арда, Тунджа и Марица - като трикръвно потекло преминават през нея от пространство в пространство, от време във време, от съдба в съдба. Там изпод праха на миналото излизат на повърхността на всекидневието нетленни следи от антични и класически цивилизации, там в същността на човека са натрупани почти всички културни континентални пластове. Защото там съществуват едни подир други и едни в други Рим и Византия, Ориентът и Дунавска Европа, Средиземноморието и Балканите. Там звънът на православната камбанария отеква до гласа на правоверното минаре; шестоъгълните звезди на еврейска синагога докосват железните кръстове на арменска църква; католически храм и протестантско убежище светулкат редом. В Южна България животът приижда от тракийската, от славянската, от прабългарската народна глъбина. Живот първозданен и с предначална хармония и още в зародиша на южнобългарския свят редом с тракийските земеделци и възрожденските строители са се раждали и продължават да се раждат най-много поети в сравнение с всички други краища на Отечеството.
Ето къде се е възродило и възражда на свой ред други дарования дарованието на Павел Матев. След него провървяха мнозина съвременни поети, в които се прелива от предшествениците могъща стихотворна сила, стих-стихия! Няма друго обяснение, освен свръхчовешко, и трябва да предположим, че при предбиблейското сътворение не кроманьонец и не неандерталец - неизвестен и на божествените скрижали свръхчовек е преминал през Триречието и е посял семената, от които и до днес между уханната казанлъшката роза, черноморските пристани на аргонавтите и каменния старозагорски лъв, между Перперикон и Севтополис, между стара планина и Родопите, възникват поети.
Южна България е особен феномен, тя е нашата митична Шамбала, където вселенският разум съхранява генния фонд на българската поезия. Именно там е Оризово, родното село на Павел Матев.
Творчеството на Павел Матев предоставя достатъчно основания на литературознанието да прави заключения за приемствеността между поколенията. Както вече е казано от критици и изследователи, в неговата поезия като невестина сянка се вгражда стилистичната и естетическата традиция на Христо Ботев и Иван Вазов. Не става дума за любимата на Павел Матев метаметафора за “мъртвите живи поети” /по израза на Иван Гранитски/, а за духовно присъствие на предшествениците. С особен трепет се долавя трагичната сянка на Яворов и тук към литературно-критическите тези аз мога да добавя следното. За Яворов по известни причини от обществено-политически характер е писано много -студии, статии, симпозиумни доклади, дори художествени произведения. Всичко това представлява един почти самостоятелен дял в българската книжовност. Но яворовознанието би било непълно, би останало в труднодостъпните научни дебри, ако не бе поезията на Павел Матев. Не искам да кажа, че той е новият Яворов, такива сравнения биха подценили и единия, и другия, но държа да споделя убеждението си, че в епохата след Яворов именно |Павел Матев е поетът, подобно на Яворов слят така съдбовно и така беззаветно с въжделенията и изпитанията на съвременника. Още от христоматийното стихотворение “Писмо до мама” до антологичното “Свободен”. Още от дебютната стихосбирка “В строя” /1951/ до обнародваната току що “Свечеряване” /2005/. Между тях по хребета на българската поезия се извисяват върхови Павелматеви книги като “Неоскърбени светове” /1969/, “Натрупани мълчания” /1973/, “Повикан от щастливи бездни” /1982/, “Късна пощада” /2003/. Напомням и за няколко издания на избраните му творби, появяващи се през последните години и като своеобразен идейнотворчески коректив в текущия литературен процес. Защото класическото присъствие на Павелматевата поезия в книжовността е мерило за жизнеността, за обществената значимост на грядущите таланти. Както след Ботев не можеше вече да се пише на нивото на Кръстьо Пишурка, след Вазов - на нивото на Великсин, така и след Павел Матев отрицанието на поезията като еманация на българската духовност е абсурдно.
С други думи, измежду големите български поети Павел Матев е избраникът на епохата!
Но виталното състояние на този поег, особено в последните му творби, е осветкавичено от предчувствието за беда. Поезията е силна памет. Ще запомним отечеството, пресъздадено от Павел Матев. В първите си книги поетът пише:
Познала святи подвизи и смърт,
прикътала забравени светини,
в един олтар под лявата ми гръд
живее мойта ласкава родина….
Но в книгата, написана когато соколът кръжи пред залеза, родината изглежда друга:
България - каква тревожна дума!
…Животът благосклонно ми предостави възможности да общувам с Павел Матев, но откровено казано, по-лесно ми бе да се вглеждам в него отдалече и да си представям човека според собствените си фантазии за човечеството; да знам, че паметта му е призвана да осветява българската рана, че тя е памет тежка и безпощадна, защото ще съхрани страданията и изпитните на България. Един ден ние ще оценим с повече проникновение и с повече достойнство, че Павел Матев е осъзнавал по-остро от много свои връстници и съратници трагедията на “немотата”, и тогава може би с истинска мярка ще определим върховното му постижение - да бъде памет българска и да бъде говор български.
Говор, в който ехти не само думата, а и душата, и където страшно личи
немотата - ужас на поета,
немотата - страшния му ад…
Говор на народа…Такова литературно понятие няма, но такъв говор на народа има - сътворен от безименните народни певци и от именитите наши класици
Епохата на Павел Матев бе изпълнена с революционно величие и революционна неотстъпчивост, бе трагична в порива си към върховен човешки идеал и мъжествена в отстояването на този идеал, подаваше се на патос и лицемерие и не бе способна да долавя лицемерие в патоса и патос - в лицемерието. Тя е пресъздадена в българската книжовност с неговите слова, и ето тук чудото на изкуството - това са наши слова, слова на хора от няколко поколения, духовни спътници на Павел Матев повече от половин век. Което означава, че поезията на Павел Матев от памет за епохата се е превърнала вече в свиден говор на българския народ.
Епохата на Павел Матев бе и възторжена, и покрусена, бе и приглушена и възвисена, бе и надежда и страдание, но не бе пошла! За разлика от новото време, когато пошлостта е станала задължително условие и задължителна дамга на нахлуващия буржоазен свят. Днес пошлостта властва със склонности към дворцова непроницаемост и нагло разпространява като образец за личностно поведение влиянието на това, което наричаме “светски живот”, върху унизени и оскърбени слоеве на обществото, специално върху “масовата култура”.
Павел Матев има съдбата от млади години да бъде разрушител на стария свят и строител на новия. Осемдесетгодишнината му съвпада с нов исторически поврат, който се характеризира с първоначалния период на натрупване на бездуховност. И всъщност единственото, което остана неподвластно на най-коварната нашенска революция - “нежната”, бе голямата поезия, която съхрани в ритми, рими, метафори и лирически герои голямата епоха…

2004 г.