КАРАЕСЕН

Веселин Тачев 

КАРАЕСЕН

          На Кънчо Великов

Караесен…
Черна есен.
Тъжен дъжд ръми.
По полята
бяла плесен,
есенни мъгли.

По полята -
от ятата пачи -
птичи ек.
Грак на врана.
Рана. Няма
никакъв човек.

Мое детство.
Зло наследство.
Нелюбими дни.
Овехтяло
огледало.
Четири стени.

Тихи стихове,
навени
в бедна тишина
от поети
с гарсонети.
Спете, имена!

Мое детство.
Слънчогледство.
Боси ранини.
Засияло
в злато цяло
лятото клони.

Лъха дъх на
пот и плод и
топла равнина
като пита
под копита.
Тихо, тишина.

Ще го гоня,
ще догоня
оня огнен млин
с вик и бесен
щик, понесъл
весел Веселин.

Ех, вий сълзи мои
бързей, бързай,
замини.
Опрости ме.
Идат зими
в топлите стени.

Глъхне песен
в път нелесен.
Жаждам твоя лек,
Караесен
и се раждам
като друг човек…


***
Кога си отиде денят?
О, тъй безпощаден ден беше!
Витаеше есенна смърт,
на целия свят му се спеше.

Не сенки на хора от плът,
а камъни срещах наяве.
И търсех в умората кът,
по-хубав от моята стая.

Не, нямаше. Щракам ключа,
вратата сама се отваря.
И сядам. И бавно мълча.
Мълчание ми отговаря.

Прозорецът тихо разбил,
във стаята влиза мрака.
До края пружина развил,
часовникът спира да трака.


***

В морето на живота бавно
потъваме. Не ще ни спрат
спасителите богоравни.
Мечтаем проста земна смърт.

Над нас - звезди големи, неми.
Жестоко слънце ни пече.
Кръвта червена в наш`те вени
все тъй тече, все тъй тече.

Но ни въртят неспирно дните
и на сезоните дъхът
не ни напомня далнините.
И никой неспокоен път

не ни влече. На никой кораб
не вярваме, защото там,
на палубите, в мрака, морен
изтля младежкият ни плам.

Самокрушенци горделиви,
жестока жажда ни суши.
Умираме безсрамно-живи.
Спасете нашите души!


***

                 От тайната до лъжата
                 има само едно мълчание.

Загуби ме преди да ме намериш.
Мълчанието свято се пропука
и ледената тъмнина погълна
измисления свят, във който вярвах.
Той не можа да проговори. Страшно
ме гледаше с безжизнени зеници
и след като откъсна част от мене
прокле ме и изчезна безвъзвратно.
Останах сам под ласката на мисли,
залюбили приятната ми сянка.
Сълзи на смях без чувство предизвиквах,
градях мечти и ги събарях мълком,
в безверието вярвах, ненавиждах
на истината скрупулите, падах,
за да завиждам колко са големи
най-ниските треви, до болка гледах
как тлеят въглените и изгрява
над пустите скали огромно слънце
със черни пипала и затъмнява
коремчетата на светулки-искри.
С отрова сочна змиите ме снабдиха,
орлите ме дариха с остри нокти.
От писъка на совите изваях
прекрасна самота. Неуязвими
очите ми убиваха у всеки
желанието да ме приласкае.
Тъй преживях столетия. И камък
да бях, не можех да изтрая мига
на сгромолясването си. Но има
живот и на жестоките планети.
А аз съм жив и топъл. И усещам
как празнотата в мене ме надига
все по-нагоре, за да видя всичко,
което ме е карало да страдам

………………………………………………….

И виждам: как сред планини от захар
горчилките на сладостта извират,
как сред уханни розови градини
тъмнеят и смърдят зловонни ями,
как във вертепите на красотата
от любовта се раждат жълти циреи
и уродливи манастири вдигат
камбанарии със камбани сластни,
как тайните на брачното вълшебство
ридаят като бухали из мрака
и лешояди гладни ръфат гнили
месата на венериното тяло.
Царице на спокойствие небесно,
Земя, безумно искрена и гневна,
бих се стопил от ласките ти черни
и в твоите артерии бих намерил
всички ония пътища, които
към огненото ти сърце отиват!
Бих се родил. Но късно. Буйни вихри
ме завъртяха - сякаш лист отбрулен
от есенно дърво. На плодовете
аз дадох сетния си сок, и цвят, и сила.
Те капнаха отдавна, и отдавна
вкусът им бе забравен. Нежен скелет
във вир дълбок оставих - да люлее
с водата моята приспивна песен.
Сложи ме между страници на книга
с изящно бели стихове във проза.
Не ме докосвай - ще се разпилея
и нежността ми ще изчезне. Вярвай,
дори на огън да ме предадеш, ще литна
безплътен, весел и свободен цар на
всесилни духове на светлината
без корен. И без корен ще живея.


ЛАЯТ КУЧЕТА НОЩЕМ

Лаят кучета. Те викат
тъмнината, да се скрият
на човека от ритника.
В тъмнината вълци вият.
Вълци щом са, няма страшно.
Вълците са техни братя,
ще им прегризат гърлата.
Студ и глад витаят кръстом,
козината им разрошват.
Стъпя някой зъл на пръсти
зад стобора. Пукат кости.


КАМЪЧЕ

Всичко се тресе около ми
в нескончаем ритъм
от страдания.
Трудно ми е да крепя сърцето си…
Внимателно!
Ето малко камъче на пътя ми,
малко камъче -
око лукаво втренчено.
Страх ме е,
че може да разклати
сложния процес на равновесие
и сърцето ми,
сърцето ми,
сърцето ми,
ще се пръсне, боже мой,
и ще залее
цялата земя със кръв и пламъци…!


ТАКИВА СТРАННИ ДУМИ

Между зъбците на часовника,
не, между зъбите на времето,
не, между колелетата на автомобили,
не, между каменните блокове на градове,
не, между трясъци на чукове и ламарини,
не, между гъби ядрени и катастрофи,
не, между себе си и своите подобни
човекът
се провира изнурен,
изстискан,
изчегъркан,
изкълван,
изнервен,
изнемогнал,
изтощен
напред с единствената цел да оцелее!
В един единствен миг, изтръгнат
от зъбите на времето злоядо
внезапно в мозъка изплавват
такива странни думи:
„Къде отиваш, насекомо бедно,
търкаляйки кълбото земно
като топче тор пред себе си?
Какво ще се излюпи утре
от ларвата ти -
лаври
или ларви…?”