ФРАНЦИЯ ЗАПОЧНА ВОЙНАТА В ЛИБИЯ, ЗА ДА ПРИНУДИ САЩ
Тайната история на приемането на Резолюция 1973
Венсан Жювер
превод: Румен Воденичаров
Ню Йорк, сутринта на 16 март т.г.
Американският представител в ООН г-жа Сюзън Райс фучи и се кара. Късно предишната вечер тя е изготвила проект за резолюция относно събитията в Либия. Тя е имала намерение да го депозира в секретариата на Съвета за сигурност (СС), за да го направи „син” по терминологията на ООН. Какво било нейното учудване, когато разбрала, че французите са я изпреварили. Малко по-рано същата сутрин представителят на Франция Жерар Аро вече успял да „посини” текст с подобно съдържание. В СС действа правилото : „Първи пристигнал - първи обслужен”. Ето защо „великите сили на света” ще трябва да гласуват не американския, а френския проект, който след това да стане Резолюция 1773.
Райс звъни на Аро и му подхвърля обвинението: „Ти открадна моята резолюция!”.
Французите са изключително доволни от успеха си, но нямат вяра на Сюзън Райс. Именно тя е теоретикът на „новото морално лидерство” на Съединените щати, което Обама беше направил главна тема на своята избирателна кампания. Тя е готова на всичко само и само авторството на резолюцията, която за първи път в историята разрешава ракетни и бомбени удари в името на „защита на гражданското население” да се припише на САЩ.
Ето защо на Райс не трябва да се позволява да блесне при гласуването.
След разговор с Никола Саркози министърът на външните работи Ален Жюпе решава да отмени планираното си пътуване за Берлин и заминава за Ню Йорк. Официалната версия е за да склони и последните колебаещи се членове на Съвета за сигурност като им даде да разберат, че именно Франция , а не САЩ е изготвила проекта. Подобно успешно пътуване осъществи френският външен министър дьо Вилпен точно преди започване на войната в Ирак през 2003 г.
Завой на 180 градуса
На французите никак не им се беше понравило как американците ги бяха накиснали малко по-рано. „Това беше доста несправедливо, - коментира един парижки чиновник. Вече две седмици придвижваме този въпрос, а те ни слагат прът в колелата. Въпреки, че начело по правило е Белият дом”. На 23 февруари т.е. една седмица след началото на въстанието Барак Обама заявявя, че „Кадафи трябва да си ходи!”. Той заявява, че „били обсъждани всички възможности” и „съветниците работели по тях денонощно”. Ние си казахме: „Америка иска военно нахлуване” - призна източник от френското ръководство. Но на практика всичко се оказа празнословие. Обама си е представял, че трябва само да повиши тон, за да предизвика рухването на Кадафи подобно на Мубарак. Той не бил склонен да започва нова война. Но това ние не знаехме.”
Така на следващия ден Ален Жюпе (тогава още министър на отбраната) решава да последва примера на американския президент и заявявя, че също е за отстраняване на вожда на либийската революция. „Този път ние имаме намерение да подпомогнем метежниците“. За френската дипломация тази стъпка представлява завой на 180 градуса, след като първоначално беше отказала каквото и да е вмешателство в събитията в съседните Тунис и Египет.
Франция съвместно с Великобритания разработва проект за създаване на „закрита за полети въздушна зона”. Едва настанил се в стола на външен министър Ален Жюпе го обсъжда със своя британски колега Уилям Хейг. Париж смята, че намесата е неизбежна. Но след няколко дни го очаква студен душ.
Изказвайки се в Конгреса главата на Пентагона Роберт Гейтс заявява, че „привържениците на откриване на трети фронт против мюсюлманска страна са за психиатър.” „ А на нас оставиха да бъркаме кашата”, казва един френски чиновник. Поискаха първи отстраняването на диктатора, а сега ни накисват в бъркотията”. Над Либия витае призракът на нова Босна. Как да се избегне повтарението на клането в Сребреница? Как да се подтикнат и американците, и всички останали към активни действия?
Идеята идва в 22 часа на 3 март. Нея дължим на философа-общественик Бернар-Анри Леви. В този момент той се намира в Бенгази (?!), където се среща с лидерите на новосформирания Национален съвет за Либия. Той се обажда по телефона на Никола Саркози, с който го свързва 30-годишно познанство. Леви моли президента да приеме в Елисейския дворец емисари на метежниците. „Ти трябва да видиш тези либийски Масуди” - му казва той, имайки предвид митичния афгански лидер.
Саркози веднага надушва новата възможност. Освен това той самият няколко дни наред се опитва да установи контакт с въстаниците. Министерството на външните работи вече е използвало един хуманитарен конвой, за да прехвърли в Бенгази дипломат, който да установи връзка с водачите на опозицията. Но този таен емисар ще пристигне на следващия ден. А времето не чака. И Саркози е принуден да приеме предложението на Леви.
На 10 март Леви и неговите трима либийци пристигат в Елисейския дворец. Там всички ги очакват. Особено важно е да се задейства международната общност. Военното положение на либийската опозициия рязко се е влошило. А Обама, който е осъзнал своята неспособност да примири двата противопоставящи се лагера по въпроса за намесата, е решил, че при такива обстоятелства най-важното е да не се бърза.
Да се убеди Обама
Саркози решава да заложи на карта всичко. С негово съгласие емисарите от Бенгази правят изявление, че Париж пръв в света признава Националния съвет в Либия като единствен легитимен партньор. Леви добавя, че Франция в случай на нужда е готова да започне военна операция срещу Кадафи. Това заявление предизвиква всеобщо възмущение, но изиграва своята роля в САЩ. На следващия ден влиятелният сенатор Линдзи Грахам заявява, че Америка трябва да бъде „смела” като Франция. Последват го двамата несполучили кандидати за Белия дом: демократът Джон Кери и републиканецът Джон Маккейн, които настояват Съединените щати да започнат да действат „докато не е станало твърде късно”. Но Пентагонът се съпротивлява. Началникът на военното разузнаване открито твърди, че Кадафи ще победи метежниците. С други думи - там повече няма какво да се прави.
Последните си надежди Франция възлага на Хилари Клинтън. На 14 март държавният секретар пристига в Париж на неофициалната среща на главите на Г-8. По време на вечерята напредък по либийския въпрос не се получава. Министърът на външните работи на Германия Вестервеле не желае да чуе за военни действия. Също и неговият руски колега Сергей Лавров. Като че ли работата е решена: няма да има резолюция на ООН.
Хилари Клинтън се връща в хотела. Тя се съгласява да се срещне с либийския емисар и бивш посланик на режима на Кадафи в Индия Махмуд Джибрил.
Именно този разгово, организиран от Леви и емира на Катар, изиграва решаваща роля.
На пръв поглед разговорът не е успешен. Хилари Клинтън казва на либиеца, че Америка не е готова да гласува за резолюция, тъй като в администрацията съществуват доста големи разногласия. Ядосаният Махмуд Джибрил напуска през задната врата. „Той мислеше, че всичко е загубено” - казва присъствалият на разговора Бернар-Анри Леви. Но все пак либиецът владеещ перфектно английски изглежда попада в целта.
Късно през нощта държавният секретар обсъжда ситуацията със съветниците на Обама в това число и с представителката в ООН Сюзън Райс. Тя им казва, че въстанието се намира в отчаяно състояние и, ако не се предприеме нищо, Кадафи ще удържи победа и САЩ пак ще бъдат сочени с пръст както след кланетата в Босна и Руанда. Освен това тя им разказала за срещата си в Париж с емира на Катар, който я уверил, че страните от Персийския залив са готови да окажат военно съдействие на Запада. Действително два дни преди това Арабската лига е дала зелена улица за военна намеса. Х.Клинтън изразила мнение, че е време за започване на действия. Оставало само да се убеди Обама да преодолее нежеланието на ЦРУ и Пентагона. Накрая тя възложила на Сюзън Райс да подготви текст за един твърд проект на резолюция на СС.
Всичко е решено на следващото утро. Представителят на САЩ предлага на колегите си в ООН текста на резолюцията. Този вариант отива по-далече от предложението на Франция, което предвижда единствено създаване на „зона забранена за полети”.
Проектът на Райс разрешава на бъдещата коалиция да предприема „всички необходими мерки” срещу армията на Кадафи т.е. да бъдат нанесени удари по танкове и бункери.
Вечерта след официалната вечеря президентът на САЩ свиква съветниците си. През деня хората на Кадафи са успели да завземат Рас ал Ануф и заплашват да устроят в Бенгази кървава баня. Обама им казва, че е време да се действа. Но как? На Робърт Гейтс е нужно нещо повече от „зона забранена за полети”. Мнението на военните е, че такава зона вече няма да помогне. Тогава Сюзън Райс отговаря, че нейният проект отива и по-нататък. Сега вече Обама кима утвърдително и дава нареждане на Генералния щаб да представи план, а на своята представителка в ООН - да внесе официално за разглеждане твърдата версия на резолюцията още на следващия ден и ,ако е възможно, да се предвиди нейното гласуване в четвъртък, 17 март.
След срещата Райс съобщава добрата вест на своя френски колега Жерар Аро: „Президентът е съгласен, започваме да действаме и утре ще представим нашия вариант за резолюция на СС”. Но Аро не се оставя да бъде изпреварен. Той знае , че Никола Саркози и Ален Жюпе предлагат нанасяне на удари и решава спешно да състави нов вариант за резолюция, в който да вмъкне параграфа на Сюзън Райс за „всички необходими мерки” и по такъв начин да осигури поддръжката на САЩ. И сяда да го напише.
Но не всички са съгласни. Китайците не искат да се намесват. Те съобщават, че Пекин, който през този месец е председател на Съвета за безопасност, решава да се въздържи. Руснаците държат от резолюцията да се изхвърли всякакъв намек за сухопътна операция. Никола Саркози звъни на Дмитрий Медведев и лично го уверява, че във френския вариант това открито е подчертано. Кремъл е удовлетворен - неговият представител ще се въздържи при гласуването. След това държавният глава се свързва с новия президент на Бразилия г-жа Дилма Русев. Тя, както и преди, отказва да гласува „за”. Значи и Бразилия ще се въздържи. Както и още 4 страни.
Остава Южна Африка. Ако тя не гласува „за”, Нигерия обещава да я последва и тогава резолюцията няма да получи необходимите за нейното приемане 9 гласа. Във френската мисия в ООН настава паника. Когата Ален Жюпе влиза в залата на СС в 18 часа на 17 март, Претория все още се колебае. Нейният представител в ООН не е пристигнал. Ще дойде ли или ще реши да се въздържи? Ще се получи ли болшинство или не? Но ето че в края на краищата той се появява и гласува „за”.
Резолюцията на Съвета за сигурност за Либия е приета. Франция постига огромна дипломатическа победа.
В полунощ, веднага след гласуването Никола Саркози съобщава добрата новина на Бернар-Анри Леви. А в събота, 18 март, френските самолети Rafale първи се появяват в небето над Либия.
„Le Nouvel Observateur”, Франция