АРТИСТ ОТ ЕВРОПЕЙСКА ВЕЛИЧИНА

Огнян Стамболиев

75 години от смъртта на САВА ОГНЯНОВ

Сава Огнянов

Сава Огнянов

Изкуството на актьора е мимолетно, остава в ефира. А за артист като Сава Огнянов, напуснал земния свят преди повече от седем десетилетия, днес трудно можем да си създадем реална представа. Няма записи, кино или видеоленти, не са живи и неговите съвременници. Останали са само записани спомени от артисти и културни дейци от епохата. И все пак, знаем, че е бил сред първомайсторите на българската сцена, че името му се нарежда до имената на Васил Кирков /за съжаление, почти забравен днес!/, на Адриана Будевска и Кръстю Сарафов.
Роденият на 24 май 1876 в Кюстенджа /днес Констанца, в миналото българския град Кюстенджа/, но израснал и завършил гимназия в Русе, Сава Огнянов /днес театърът на дунавската ни столица с гордост носи неговото име!/, още от дете е рецитирал прекрасно. Като ученик в мъжката класическа гимназия “Борис I” той изумява русенци с проникновената си интерпретация на една от най-сложните и трудни за интерпретация Шекспирови роли – Шейлок от “Венецианският търговец”. Ето какво пише писателят Константин Мутафов за това необикновено събитие: “На финала публиката бе занемяла, притаила дъх от ужас и захлас. Да, никога през живота си не бях чувал такива викове и ръкопляскания, както онази вечер след сцената на Шейлок и Порция. Дълго време в града се приказваше само за Шейлок на гимназиста Огнянов, който наистина игра като голям, завършен артист…”
През 1896, двайсетгодишният Сава Огнянов заминава за Мюнхен, където учи в прочутото драматично студио на Ото Кьоних. После се прехвърля в Берлин и става редовен студент в тамошната академия. През 1902 дебютира в столичната трупа “Сълза и смях” като Мортимър от “Мария Стюарт” на Шилер. После специализира в Прага, Виена, Москва и Париж.
През целия си живот Огнянов учи системно и упорито. Никога не се осланя на великолепните си природни данни: глас, фигура, пластика, музикалност. Работи неуморно върху словото, дикцията, жеста, върху комплексното изграждане на всеки образ. Винаги се стреми да намери подходящата форма, необходима за изграждането на ролята, да достигне нейното внушение, чрез пластиката и словото. И като истински майстор-ювелир Огнянов обработва текста, докато авторовото слово не получи желаните от него блясък, сила и красота. Той е наистина сред малцината надарени от Бога големи наши артисти. В неговата външност има нещо царствено, величествено, празнично, каквото е и изкуството му. Днес почти нямаме такива артисти – красиви, представителни и владеещи до съвършенство словото.
През 1920 година Сава Огнянов е в Рим, където само след една главна роля в киното /във филма “Отец Савелий”/ е обявен от италианската критика за… “звезда на италианското кино”! Но въпреки предложенията за нови филми и театрални роли, той се завръща в родината си, защото е убеден, че “камъкът тежи на мястото си”.
За три десетилетия на сцената Сава Огнянов пресъздава 115 роли, от които близо 40 централни. Голяма част от тях остават еталонни за българския драматичен театър. Хамлет, Кориолан, Цезар, Борис Годунов, Рогожин, Д-р Ранк, Филип Втори, Вурм, Клавдий, Наполеон, Петручио, Макбет – това е само част от неговите забележителни сценични превъплъщения, останали ненадминати и до днес.
Тук ще приведа един много интересен отзив за неговия Хамлет от поета Теодор Траянов: „След великолепния Петручио от „Укротяване на опърничавата” израстна и вечния призрак на Хамлет. Неизказано трагичен е бледният Хамлет, сам за себе си, но трагичен е той и за самия Огнянов. Разбработвал с любов Хамлетовата проблема дълги години, добил искрените похвали на двама колоси от Виенския Бургтеатер, главния режисьор Хайне и големвия актьор Хуго Тиминг, Сава Огнянов не можа да наложи тоя тъй масторски създаден от него образ на своите сънародници. Въплътеният чисто интуитивен образ от Васил Кирков се хареса може би повече. Защото героичността, макар и трагична в своята пасивност, при Кирков завладява по-лесно и по-скоро, отколкото замислената мечтателност и духовно задълбочаване при Огнянов. И тук той се движи в своя собствена област. Не трагедията на волята, а трагедията на безволието ни даде Огнянов в своя славянски Хамлет. И както Хамлет на Ермети Новели е правдив, така и Хамлет, създаден от Йозеф Хайнц, е без съмнение, Шекспировски. Същото може да се каже и за двата образа, създадени на българска сцена от Васил Кирков и Сава Огнянов. И двамата тия Хамлетовци са истински, и двамата умират с една неуловима усмивка, чиято тайна ще отнесат със себе си в Царството на сенките…” /Теодор Траянов, сп. „Хиперион”, г. VI, 1927, кн. 7- 8/
Напуска този свят, млад, на 22 март 1933 г. в София, 57-годишен, в разцвета на силите и таланта си, след инфаркт. Сърцето му не издържа напрежението, интригите и борбите в театъра. Като всеки истински, чувствителен артист той твърде остро усеща противоречието между прекрасния възвишен свят на сцената и посредствеността и завистта на заобикалящата го среда. Но оставя след себе си незаличима диря в българския драматичен театър.