Антонио Гереро

превод от руски: Георги Ангелов

ВТОРНИК, 9 ФЕВРУАРИ 2010

В самотата си изричам твоето име
и буквите му заблестяват като изгряващо слънце
през облака на зората,
където се разтварят цветята.
Крачейки, говоря по всички ъгли,
които се появяват и изчезват в моите мисли,
и в монолога ми с твоето име
не различавам нито светлина, ни сенки.
Говоря и никой не чува
дълбокото вълнение в гласа ми,
едва ранило въздуха и тишината.
На въпросите на небосвода
отговарям, вдигайки очи:
нека вечно да звучи твоето име.

НЕДЕЛЯ, 7 ФЕВРУАРИ, 2010

Днес писах на много приятели,
но на никого не разказах
за превратностите, понесени от мен
(повече, отколкото всички си представят).
В писмата си им пиша,
че тази килия единична, без никого и нищо,
е място на уединение за мен,
където мога от веригите да се избавя.
Както и други места в живота ми, този карцер
без бързане, със светлина изпълвам,
за да възникне от неговата празнота
сияние, което моето сърце
превръща във фонтан на любовта,
любовта, с която пиша
на всички тях.

СРЯДА, 3 ФЕВРУАРИ 2010

Девойката, която раздава таблетки
на зависимите от обезболяващи
има лице на ангел и ми напомня
предишна приятелка.
Тя обикаля всяка нощ,
нарушавайки с гласа си тишината
и аз оставям онова, което върша,
за да видя, макар и за миг, как тя минава.
Тя никога не ме гледа в очите,
в които пазя твърде много
скрити лица от различни възрасти и светове,
звездни нощи без названия,
парчета от идеи, безразсъдства …,
девойката, която раздава таблетки.

ПЕТЪК, 5 ФЕВРУАРИ 2010

Тишина на зеления цвят. Изведнъж,
моето богато сърце,
привикнало към естествени неща,
се облича в зелените листа на желанието.
Спомени за гори и дъждове
се появяват със скрития си дъх
и чувствам отново в гърлото
паренето на жасмин и кръв.
Неспирно моето сърце си спомня
верните погледи на чистата любов
и целувките в обятията на нощта,
ласките, успокояващи душата.
Но къде са нейните очи,
нейните устни, нейните меки и чисти ръце?

ПЕТЪК, 29 ЯНУАРИ 2010

Нощта настъпи, докато четях
някаква попаднала ми книга.
Празно и порочно съдържание, което
нямаше никакъв смисъл за мен.
И си помислих за великите писатели,
способни да поберат светлината
и красотата на света
в нетленни страници.
Затворих книгата, очи затворих
и за миг се почувствах обкръжен
от блясъка на слънцето и на луната,
на любовта и на мира, разбрах тогава:
онова, което търсим в много книги,
пазим в собствените си души.

НЕДЕЛЯ, 31 ЯНУАРИ 2010

Това, че не ми позволяват да погледам луната
и сухото дърво заради дългата зима,
че ми забраняват да паля огън,
и да играя с пепелта в съня си,
не означава, че се губи
чистата любов, която с моите очи
и ръце създавам
за други очи, за други ръце.
Любов, която отминава, не е любов.
Истинската любов принадлежи
на всички времена, на цялата земя,
без страх посреща бурята,
съпротивлява се дори на острието на гибелта,
и като природата е вечна.