ПЪТУВАНЕ В ПУСТИНЯТА
Поема
Ние съществуваме, за да се учим.
В най-мрачните моменти животът може да ни прилича
на вселенски казармен полигон…
Морган Скот Пек
Къде е моят дом?
На този полигон
единствено съзирам да стърчат учебни вишки.
И откога я няма топлата ръка,
протегната за ласка, докато изпивам
горчивото и остро хапче за ангина?
Дете ли съм
или съм изтъняла до прозрачност от годините старица?
Защо болезнено преглъщам дългото пътуване,
след като скалпелът отдавна излекува
детето и страха, заседнал в гърлото?
Къде е моят дом?
Пустинни ветрове събирам
и връзвам ги на възел в гърлото си.
Наколни жилища строя,
но сложа ли глава да си почина
и рукват вихрите…
Вода сънувам с пясък под езика
и само кротките звезди ме гледат без да ме прогарят.
Зад мен са битките,
които водех с жертвено смирение,
за да не спира пътят.
Пред мен е пустотата – Чиста руна,
посочена ми с божия ръка…
Боли ли те, дете с горещо чело,
свито под завивката?
Стопяваш ли се в пустотата,
старице, тънка като струйка дим?
Изтлях.
А вън са пламнали от страст телата на дърветата
и взрив от бели цветове короните им царствено покрива.
Така вървях –
с корона сватбени цветя в косите.
На арфата си химни свиреше душата ми
и бяла бях – като одеждите на зимата.
Отсечки обич
разискряха в очите ми измамни обещания за вечност.
Камбанен звън ме разлюляваше
и не разбрах
дали за възкресение или за смърт звънтежът беше,
защото времето покапа бавно
и с перлени сълзи изтече от часовника…
Часовниците с безразличие ни обещават вечност
и струват все по-евтино – докато им се доверим.
Ела сега, старице, без часовника си, и разказвай
душата ти какво видя, какво усети:…
Аз нямам дом
и моята душа
хилядолетия не е отдъхвала по чехли.
Огнището ми е горяло под звездите,
защото къщите ограждат въздуха
и после се рушат от времето.
Аз нямам име.
На полигона ме наричат Ксения,
което значи чужденка,
но аз пътувам – време трие името.
Вселенският казармен полигон
учебен плочник е.
Оръжията е раздал Лукавия.
На вишката безмълвно е приседнал Бог.
Войната помежду ни е война за пътя,
по който може да не се върви…
Поемат го не най-калените и силните,
а тези, дето се изправят със стрела в корема.
По колко рани нарешетените ни тела събират
и кой от плочника се вдига, казва Бог.
Ръката му е милостива –
не взема и не дава повече,
отколкото са силите ни да преглътнем…
С душа в пети
горещите си пътища запомняме
и няма страстни и разюздани светци
отдясно на Исус, където времето не се е раждало…
Преди часовниците да нахапят
на часове и на минути раждането и смъртта
белязан бил е пътят ни от ден и нощ сурова,
от песен, приказка, магия, фреска.
И десет хиляди години стъпките са същите. –
Война за хляб и кръст, за свастика и петолъчка.
Война за ад и рай – с чистилище, прескочено набързо.
Война за сресан ден във божие пространство, оградено
от четири стени и похлупак,
над който времето на перли капе от звездите…
* * *
Прокапва някога на полигона навесът,
намокря старото войнишко одеяло,
което ми подхвърли ротният
и аз с прегръдка заслонявам моя син…
Войната ми е да ме има, за да му разказвам,
а щом стрелата прехвърчи
един до друг да сме и насред път да помълчим…
Обичам го с тревогата му
инопланетяни да не ни обстрелват,
да има смисъл трудният живот
и времето да не намига откъм кръглия часовник
под веждите на безразличните стрелки.
Защото изворът му е в душата ни – везна за диаманти,
а колко са каратите, дете – това го казва Бог. И времето.