ПРАВОСЛАВНИЯТ ПРОЗАИК ВЛАДИСЛАВ МАЕВСКИ

Александър Стрижов

превод: Георги Ангелов

Този писател засега е малко известен в Родината. Впрочем, творческото му наследство е огромно. И преди да поговорим за книгите му, ще разкажем накратко за самия него. Владислав Албинович Маевски е роден през 1893 г. в състоятелно дворянско семейство в Кременчуга. Там прекарва детските и ранните си юношески години сред щедрата украинска природа. На 17 години, изпълнен с «храброст и самоувереност», искал да постъпи в Михайловското артилерийско училище, но по пътя за Петербург размислил и се върнал вкъщи, не издържал раздялата с «прекрасния живот в имението». Решил да се посвети на литературата, но първо отишъл доброволец в Балканската война. Първата му книга «Пътни скици» (1913) е посветена на впечатленията от пътуването му в Турция, Сърбия, Черна гора и Далмация. В нея Маевски се заявил като поборник на славянското единство и обединяващата го основа - православието. В същата 1913 г. видяла бял свят в Харков малката му книга на специална тема: «Значение на статистиката». Впоследствие в трудовете му тази тема не била продължена, макар че стопанските въпроси и по-нататък няма да му бъдат чужди.
От началото на Първата световна война Владислав Албинович горещо се включил в патриотичната дейност. През 1914 г. издал в Москва сборникът статии «Велика Русия и героична Сърбия», с призива да се защитят общославянските ценности. Заминал на фронта като доброволец - служил в лейб-гвардията на Сапьорния полк, показвайки доблест и находчивост. Скоро получил званието щабкапитан. Революцията заварила Маевски в бойния строй и независимо от погрома на воинските структури, той, както и преди, продължил доблестно да се сражава с врага. Действията на болшевиките породили Доброволческата армия, в редовете на която Владислав Албинович се оказал в Южна Русия. През 1919 г. командвал взвод от Гвардейския конно-взривен полуескадрон, състоящ се като цяло от юнкери, малко по-късно служил в Отделната гвардейска инженерна рота. За бойните си походи Маевски ще разкаже по-късно в книгата си «Въстаниците на Украйна: 1918-1919 г.» (Белград, 1938).
На Доброволците-освободители се наложило да се сражават не само с червените, но и с опълченци, водени от самозвани «батки»: Махно, Петлюра, Кочуров и др. Украйна под игото на междоусобната битка потънала в кръв. Полкът на Маевски удържал Фундуклеевка, завзел Чигирин и Кременчуга, сражавал се край Киев и Нежин. Записките му от фронта, водени от него набързо, кратко, но много ярко, съдържат описания на бойни действия, участник в които бил самият автор (виж. «Скици от фронта». - Киев, 1918). По-пълна и наситена с героизма на бойното всекидневие на доброволците е книгата му «Гвардейските сапьори» (Нови Сад, 1938). Баталните сцени тук са описани живо, убедително, в традициите на родната класика. На историята на лейб-гвардията на Сапьорния батальон, създаден под покровителството на императора Николай Павлович, Маевски посветил отделна книга «В сиянието на славата» (Нови Сад). Тя била предназначена за руските юноши, написана с познавателна цел, езикът й е богат и сочен.
След крушението на Доброволческата армия предстояла евакуация. Маевски отплувал от Одеса на 25 януари 1920 г. Владислав Албинович се озовал в Константинопол, където гладувал и бедствал заедно с бежанци като него. Предателството на съюзниците на Русия, англичани и французи, които захвърлили на произвола на съдбата своите съратници по оръжие, различните бежански неуредици били преживени тежко от писателя-боец. Облекчението настъпило едва в православна Сърбия, където се създала значителна руска диаспора и се възцарил дух на дружба и съчувствие от страна на коренното население. Владислав Албинович работил като библиотекар в Патриаршеската библиотека, а цялото си свободно време отдавал на учението: постъпил в богословския факултет на Белградския университет. Паралелно се стараел да получи граждански специалности- инженерна и юридическа. Превъзходното познаване на сръбския език и най-новата история станали причина да му обърне внимание сръбския патриарх Варнава, отдавнашен приятел на Русия, възпитаник на Санкт Петербургската духовна академия. От април 1930 т. е . от времето, когато Варнава оглавил Сръбската патриаршия, Маевски станал негов личен секретар. Две години по-късно той създал обширния труд «Сръбският патриарх Варнава и неговото време» (Нови Сад, 1932), в който пише: «Светейшият Варнава извиси авторитетния си глас за Русия и руския народ, за руската емиграция съвсем не случайно… Сръбският патриарх Варнава се връща към руския проблем при всеки удобен случай». В книгата е отделено много място на духовния живот на Петербург от началото на XX век, характеризирани са известни йерарси, «салона на църковния дух» на графиня С.С. Игнатиева, посещаван от сърбина Петър Росич, бъдещия патриарх Варнава. Книгата е написана с голяма топлота и отлично познаване на вътрешноцърковната ситуация. Сръбската тема заема в творчеството на Маевски устойчиво и видно място. В САЩ през 1958 г. Маевски издал нова книга за сръбския подвижник «Патриарх Варнава и конкордатската борба», в нея се разкривали причините за завистта и сговора на тъмните сили срещу светилника на православието Варнава Сръбски. Не е лишен от интерес и двутомникът «Народният патриарх» (Сремски Карловци, 1936).
Маевски написва и капиталния си труд «Руснаците в Югославия: Взаимоотношенията между Русия и Сърбия» (т. I, Ню-Йорк, 1960; т. II, Ню-Йорк, 1966). Тази книга е незаменима за всички, които се занимават с историята на взаимоотношенията и културните връзки между двете славянски страни. Маевски-историкът е свободен от пристрастия и партиен егоизъм.
Като личен секретар на сръбския патриарх, Маевски имал изключителната възможност да посещава православните светини в Югославия и зад нейните граници. Така той три пъти пребивава на Атон. Впечатленията си от срещите на Света Гора Маевски със забележителна художествена сила изобразил в книгите: «Иверската Божия майка» (Белград, 1932), «Света гора» (Сремски Карловци, 1936: на сръбски език), «Неугасимият светилник» (т. I-II. Шанхай, 1940) и особено в художествените произведения «Атонски разкази» (Париж, 1950; Коломна, 1993) и «Атон и неговата съдба» (Мадрид, 1969). В двете последни книги Маевски се проявил като даровит прозаик, владеещ до съвършенство изящния стил. Прозата му е изпълнена с тънки преживявания, тя е динамична, наситена с мъдрост и лиризъм. В нея се долавя талантът му на голям художник. Такива книги за Атон още нямало, поради това те се харесали на читателя. Към цикъла художествени книги за Атон се присъединява и такова произведение на Маевски като «Лаврата Хилендар» (Нови Сад, 1941). Като поет Маевски се изявил със сборника стихотворения «Искри», издаден пак там десет години по-рано. Стиховете му са тихи, основните теми са героизмът, родината, любовта.
Освен атонския цикъл, най-съвършената проза на Маевски е представена в книгата му «По пътеките на миналото» (Буенос Айрес, 1957). В двадесет отделни разказа авторът образно е разказал за младостта си, за горчивината от раздялата и за болезнено-сладките спомени, които не го напускат в бежанските му странствания : «В печалното ни време е особено радостно да си спомниш утрото на нашия живот, когато той още не беше изкривен, чувствата бяха свежи, а отношенията между хората - прости. Отрадно е да хвърлиш поглед към сянката на очарователната младост». Раздялата с прекрасния живот в чифлика настъпила в катастрофалната 1917 г.: «Името на жестоката ни разделителка е руската революция, черния призрак на която премина по необятните простори на руската земя и превърна всичките й обитатели в опадали есенни листа, завъртели се във вихъра на фантастичния живот». И по-нататък, обръщайки се към читателя, продължава: «Вие всички помните онова щастливо време, когато руският човек живееше така леко в прекрасната ни родина». А лично за себе си ще каже: «Видях светлината Божия в благословената Украйна, където детството и младостта ми протекоха в пълно благополучие». Маевски си спомя и за срещите в Москва «по време на Великата война» с киноактрисата Вера Василиевна Холодная, наречена от него «самороден аристократ». По-късно, вече през революцията, Маевски се видял с нея в Южна Русия, а за последен път - в Одеса, две седмици преди внезапната й кончина.
Блестящото дарование на писателя-мемоарист в се проявило в пълна мяра и в спомените на Маевски за Шмельов (сб. «В памет на Ив. С. Шмельов». Мюнхен, 1956). Литературният портрет на писателя е много изразителен. За това как е създавал Шмельов епопеята си «Пътищата небесни», разказва в същия сборник жената на Маевски, Елена Петровна Охотина-Маевская (починала на 30 декември 1974). Съставяйки този сборник, Маевски възнамерявал да продължи спомените си за Шмельов, което, за съжаление, не успяло да се осъществи.
Маевски е и автор на книги, посветени на известни исторически дейци: «Революционерът-монархист: В памет на Лев Тихомиров» (Нови Сад, 1934) и «Трагедията на боготърсачеството на Лев Толстой» (Буэнос-Айрес, 1952). Той много писал също така на социално-политически теми: известни са книгата му «Християнство и социализъм» (Буенос-Айрес, 1959) и статии, пръснати в задграничната периодика. Във всичките си литературни трудове Маевски се проявил като прям и честен писател, страдащ за съдбата на Отечеството си.
От биографичните подробности ще споменем и следното. По време на Втората световна война Маевски бил в немски концлагер, след освобождението си попаднал в Швейцария, където се възобновило приятелството му с Иван Шмельов, започнало в революционните размирни години в Крим. В края на 40-те г. Маевски заминал за САЩ, там се заел с преподавателска дейност (Св. Тихоновската семинария в г. Саут Канаан, щат Пенсилвания). Починал на 16 януари 1975 г., погребан е в Пенсилвания, в гробището на град Рослин. Книгите на Маевски чакат преиздаването си в Русия, където името му става все по-известно и привлекателно. То наистина е достойно да заеме своето трайно място в родната словесност.