Константин Косев 

През септември 1829 година приключва поредната война на Русия с Османската империя. Генерал Иван Дибич овладява Източна България и прониква до Одрин, където се подписва т. нар. Одрински мирен договор. Войната е свързана с разгрома на националноосвободителните въстания в Сърбия, Гърция, Влашко и Молдова.  Съгласно Одринския мир Сърбия, Влашко и Молдова стават автономни княжества, а Гърция добива статут на независима държава.

Както се знае, българите участват масово и твърде активно във въстаническите действия на съседните народи.Те са съпричастни на тяхната кауза, защото това е и тяхна кауза. Те се сражават под чужди знамена за своята свобода. Макар и многолюдно, участието им е индивидуално като лична инициатива на отделни хора или групи от хора. По същия начин българите участват активно като доброволци в руската армия. Ала това става също стихийно, без регламентиран ангажимент на българския народ като самостоятелен политически субект. Все пак съдействието на българските доброволци в хода на войната е признато и високо отличено от руското командване. Това дава основание на някои български общественици да настояват при подписването на предстоящия мирен договор България също да получи автономия. Няколко видни български общественици, между които и д-р Иван Селимински, се явяват при генерал Дибич с настойчива молба в този смисъл. Генералът обаче реагира с раздразнение на исканията им. Той доста троснато им заявява, че за него български въпрос не съществува и дори, че изобщо не бил чувал за някакво българско племе. Накрая ги предупредил,че ако създават усложнения с исканията си, ще бъде принуден да насочи оръдията срещу тях.

По същия негативен начин реагират на българските прошения за автономия генерал П. Кисельов, както и руският император Николай І. Такова е руското официално становище. Очевидно по това време в Русия много малко или почти нищо не се знае за България и българите. Това личи например от начина,по който руските офицери, участници във войната, изразяват своите впечатления от контактите им с българите. Макар да се отнасят много дружелюбно към тях, те не ги наричат българи, а използват изрази като местно население, православни християни или туземни жители,  които говорят на славянски език, твърде близък до руския.

Официалното негативно руско становище относно исканията на българите за автономия не се дължи само на незнание. То се дължи главно на политическата целесъобразност, свързана с единството на православната църква, чрез която Русия осъществява своето влияние в Османската империя. Затова обособяването на българите като отделен народ с претенции за автономия предизвиква в Петербург  негативни реакции. В такъв смисъл непознаването на българите като отделен народ в Русия е политически тенденциозно и преднамерено. Същевременно обаче това е до голяма степен предопределено от обективните обстоятелства по онова време. Защото дори самите българи тогава нямат ясна представа за своята национална самоличност. На фона на масовата безграмотност и малограмотност повечето българи от по-нишите слоеве на обществото смятат себе си главно за християни, свързани с православната религия. А по-заможните, по-грамотните и образованите се смятат за гърци. Етническата самоличност в съзнанието на масовия българин е твърде закърняла и до голяма степен атрофирана. Фрапантен е, например, случаят с високообразования Васил Априлов, който едва през1831 година в зряла възраст съвсем случайно разбрал, че е българин, когато прочел книгата на Юрий Венелин “Древните и сегашни българи”.

Подобно на Паисиевата “История славянобългарска” от преди 70 години, книгата на Ю. Венелин се явява като нов мощен стимулатор на възрожденския процес. Ако ефектът от историята на хилендарския монах бавно и мъчително си пробива път през десетилетията, за да стане обществено достояние чрез преписване на ръка от съратници и последователи, то Венелиновата книга е напечатана и тиражирана, поради което  има незабавен, почти шоков ефект. Динамиката на комуникацията неизбежно се отразява върху динамиката на обществените процеси. От тук нататък възраждането на българския народ протича с все по-растящо ускорение. Не случайно тъкмо през следващите 35-40 години българското възраждане осъществява най-ярките си постижения. Това са години на съзидание и всестранен възход.

Благодарение на своя предприемачески дух и пословичното си трудолюбие българите постигат значителен стопански напредък и демографски растеж. Ежедневната практическа потребност подтиква българина към повече знания. А растящите материални възможности му позволяват да разширява своя достъп до духовните ценности. Животворната сила на знанието просветлява ума на възрожденския българин, галванизира родовата му историческа памет, пробужда и възстановява неговите етнически рефлекси от миналото. Демографският растеж протича едновременно и в тясна връзка с индивидуалната етническа идентификация на всеки отделен имперски поданик при осъзнаването му като личност. А тъкмо чрез просветата и културата се създава онази магическа духовна спойка между определен кръг от хора, които се идентифицират като българи сред пъстрото християнско и славянско множество в Османската империя на Балканите.

В това отношение постиженията на българите през този относително кратък период са фантастични. Тъкмо тогава се изгражда фундаментът на българската просвета и култура, тогава се създава новобългарският книжовен език, тогава се формира и укрепва обликът на съвременния български народ като обособена етническа общност.

Културно-просветните постижения намират най-напред проявление в сферата на образованието. Васил Априлов поставя началото с откриването на първото българско светско училище в Габрово през 1835 година. За кратко време навред по българската земя възникват подобни училища. Към 1876 година броят им е около 1500. Много български младежи получават същевременно модерно образование в чужбина. В тясна връзка с образованието се разгръща оживена книжовна дейност; процъфтяват публицистиката, поезията, белетристиката, драматургията, театралното дело, строителното изкуство и архитектурата; зараждат се научното и музикалното творчество; създава се Българското книжовно дружество; масово възникват читалища като средища на художествена самодейност. Като резултат на проявената разностранна творческа активност се появяват множество духовни творби, чиято културна стойност може да се съизмерва с най-добрите образци на тогавашните международни постижения в съответната област на културата и познанието.

В резултат на постигнатия всестранен културен  и материален напредък през тези години, българите получават повече самочувствие като народ, а същевременно и образът им пред външния свят става по-разпознаваем като отделна етническа формация. Ако до средата на 19 век изобщо не се знае колко са българите в империята, то към 1870 година техният брой изненадващо се оказва над 5 милиона - най-многобройният народ на Балканите, който плътно обитава обширни области в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Това единодушно констатират всички чуждестранни наблюдатели-етнографи, демографи, историци, географи, публицисти, общественици и прочие специалисти.Между тях са авторитетните имена на А. Буе, Ф. Каниц, Е. Енгелхард, А. Будилович, М. Подгорин, К. Иречек, Е. Реклю, Л. Леже, Х. Киперт, К. Шодорди, В. Теплов и др. Впрочем това признава официално и султанът през 1870 година, когато издава ферман за учредяването на Българска екзархия. Учредяването на Екзархията е най-крупното политическо постижение в дългогодишната ожесточена борба на българите за църковна независимост. Успехът им в това отношение означава същевременно, че са превъзмогнали руското традиционно становище за единство на православието. Русия е принудена да се съобрази с българските искания, възприемайки компромисна позиция по този въпрос. В такъв смисъл българският народ за първи път се изявява като политически субект с претенции за самостоятелност. Ала в този случай политическият субект има само ограничено вътрешно имперско регионално проявление, без възможност за цялостно  осъществяване на българската освободителна кауза.

Въодушевени от постигнатия голям успех, лидерите на борбата за църковна независимост се надявали, че по същия легален начин чрез реформи и компромиси ще може да се извоюва постепенно все по-широка политическа автономия. Така, според тях, българският народ ще постигне освобождението си по мирен начин. Надеждите им в това отношение са силно повлияни от създадената през 1867 година австро-унгарска дуалистична монархия. Идеята за подобна турско-българска дуалистична държава придобива твърде широка популярност сред различни политически групировки на освободителното движение. Мнозина дейци възприемат дуалистичната идея, защото по този начин се избягват рисковани кръвопролитни сблъсъци с превъзхождащите сили на неприятеля и се гарантира до по-голяма степен целостта и единството на българската етническа територия. Този вариант обаче има много съществен недостатък - денят на освобождението се губи в далечината на необозримото бъдеще. Поради тази именно причина дейците от радикалното направление на освободителното движение категорично се противопоставят на подобна ориентация. По този повод Любен Каравелов изрича прочутата му фраза: “Свободата не ще Екзарх, иска Караджата”.

Дейците от радикалното направление на освободителното движение формират своето становище главно под влиянието на натрупания исторически опит и прилаганата универсална политическа стратегия от другите националноосвободителни движения на Балканите и в Европа. А тази универсална стратегия предвижда - чрез масова национална въоръжена акция да се интернационализира освободителната кауза до такава степен, че да предизвика намесата на достатъчно влиятелни и заинтересовани фактори на международната арена (т.е. на великите сили) с надеждата за евентуално благоприятно политическо решение на въпроса чрез война или дипломатическа конференция. Естествено без гаранции, но с голяма вероятност за ускоряване деня на освобождението. Реализацията на подобна политическа стратегия повелително налага обаче българският народ да се превърне във всепризнат политически субект на международната арена, което може да стане единствено чрез масово въоръжено въстание. Но организацията на подобно въстание е изключително трудно. Опитите за въстание чрез изпращането на въоръжени чети в страната се провалят. Българите по места остават напълно пасивни. Те, според впечатленията на някои чужди наблюдатели, са лоялни поданици на падишаха, които си гледат само алъш-вериша и рахатлъка. Тази миролюбива нагласа на българското население в масов мащаб се дължи главно на две обстоятелства, които тотално заприщват пътя на българската национална революция. Първото обстоятелство е несравнимо по-голямата военно-политическа мощ на противника. Защото, макар да преживява разложение и упадък, султанската държава разполага с огромни ресурси и военен потенциал. Армията и репресивният апарат са в състояние да смажат всякакво бунтовно начинание. А второто обстоятелство е т.нар Източен въпрос. От това кои политически фактори и тенденции доминират в Източния въпрос до голяма степен зависи дали революцията на Балканите ще бъде в подем или застой. Това означава, че всяко бунтовно начинание, за да има някакъв успех, неизбежно трябва да премине през тресавището на Източния въпрос. А по това време Източният въпрос се намира във фаза на абсолютна стагнация. Дори руският цар Александър ІІ не желае бунтове на Балканите. Той безусловно подкрепя местното статукво и публично се зарича никога повече да не воюва с Османската империя, защото в сънищата му постоянно го измъчва кошмарът на Кримската катастрофа.

Посочените обективни препятствия пред българската освободителна кауза предопределят политическата стратегия за нейното осъществяване. За лидерите от радикалното направление е пределно ясно, че не е възможно да се очаква успех със силата на оръжието в пряк двубой с Османската империя. Ала същевременно им става ясно и това, че само със силата на оръжието, макар и с цената на поражение, биха могли да се създадат реални възможности и предпоставки за политическо решение на българския въпрос. Тази стратегия предполага, разбира се, жертви и кръвопролития, но затова пък открива възможности за ускоряване деня на освобождението. Именно поради тази нейна оптимистична перспектива, радикалната политическа стратегия добива подчертано надмощие в освободителното движение през 70-те години на 19 век, а Васил Левски става главен двигател за нейното осъществяване.

Идеята за нова тактика и стратегия на освободителното движение възниква у Левски през пролетта на 1868 година след разпускането на Втора българска легия в Белград. Като прави цялостна равносметка на своята революционна дейност до този момент, той стига до убеждението, че въоръжено въстание в страната не може да стане чрез чети, защото народът е неподготвен. Ето защо, според него, е наложително да се създадат навсякъде в страната тайни структури, които да се заемат с подготовката на хората за въстание. Убеден в правотата на тази своя идея, той решава да работи от тук нататък за нейната реализация. По този повод Левски се обръща към войводата Панайот Хитов с молба за благословия на замисленото начинание. Във връзка с това произнася известната фраза, че, “ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си”. Отговорът на Хитов не е известен, но се знае как реагират неговите другари от легията, с които той също споделя намеренията си. По този повод Михаил Греков в спомените си цитира думите на Левски, който му казал: “Народът ни е неподготвен, което ни доказа ланският опит: ние го караме да се бунтува, да подигне революция против вековния враг, пък той не знае дали като приятели да ни срещне или като врагове. Следователно с чети да се приготовлява народа, продължил Левски, е опасно и безполезно, защото турците стават на щрек и нашето освободително дело среща още по-големи мъчнотии”. Идеята на Левски за изграждането на тайни общества в страната, които трябва да подготвят хората за бунт, се сторила на Греков твърде нереалистична. Той не можел да си представи как ще се кандърдисат българите за бунт в името на една безнадеждна кауза. Според него, освобождението можело да се постигне само чрез повече училища и просвещението на народа. “Да се просвещава народа не е лошо нещо, но това е най-дългият път, по който може да се постигне свободата”, отвърнал му Левски и продължил: „Аз мисля другояче. Не би било зле, ако заедно с просвещението събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които да имат друго назначение, друга мисия. Ние трябва да отидем в отечеството, където повече познаваме мястото, людете и те нас, та че там ще се заловим с образуване на тайни общества, които ще подкопаят повече основите на турската империя, отколкото четите, що минават през Дунава. Ще вземем от тука някои другари и ще се върнем в Турско и там ще размислим повече какво да правим”.

Очевидно Левски добре съзнава, че идеята за нова тактика и стратегия на освободителното движение се нуждае от всестранно обмисляне и то там на място в страната с хората, които ще участват в съдбовното изпитание. За тази цел той предприема две продължителни обиколки из България през 1868 и 1869 година. Посещава няколко десетки селища в Северна и Южна България, събира разностранна информация за обстановката в страната, установява връзки с много хора от всички социални прослойки. По време на обиколките му ярко се открояват неговите изключителни способности като агитатор, който умее да внушава на събеседниците си респект и доверие, да стимулира тяхното родолюбие. На много места в страната Левски открива пламенни патриоти-съмишленици, които възторжено възприемат идеите му и проявяват безрезервна готовност за съдействие и сътрудничество. В някои селища дори още тогава се формират първите ядра на бъдещата организация. Това още повече го насърчава в замисленото начинание. Усещайки подкрепата на много хора,  Левски добива все по-голяма увереност и самочувствие в своята дейност. През тези дни той израства неусетно като истински лидер на освободителното движение от национален мащаб.

След втората си обиколка, преизпълнен с увереност в правилността на замислената нова тактика, Левски се озовава в Румъния. Там прави настойчиви опити да убеди дейците от българската революционна емиграция за необходимостта от изграждане на вътрешна организация, която да подготви народа в страната за въстание. Тамошните дейци обаче реагират твърде резервирано и дори с известно пренебрежение към неговите предложения, смятайки ги, подобно на Михаил Греков, за нереалистични. Според тях, подготовката на народа за въстание може да стане някак от само себе си. Ала как точно - един Господ знае. За щастие, освен Господ, Левски също знае, но по-важно е, че той може да го стори на дело.

През пролетта на 1870 година Левски се завръща в България и пристъпва с колосална енергия към изграждането на Вътрешната революционна организация /ВРО/. Това е уникална строго конспиративна структура с гъста мрежа от частни революционни комитети из цялата страна, подчинени на единно ръководство с устав, програма и строга дисциплина. Чрез тази организация Левски издирва, открива, възпитава и обучава цяла плеяда от високо съзнателни юначни български мъже, готови на саможертва за свободата. Юнаците не се раждат от само себе  си, те се отглеждат и възпитават. ВРО става истински разсадник на юначни българи. Ако през 1868 година  Хаджидимитровците са само 120 души, то към края на 1872 година техният брой благодарение на ВРО се измерва с хиляди.

Борбата за национално освобождение, според Левски, трябва да стане всенародно дело. Такава е целта на възприетата от него нова тактика. В съответствие с тази тактика Левски се стреми да пренасочи центъра на освободителното движение отвън към вътрешността на страната. Стремежът му е да направи колкото е възможно повече българи съпричастни на освободителната кауза, а призванието на ВРО е да ги подготви за въстание. Във връзка с това възниква въпросът - какво точно очаква да постигне Левски с въстанието? Дали е очаквал военна победа срещу неприятеля, или пък нещо друго? Защото, ако допуснем, че се е надявал да бъде разгромена Османската империя със силата на оръжието означава, че наивно се е самозаблуждавал с илюзии. Левски обаче е доказал се политик - реалист и прагматик в своите действия, за да вярва в чудеса. Очевидно той има предвид нещо друго, което  никъде не споменава експлицитно, но то се подразбира от разсъжденията му в неговите писма по разни поводи.

През септември 1871 година, например, в отговор до П. Хитов, който настоява по-бързо да се обяви въстанието, Левски му пише: “На това ви отговаряме, че не трябва бързане, защото от 8 месеца време е от как сме се заловили да работим по чисто български в Българско и да не се облягаме на вънкашни думи….па и още опитът ни показва, че бързата работа излиза ялова… Ний сто пъти по-много бързаме от вас, защото пътят ни е из Българско, изпод байонетите неприятелеви… Казвате, продължава Апостола, че не можем се приготви нивга както искаме…. Съгласни сме с вас, че не можем се приготви както другите сили….но и твърде сме убедени, че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина на предприятието ни, защото в нищо не приготвени ще има сетнина нищо и никаква.”

От посочените разсъждения на Апостола ясно личи, че той проявява удивителна способност за точна преценка на политическата обстановка. Той не вярва в чудеса. Какво означават неговите думи: “нивга не можем се приготви както другите сили”? Очевидно Левски не храни  надежди, че при наличните скромни възможности българският народ ще съкруши Османската империя със силата на оръжието. Стратегическата му цел е друга - да се подготви народа поне толкова, колкото е необходимо, за да се осигури “една добра сетнина на предприятието ни”.

Разковничето тук е думичката сетнина, която означава още резултат, последица или бъдеще, но в смисъл на добро бъдеще. Тя обаче в никой случай не може да се тълкува в смисъл на “разгром на противника”, защото, както Левски изрично отбелязва “никога не можем да се приготвим както другите сили /сиреч както противника/”. Тогава какви други добри резултати от въстанието е имал предвид Левски? Най-вероятно той е имал предвид същите добри резултати, както тези от въстанията на гърците, сърбите и румънците преди години. Ако българското въстание бъде, например, подобно на гръцкото, то това съответно ще означава, че българският народ може да стане политически субект на международната арена, а българският въпрос ще заеме съответно място в дневния ред  за политическо решение в рамките на Източния въпрос. Това е единствената възможна добра сетнина, която Левски би могъл да очаква.

В пряка връзка с желаната добра сетнина от въстанието е също въпросът за неговото начало. Този въпрос има фундаментално стратегическо значение, поради което Левски непрекъснато го обмисля, като се забелязва известна еволюция в становището му. В началото той смята, че въстанието ще започне тогава, когато “направим прописът си”, т.е. когато се прецени, че подготовката му гарантира максимален брой участници, максимална продължителност по време и максимално широк териториален обхват в страната. А тези изисквания налагат до тогава системна и продължителна подготовка, която обаче е твърде затруднена от крайно оскъдните ресурси. Затова Левски съзнателно се въздържа от срокове за началото на бунта. И много се дразни, когато емигрантските дейци го подканват да вдига революцията. Когато на 2 ноември 1872 година Любен Каравелов призовава Левски незабавно да повдигне революцията, Апостола категорично се противопоставя. По негово нареждане Старозагорският революционен комитет, след обсъждане на Каравеловото писмо в присъствието на Левски, отговаря : “След едно дълго и сериозно размишление….нашето мнение беше съвсем противно… И според наставленията на Аслан Дервишоглу /В.Левски/ и най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе със сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо не сме приготвени”. И така, както става ясно, след повече от три годишна интензивна организационна подготовка за въстание, Левски категорично преценява : “ний в нищо не сме приготвени”.

Малко по-късно, когато в организацията настъпва напрежение след залавянето на Димитър Общи, въпросът кога ще започне въстанието придобива злободневен характер. Левски е принуден отново да го обмисля, достигайки до твърде многозначителен отговор. В писмото му до Ловешкия комитет от 12 декември 1872 година се казва: “Според уставът работата е  докато не се видим, че можем самички да си изтъчем платното, няма да се дава глас за въстание! А сега излиза друго! Според вънкашните обстоятелства и да се не протакат работите ни, защото да се не случат и други орханийски подобни работи….Преди неколко седмици Каравелов от Букурещ ме подкани за незабавно въстание. Ние му отказахме, защото още в нищо и никакво не сме приготвени, върнахме го за някой и друг месец, за да се съберем целия ЦК и да преценим по-добре вънкашните обстоятелства”.

Прозрението на Левски ,,че от външните политически обстоятелства” зависи началото на въстанието е в логическо съответствие с очакваната от него добра сетнина. Защото евентуалните благоприятни последици за българската освободителна кауза от въстанието зависят именно от международните обстоятелства, свързани с Източния въпрос. Като пръв стратег и ръководител на националната революция Левски, естествено, следи внимателно събитията на международната арена. А тъкмо по времето, когато той изгражда ВРО, в Европа се случват драматични събития, които рязко променят международната политическа конюнктура. Войните на Прусия и появата на обединена Германия като нова велика сила в Централна Европа коренно променя съотношението на  силите в международните отношения. Съперниците на Русия в Източния въпрос - Франция и Австрия са силно омаломощени. Кримската коалиционна групировка практически е ликвидирана. А това съответно означава, че твърдата гаранция на статуквото в Османската империя започва да се размеква. Новата политическа обстановка на международната арена в Европа създава условия за динамизация на Източния въпрос. В неговото все още мъртво вълнение проблясват първите симптоми, които вещаят скорошни експлозии.

Оптимистичните перспективи на международния небосклон пораждат надежди у българите. Как реагира Левски на европейските събития е трудно да се установи,  но бихме могли поне приблизително да се досетим по реакциите на идейните му съмишленици, които зорко следят какво става в Европа и оживено го коментират. Любен Каравелов, например, със задоволство отбелязва падането на “всемирния деспот Наполеон ІІІ , когото смята за “вдъхновител на Кримската коалиция”, за “главен гарант на Парижкия диктат от 1856 година” и “върл блюстител на статуквото в Османската империя”. Каравелов възторжено приветства освобождението на Рим от италианците, изразявайки увереност,че настъпва съдбовния момент и за българското освобождение. Във връзка с това той призовава българския народ “на оръжие”: “Хайде, мили братя, напред за нашето свято и право дело; хайде да изтребиме злото и да очистим нашата земя с огън и нож от страшното варварство…Напред!”.

Подобни са реакциите и на Христо Ботев: “Захваща се вече драмата на Балканския полуостров”, пише Ботев и продължава: “Многословният Восточний вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена, стъпи вече в своя трети акт….Европа и политическите обстоятелства дават свобода само на тогова, който сам може да я добие. Тук се изисква протест, бунт, въстание, революция….Освен това Русия, която се е приготвила да нанесе последния удар на Парижкия трактат, не ще да допусне щото нито Англия, нито Франция, нито коя и да е държава да се умеси във вътрешните дела на Турция. Нейният съюз с Австрия и Прусия е следствие на нейните намерения да играе първа роля на Восток и да има пълно влияние на Балканския полуостров. От тая точка на зрението Русия не ще никога да компрометира себе си пред своите съвременни братя”.

Няма съмнение, че много от изразените мисли в разсъжденията на Каравелов и Ботев допадат на Левски и той до голяма степен ги възприема. Освен това, както се знае, Каравеловият вестник “Свобода” е редовен източник за информация на Апостола, а същевременно е и главна трибуна за пропаганда на ВРО. Очевидно, добре запознат с политическите процеси на международната арена, Левски не случайно стига до заключението, че началото на въстанието ще зависи от международните политически обстоятелства. Това негово прозрение скоро се сбъдва.

През лятото на 1875 година избухва въстание в Босна и Херцеговина, което поставя началото на нова криза в Източния въпрос. Международните обстоятелства повелително налагат въстанието да обхване и България. Дългоочакваният момент е дошъл, ала за жалост българското освободително движение се оказва обезглавено. Трагичната гибел на Левски през 1873 година лишава българската революция от нейния организатор, стратег и ръководител. Положението е критично, българският народ рискува и този път да пропусне своя шанс. По този повод Христо Ботев с тревога алармира: “Нашето съществувание като народ е съмнително, ако ние не вземем участие в съсипването на Турция…..сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ние сме достойни за свобода, ако не искаме да сме последни, а може би и забравени при решението на Восточний вопрос”.

В тези дни на покруса и отчаяние проблясва една надежда - завещанието на Апостола, завещание, което съдържа огромно драгоценно наследство; Левски го няма, ала неговата свидна рожба, неговото уникално творение ВРО съществува. Неговите възпитаници са живи и готови да изгорят самопожертвувателно в пламъците на въстанието както са се заклели пред евангелието, кръста, ножа и пищова. Още приживе Левски се бе погрижил чрез ВРО да осигури на българите нужния меч, с който те да си проправят пътя към свободата през политическата джунгла на Източния въпрос. Именно възпитаниците на Апостола от ВРО се заемат в този решителен момент да подготвят  и осъществят по спешност всенародно въстание в България. Въстанието започва на 20 април 1876 година със заклинанието “Свобода или Смърт “. Духът на Левски е жив, той сякаш задочно присъства в Априлското въстание. Захари Стоянов е категоричен: “Без стореното от този знаменит агитатор, въстанието през 1876 година щеше да е немислимо. Ние вървяхме буквално по неговите отъпкани пътеки”.

Макар подготвено набързо, далеч под високите критерии и изисквания на Левски, въстанието протича с голяма интензивност. В него участват активно над 10 хиляди души, които проявяват пословична храброст, дързост и себеотрицание. Въстанието обхваща обширни райони в Северна България, Старопланинските селища, Средногорието и Родопите. То протича с поредица от драматични сражения в продължение на цял месец. Неравните битки завършват с поражение, пролива се много кръв, падат свидни жертви, а след въстанието се извършват масови репресии, съпроводени от големи жестокости.

Военното поражение обаче постепенно прераства в политически успех чрез последвалия силен международен резонанс от въстанието. Българският народ губи сраженията, но печели войната. Първата добра сетнина от въстанието е постигната - българската освободителна кауза става широко достояние в цяла Европа. Силата на Априлското въстание е главно в неговия изключителен международен отзвук. Общественото мнение в почти всички европейски страни реагира по различни начини в дух на възхищение от самопожертвувателните битки за свобода, в дух на съчувствие към страданията на пострадалите от репресиите, в дух на порицание на палачите, в дух на съпричастност към българската освободителна кауза. Тези реакции са проникнати от чисто човешки християнски добродетели в името на хуманизма и свободата. Това е т.нар. морален фактор, който в дадения случай е призван да мобилизира европейската общественост с оглед интернационализирането на българския въпрос и неговото неотложно политическо решение. В защита на българите издигат глас редица световно известни личности, между които са: Ч. Дарвин и Ч. Дикенс от Англия; В. Юго от Франция; Дж. Гарибалди от Италия; Л. Толстой, Ф. Достоевски, Ив. Тургенев от Русия и много други. Разпалването на моралния фактор чрез отзвука от въстанието е практически първият признак за превръщането на българския народ в реален политически фактор на международната арена.

Моралният фактор притежава голяма сила за въздействие, ала за жалост сам по себе си той не може  да стори нищо, ако не се трансформира по някакъв начин в политическа енергия, която би могла да породи и стимулира конкретни практически действия от страна на заинтересованите и влиятелните политически субекти. Без подобна трансформация моралният фактор неминуемо отслабва с течение на времето и постепенно заглъхва. Това се случва почти винаги, когато доминиращите в момента политически фактори /т.е.велики сили/ са заинтересовани от запазване на статуквото, наложено от тях, за да им гарантира запазването на придобити от тях позиции и сфери на влияние.

Априлското въстание обаче за щастие се осъществява в условията на твърде благоприятна международна политическа конюнктура. То попада в зоната на мощен циклонален политически вихър, обхванал Централна Европа в края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век, който оказва силно въздействие върху политическия барометър на Балканския полуостров. Под влияние на този вихър настъпва рязка дестабилизация на европейското статукво, наложено от Парижкия мир през 1856 г. Това неизбежно рефлектира върху Източния въпрос и го превръща във важно средоточие на борбата между великите сили за европейско надмощие. В тайнствените лабиринти на комбинациите между великите сили българската освободителна кауза попада под въздействието на мощна двигателна тяга, която значително засилва и умножава политическия ефект  на Априлското въстание. Благоприятната политическа конюнктура създава обективни възможности и предпоставки за трансформацията на международния отзвук от въстанието в политическа енергия. Превръщането на отзвука в политическа енергия става главно в Англия, Германия и Русия. Това са великите сили, които по това време играят първостепенна роля върху хода на събитията във финалната развръзка на българската освободителна кауза.

Отзвукът от Априлското въстание в Англия е изненадващо голям. Английската общественост е добре информирана за събитията в България, особено за репресиите след въстанието. В цяла Англия се разгръща широка обществена кампания, която добива организиран и целенасочен характер. Кампанията се оглавява от политическите дейци на опозиционната либерална партия начело с нейния лидер Уйлям Гладстон. Ала за разлика от чисто хуманните съображения на Дарвин и Дикенс, либералите на Гладстон използват рационално моралния ефект от българския въпрос за свои чисто политически цели в борбата им за власт срещу консервативното правителство на Дизраели лорд Биконсфилд. Българският въпрос предлага на английската опозиция подходящи аргументи, които захранват тяхната пропаганда и стимулират политическата им активност. Така българската освободителна кауза намира неочаквано влиятелни политически съмишленици в Англия. И обратно - английските либерали също намират съюзници в лицето на българите. Прави впечатление, че по принцип употребата на отзвука от други политически субекти за свои цели рязко повишава неговия политически ефект. Затова не е чудно, че дори лидерът на опозицията У. Гладстон лично участва активно в пробългарската кампания. Известни са неговите брошури “Българските ужаси и Източния въпрос” и “Уроци по клане”, които добиват широка популярност сред английската общественост.

Двамата български пратеници Марко Балабанов и Драган Цанков, които обикалят европейските столици, за да запознаят международната общественост с българските искания след въстанието, са приети възторжено от либералите в Англия. Там те активно участват в многобройните митинги и събрания на либералите като ефектна пропагандна атракция. В този случай може с основание да се каже, че българският народ е признат за партньор и съюзник, сиреч за реален политически субект.

Отзвукът от Априлското въстание в Германия протича по друг начин, но с подобни резултати. Избухналият френско - германски конфликт след Френско-пруската война става средоточие на голямо напрежение в Европа. Вниманието на великите сили е фокусирано върху френско-германската граница. Традиционните съперници в Източния въпрос -Русия, Англия и Австро-Унгария се обединяват в защита на Франция, поради опасенията им от растящата мощ на обединена Германия. Тяхното изненадващо единодействие принуждава германския канцлер Ото фон Бисмарк да търси ефикасно противодействие, за да пренасочи  вниманието им от бреговете на Рейн към Балканите. За тази цел той разчита главно на Източния въпрос, очаквайки с нетърпение неговото ново възпламеняване. Бунтовните пламъци на Балканите през 1875 година и особено Априлското въстание му предлагат чудесна възможност да постигне целта си. Вестта за въстанието в България  доставя огромно удоволствие на германския канцлер. Той я възприема като “дар от небесата”. Затова не е чудно, че в Берлин отзвукът от въстанието тутакси се трансформира в буйна политическа енергия. Контролираните от райхсканцлера периодични издания широко отразяват събитията в България със симпатии към българската освободителна кауза. Куриозното е, че дори след потушаването на въстанието чак през средата на месец юни 1876 година официозът на Бисмарк “Норд дойче алгемайне цайтунг” продължава да съобщава за някакви драматични сражения в Балкана. Железният канцлер изненадващо се проявява като хуманист и защитник на християнските морални добродетели. В публична реч пред Райхстага на 5 декември 1876 година той недвусмислено заявява, че след “кървавите злодеяния на черкезите в България, за Османската империя повече няма място в Европа”.

Българските пратеници М. Балабанов и Др. Цанков се радват на радушен прием в Берлин от кайзера и германския канцлер. Бисмарк им казал, че лично той и кайзера дълбоко съчувствали на българския народ и били убедени, че този път Русия непременно ще извади меча, за да защити православните християни в Турция, а Германия, добавил той, като верен съюзник на Русия, щяла да й помага.

Конкретният резултат от отзвука на въстанието в Германия е, че българската освободителна кауза става злободневна тема в международните дипломатически  преговори. Германската дипломация обаче е категорично против мирното решение на българския въпрос. В Берлин предпочитат военната алтернатива и по всякакъв начин тласкат развръзката на събитията в тази насока. С оглед на това Бисмарк гледа на българите като изгоден съюзник, който най-много може да му помогне, за да тласне Русия към война срещу Османската империя. В този смисъл българите също се оказват реален политически субект в международните отношения.

По обясними причини отзвукът от Априлското въстание в Русия е най-силен. Но трансформацията му тук в политическа енергия протича по твърде своеобразен начин. В Англия отзвукът намира благоприятна почва и отзивчивост сред опозицията, в Германия обратно - сред управляващите, а в самодържавна Русия, където няма опозиция, тъкмо отзвукът от въстанието предизвиква рязка поляризация на общественото мнение в два лагера с остра конфронтация по между им. Поляризацията на становищата, която причинява българският въпрос в руското общество автоматически го прави политически дразнител със силно въздействие. Това пък съответно означава, че българският народ се проявява като политически субект.

Отзвукът от въстанието намира изключителна отзивчивост сред широки слоеве от руския народ, става злободневна тема на коментарии. Бурните реакции на съпричастност към освободителната кауза на православните братя славяни на Балканите разтърсва цялата страна, добива масов характер. Те са проникнати от най-искрени чувства на хуманизъм и човешка солидарност. Хуманитарните мотиви в изявите на отзвука обаче и тук се използват от заинтересовани среди като удобен аргумент за политически цели в името на определени интереси. Става дума за славянофилските политически групировки и част от висшите офицерски кръгове, които са против умерената външнополитическа стратегия на царското правителство и политиката му на въздържаност по Източния въпрос. Фактически те се проявяват като своеобразна опозиция. Възползвайки се от масовото настроение на общественото мнение в подкрепа на южните славяни, славянофилите ловко го използват за упражняване на натиск върху царя и правителството. Те настояват за активна настъпателна политика по Източния въпрос в духа на някогашната традиционна експанзионистична  панславистка доктрина. Славянофилите настояват за решителни действия, за незабавна война против Османската империя.

Славянофилите имат съмишленици във всички сфери на руското общество, включително и по върховете на държавната йерархия. Когато през лятото на 1876 година пробългарската кампания на славянофилите достига особено големи размери и застрашава политиката на правителството, царят нарежда на тайните служби да разследват “пружините” на това движение. За негова изненада при разследването се установило, че “нишките на цялата работа водят до Аничковия дворец и царицата”. Царицата Мария Александрова е германска принцеса. По това време тя е разделена с царя и живее отделно с престолонаследника. Царицата участва активно в политическия живот на страната и проявява изключително усърдие да оглави движението на славянофилите. Странното е обаче, че тя поддържа същевременно постоянни контакти с княз Бисмарк чрез брат си принц Александър Хесенски,  който снове постоянно през тези дни между Берлин и Петербург, изпълнявайки някакви тайни мисии, за които няма никакви сведения.

Прекомерната политическа активност на царицата  в името на славянската кауза силно дразни правителството. По този повод военният министър Д. Милютин отбелязва в своя дневник: “Императрицата Мария Александрова си позволява открито да упреква нашата дипломация, че била пасивна по Източния въпрос….и приканва офицерите от генералния щаб към решителни действия”. Още по-остро изразява възмущението си от поведението на царицата министърът на вътрешните работи П. Валуев, който я подозира, че тя служи на чужди интереси. В случая обаче той няма предвид интересите на българите и славянската кауза, а на германската дипломация.

Царят, естествено, не може да санкционира царицата, но други видни славянофили стават жертва на неговия гняв. Строго е наказан, например, лидерът на славянофилите видния руски общественик Иван Аксаков, а също и генерал Михаил Черняев, който без разрешение става главнокомандващ на сръбската армия в започналата след Априлското въстание Сръбско-турска война. На генерала са отнети всички ордени и награди и му е забранено да се върне в Русия.

Априлското въстание предизвиква голяма тревога в Петербург и създава главоболия на царя. Царското правителство прави дори отчаяни опити да го предотврати, ала въстанието избухва и превръща Източния въпрос в предимно Български въпрос. Руската дипломация предприема цяла поредица от енергични действия за мирното решаване на конфликта. Всички дипломатически акции на Петербург обаче се провалят. Едва към края на 1876 година под натиска на пробългарската кампания в Англия, английският кабинет откликва най-после на поредното руско предложение за дипломатически преговори. Това поражда в Петербург оптимизъм, че ще се постигне така желаното мирно решение на балканския конфликт. Оптимизмът се дължи на обстоятелството, че в подготовката на Цариградската посланическа конференция за първи път се стига до преговори в широк формат с участието на всички велики сили от т. нар. Европейски концерт. Между пълномощниците на главните съперници маркиз Р. Солсбъри и граф Н. Игнатиев се стига изненадващо до предварително споразумение по всички основни въпроси и главно по българския въпрос. И двете страни проявяват готовност за компромиси. Игнатиев приема безусловно всички предложения на английския пълномощник. Такива са указанията му от Петербург. “Ако успеем да прокараме поне нашия минимум, пише му руският канцлер княз А. Горчаков, това ще бъде успех за нас, който ще ни избави от една военна кампания, рискована от политическа и материална гледна точка, която ще се отрази пагубно на нашите финанси… Ние предпочитаме мирно решение на въпроса и ще се поздравим, ако не ни се наложи една военна демонстрация”.

Игнатиев изпълнява успешно дадените му указания. Към англо-руското предварително споразумение се присъединяват и останалите участници в конференцията. Така се стига до безпрецедентното единодушно решение на великите сили по българския въпрос. А самото решение предвижда създаването на две автономни български области, които обхващат почти цялата българска етническа територия в границите на Българската екзархия.

Решенията на Цариградската посланическа конференция са голямо постижение на българската освободителна кауза. Като безспорна последица от Априлското въстание Цариградският форум на великите сили е блестящо потвърждение на приложената от Левски нова тактика и стратегия в освободителното движение. Благодарение на създадената от Апостола уникална вътрешна организация става възможно да се подготви и осъществи общобългарско въоръжено въстание. Очакваната добра сетнина от Левски е постигната. Чрез въстанието българският народ сякаш изведнъж израства като всепризнат политически субект на международната арена, става реален фактор, който активно влияе върху хода на събитията и развръзката на Източния въпрос.

Още приживе, когато изгражда темелите на вътрешната организация в страната, Левски изпитва известни съмнения и терзания - дали, когато настъпи решителният миг на бунта, българите ще проявят достатъчно кураж, дързост, воля и издръжливост, за да понесат както подобава съдбовните изпитания ? Може би тъкмо поради тези свои тревожни съмнения в тефтерчето му фигурира загадъчният въпрос - народе ????. Българският народ му отговори през април 1876 година по достоен начин, но, за жалост Левски нямаше как да узнае отговора му и да види добрата сетнина от своето знаменито творение - Вътрешната революционна организация.

София, 10.11.2010 г.