превод: Литературен свят

Редакцията на Meast.ru получи писмо от колега от Либия.

Това е един из малкото наши специалисти, който остана в страната и не се евакуира заедно с повечето руснаци; живее и работи недалеч от Триполи.

«Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах, защото не бях комунист. После те дойдоха за социалистите, и аз мълчах, тъй като не бях социалдемократ. После те дойдоха за профсъюзните деятели, и аз мълчах, понеже не бях член на профсъюза. После те дойдоха за евреите, и аз мълчах, тъй като не бях евреин. Когато те дойдоха за мен, вече нямаше никой, който би могъл да протестира».

Мартин Нимьолер, протестантски пастор, затворник от Дахау

На 18 март, след приемането на позорната резолюция на СБ на ООН за Либия, тръгнах по своя работа в Триполи. Градът водеше обичайния си живот - беше минал почти месец от опитите за метеж, и в столицата вече нищо не напомняше за станалия тогава безпорядък. Но ме порази особеното отношение на жителите на града към мен, руснака.

Изобщо либийците винаги доброжелателно са се отнасяли към чужденците-европейци, а след началото на смута те започнаха особено радостно да приветстват онези, които не се поддадоха на всеобщата психоза и останаха в Либия - с хората, с които бяха заедно живели и работили в по-щастливи и безопасни години. Беше трогателно до сълзи, когато някой полужив дядо в реанимация под гутатора -  държащ се за едната душа! - успокоява нашия доктор: «Ти, дъще, не се бой! Ако стане нещо - ще те взема у нас, семейството ни е голямо и вкъщи ще се намери място - ще те скрием и от бандити, и от натовци…».

Но днес ме порази дори не това: през целия ден ми звъняха мои приятели-либийци, звъняха ми почти непознати хора, с които се бяхме засичали по веднъж на работа, на улицата ме спираха съвсем непознати и, разпознавайки в мен руснака, ми БЛАГОДАРЯХА. За помощта. «Каква?!» - недоумявах аз. Беше ми мъчително срамно за беззъбата, предателска позиция на Русия по време на нощното гласуване в ООН.

…Когато през нощта се обсъждаше резолюцията, не само либийците, но и «братята-славяни», работещи в Либия, се залепиха за екраните на телевизорите - с безмълвната молба и надежда (всички разбираха: ако антилибийската резолюция не бъде приета, още няколко дни - и мирът, и редът в страната ще бъдат възстановени). Но не беше съдено да се сбъднат надеждите: Русия пак предаде верния си съюзник. А нали Либия беше едва ли не единствената държава, поддържаща Русия през август 2008 г. Тогава Либия открито заяви, че ще поддържа Русия във всеки случай и че виновна за осетинското кръвопролитие е Грузия, зад гърба на която стои САЩ. Днес Либия е в същата ситуация: въоръжен метеж на шепа «опозиционери», поддържани от изпратени чуждестранни бойци и натовско оръжие. А Русия се «въздържа». Резолюцията, развързваща ръцете на НАТО, бе приета. «Хуманитарните» бомби и ракети се товарят на натовските самолети. Срамувам се.

Но либийците благодарят. За какво?! Просто за това, че Русия поне се «въздържа». Не гласува, както през  92-ва, ЗА санкции. Дори такава псевдоподдръжка се възприема от този притиснат в ъгъла народ с чувство на дълбока благодарност.

Просто те се надяват. И последната им надежда е Русия. И Китай (който, впрочем, също мълчи. Интересно, какво ли са обещали американските ни приятели на Китай за ненамесата? Да не би нашият Далечен Изток, където и така китайците отдавна са повече от руснаците?).

Бедните наивни либийци! Те все още мислят, че Русия е велика държава и се НАДЯВАТ на помощта й - че руснаците ще ги защитят от самолетите на САЩ и НАТО.

Разбира се, либийците са готови да защитават страната си от агресията на Запада, но не са глупаци и разбират, че Щатите няма да воюват честно, в открит бой, а ще бомбардират жилищните квартали от недосегаема височина. Както са го правили вече през в 1986 в Триполи и Бенгази. Но тогава Съветският Съюз спря бомбардировките. А сега?

Нима към списъка на демократичните унищожени държави - Югославия, Ирак, Афганистан - днес ще се прибави и Либия?

И още.

Както и много наши специалисти, работещи в Либия, винаги съм се отнасял към либийците малко скептично: погледът на «по-големият брат» към по-малкия. Тъй да се каже, те са ненужно лениви, и не са любопитни,  бавни са, неинициативни - не тичат на тълпи «да вземат всичко от живота», а живеят отмерен и, според европейския поглед, скучен живот. И поне аз, както и повечето ми познати, винаги съм се отнасял към тях със симпатия, но никога не съм мислел, че някога ще започна да ги УВАЖАВАМ  истински.

…За повече от 40 години след победата на революцията либийците бяха успели добре да  забравят прелестите на чуждата окупация, колонизацията и империализма, а след отмяната на санкциите съвсем се «отпуснаха», младежта дори поиска «демокрация по американски». Но сега им се наложи да си спомнят за всичко. Даже онези, които поддържаха метежниците в Бенгази, се хванаха за главата и не искат идването на войските на НАТО (наистина, тях вече отдавна никой не ги и пита - като в стария виц: «Бой поръчвали ли сте? Не сте? Късно е - поръчката е приета: чакайте, вече тръгнаха»).

Сега либийците отново се оказаха в обкръжение на неприятели, но не предадоха на американците своя вожд и командир, както направиха това иракските генерали, както направиха това сърбите, предали Милошевич на сигурна смърт на фашисткия трибунал в Хага. Не, те се сплотиха около вожда си Муамар Кадафи. Те изведнъж си спомниха за  древния арабски кодекс на честта. В основата си това е родово, бедуинско понятие (а мнозина триполийци произхождат от  благородните бедуински кланове и още не са загубили духовните си корени), включващо преданост към своето племе и народ, готовност да дадат живота си за него, за своята чест и свобода; понятието «свобода» - т.е. неподчинение на чуждата воля - за бедуина е ключово. Днес либийците казват: «Ние сме свободни хора и ако е нужно, ще дадем живота си за нашата свобода. Ненавиждаме американските чакали и ще се бием до последно. Няма да се предадем».

И тъкмо тази спокойна мъжествена позиция, неочаквано проявила се днес, ме порази не по-малко от либийската благодарност към Русия.

…Благодарност за какво?! - си мислех аз. - За предателството?

Да предадеш приятелите си е трудно, не всеки е способен на това. Но ние имаме особен опит тук.

През 1991 ние предадохме иракските си съюзници - и СССР престана да бъде «велика държава»: решението за нападението на Ирак и Кувейт САЩ приеха въпреки посредничеството на Съветския Съюз, споразумявайки се за доброволно напускане на  иракските войски от Кувейт.

През 1992 ние поддържахме санкциите срещу Либия - и окончателно изгубихме арабските пазари, лишавайки се от най-важния източник на толкова важната тогава валута и пропаднахме в пропастта на икономическия хаос.

През 1999 предадохме Югославия, гмурвайки се после в мътния поток на нова чеченска война.

С какво ще заплатим новото предателство?

Разбира се, предателството винаги намира материалното си изражение. Това са огромни пари: минаха почти две десетилетия, докато възстановим поне частично изгубеното в Либия през 1992, и ето че отново губим в МИЛИАРДИ военни, строителни и прочие контракти. Нещо повече, това е загуба на уникалната възможност да станем главен разработващ на либийски нефт и газ (Либия е най-добрият и най-близък до Европа източник на нефт и газ): Кадафи ни предложи наред с китайците да заемем  освободилата се след напускането на западните компании ниша.

Предлагат ни най-изгодните контракти - ние отказваме.

Предлагат ни да разработваме нефт и газ - не ни е нужно.

Лидерът на Либийската революции Кадафи написа писмо на «приятеля си» Путин - в отговор Медведев набързо поръча на Шойга да осигури извеждането на руските дипломати от Либия…

И все пак главното е: това е духовно поражение. Поражение на Русия. На всички сега е ясно, че ако Русия остане безучастна към трагедията на либийския народ, новото предателство ще повлече след себе си хиляди невинни жертви и окончателно ще погребе РФ като суверенна държава - окончателно «ще изгубим лице» и чест. Кой ще ни възприема сериозно, ако не можем да защитим  нито своите приятели, ни даже собствените си интереси? Идвайте и ни завладявайте.

…След като се върнах вкъщи, извадих оставената за черни дни бутилка водка (никой не е отменял в Либия сухия закон) и си налях половин чаша. Лицето ми гореше от срам за моята Родина и ми беше трудно да живея с това чувство.

Впрочем, «успокоявах» се сам, не ни остана дълго да се измъчваме с новото предателство: последните двадесет години мюсюлманският свят, без да подозира  за това, прикриваше Русия от западен удар, така че след «преформатирането» на Близкия Изток, ще дойде и нашият ред.

За Русия ще дойдат много по-рано, отколкото ни се струва на всички нас.

Триполи, 18 март 2011 г.

P.S. «Повече не можем да мълчим, изпълнявайки човешките заповеди, когато Бог ни заповяда да говорим. Ние трябва да се подчиняваме на Бога, а не на човека!».

Из последната проповед на Нимьолер преди ареста. Берлин, 27 юни 1937 г.

в. Своими именами, № 16 (34), 19.04. 2011