А БЕШЕ ЧАС НА ЗЛО РАЗНОЕЗИЧИЕ
А БЕШЕ ЧАС НА ЗЛО РАЗНОЕЗИЧИЕ
Аз търсех свои. Всичките антени,
с които е богата песента,
излъчваха върховно напрежение
сигналите от мене към света.
Но беше час на зло разноезичие…
И аз вървях из хаоса велик.
И ми се струваше, че съм самичък,
осиротял във битките войник,
че съм загубил свойта бойна рота,
че аз самият смъртно съм ранен,
че в перипетиите на живота
еднички мъртвите вървят до мен.
Бе страшно…
Но над бойните полета
тръби пробита от куршум тръба
и яростно отеква във сърцето
немлъкващият призив за борба.
Безсмъртно мои мъртви!
Горделиво
аз крача с вас. И тъй ми е добре!
Защото знам:
останалите живи
пробитата тръба ще събере!
И аз вървя, подвластен на тръбата,
натам, отдето иде гръм на бой,
натам, където гине във борбата
и побеждава
моя боен строй!
ЕДНОМИНУТНО МЪЛЧАНИЕ
Втори юни е. Вият сирените.
Ботев умира на своя връх.
Втори юни е.
И запъхтени,
учениците с мъка удържат дъх.
Жената на двора оставя прането с
легена.
На спирката момичето оправя блузата.
Тежко, скърцайки като бесила,
автобусите
спират сред път.
Втори юни е.
Вият сирените.
И хората слушат как вият ранените,
убитите как ги зоват…
И само някакъв бръмбар страхлив
пълзи на четири колела,
оглежда се, преструва се на полужив.
Ама беля!
Колебае се:
как ще е по-добре:
да спре -или - да не спре?
И гузно минава край спирката.
Не бой се, гражданино! За демагогия
натисни и ти свирката.
Нищо не могат да ти направят, не могат, я! -
Има
едноминутно
мълчание….
Минавай, Случайния!
АВГУСТОВСКИ БИЛКИ
Все таз луна. И тез звезди. И негата,
на августовски билки и треви.
Спи горската поляна. И пътеката
очаква стъпки пак да долови.
И аз - след тридесет лета и пролети -
отново се превръщам в стих, готов
да чуя пак словата на паролата -
едничкото признание в любов…
Но ти не идваш. И застанал там
на съд под безпощадната луна,
аз чувам как се връщат в първозданната
спокойно равнодушна тишина
и музиката, литнала от струните
на пръстите, докоснати за миг,
и упрекът
на устни нецелунати,
пронизал планината като вик…
МОЛИТВА
Умните хора трупат имоти:
имотът не щял ни хляб, ни сол.
Умните хора живеят самотни.
А на мен -
дай ми, господи, бол
верни приятели, хляб и сол,
сърце широко, широки пръсти,
сили на моята булка чевръста,
турни ме, господи, на кръстопът,
та който мине, при мен да влезе,
да раздели с мене мойта трапеза,
нещо да вземе за из по път
и щедро в къщи да ми остави
свойто „Сполай ти!”, свойто „Със здраве!”.
Времето бяга, дните се нижат.
Дари ме, боже, с хорската грижа -
всичко, що имам, да го раздам.
А там -
в земята -
ще поживея и сам…
РЕКИ
От извора, от капката копнеят
великите реки за кръстопът.
Текат реки. Текат - за да се слеят.
Но разделени на света текат.
И тъй навеки разделени щяха
да си текат и в радост, и в беда.
Но в мене като в океан се вляха
реките, от които пих вода.
аз пих вода от Сена и от Волга.
Аз пих вода от Жълтата река.
И спорят в мойта кръв с любов и болка
реките на света. И на века.
ФЕН Д’ОАЗ
И все едно е:
тъмна от вълнение
или със свойта участ примирена -
щом е дошла дотук, щом е настанал час -
Оаза ще се влее в Сена.
И хората ще сложат надпис:
Fin d’Oase.
И Сена срамежливо я поглъща.
Тя още обещава на Оаза,
че всичко тук ще си остане същото,
че и нататък всяка от сестрите
ще си запази своите талази
в широкото, във общото корито.
Но всичко е лъжа.
От този час
все по-далече ще остава Фен д’Оаз
и ще се чува само: Сена… Сена…Сена…
Велика,
пълноводна
и надменна,
ще носи Сена своите талази…
Додето от сълзите на Оаза
водите й съвсем солени станат.
И я погълне
Океанът…
Конфлан, 1966
НЕФЕРТИТИ
Не се съмнявай, Нефертити,
във моята любов към теб.
Не слушай шепота свиреп
на завистливи и сърдити.
До тази среща дълъг път
изминах аз през вековете.
А хората и боговете -
те нека дебнат и слухтят.
Забравих името далечно
на фараона, твоя мъж.
Но той ни запозна: веднъж,
уверен във властта си вечна
над теб и твойта красота,
той повели да те изваят.
И скулпторът, от теб омаян,
на своя внук те завеща.
И аз дойдох за свойто право
след дълги робски векове,
дойдох, без страх от богове,
да те спася и притежавам.
Аз благославям тоя ден!
И не от тях, от боговете -
ревнувам те от вековете,
които идат подир мен!
***
Летят годините. Старея.
А и до днес все тъй живея
със мисълта, че утре пак,
едва очи от сън отворил -
не зная как, не мисля как, -
аз ще се видя рус хлапак.
И всичко пак ще се повтори.
Така наверно и до края
едва ли аз ще осъзная
и ще приема примирен,
че не земята ни прастара,
във моя свят благословен
и утре пак ще бъде ден,
и всичко пак ще се повтаря -
но не за мен…Но не за мен!
***
Така ще си умра:
недоживял и недолюбил,
с прощална яснота разбрал,
че твърде малко съм раздал,
че твърде малко съм загубил…
… че тъй ще си умра:
недоживял
и недолюбил…
***
Пиян от есента, дъждът залита
с тъгуващия вятър под ръка.
И зъзнат голи под дъжда върбите.
И мътна иде старата река.
И време е по тихата алея,
изпратен от самотния кълвач,
да тръгна аз и бавно да се слея -
като във стар романс - с добрия здрач.
***
Ръката ти в ръката ми тъгува.
И пулсът пророкува, пророкува…
Какво да кажа? Ниви умълчани.
По черните дървета - черни врани.
Скрит в облаци е небосводът син.
Ръми дъждец. Мирише на бензин.
Какво да кажа? Ти си, мила, права.
Да, по-добре сега…Да, ще забравя…
И аз държа ръката - милостива
като живота, който си отива…
***
От какво се пак събуди?
Главобол ли, сън ли лош?
Или пак очакваш чудо
в тая тиха селска нощ?
По високите тополи
вече огън пропълзя.
Скита есен дъждопола
из узрелите лозя.
Бавно слага крак на стреме
есенният ден смирен…
Да, настана вече време
гроздето да се бере…
Ала няма да протътнат
гроздоберските коли.
Няма треска кръстопътна
в тебе пак да се всели.
Спи!
Не лумва в тишината
нито говор, нито шум.
Като куче пред вратата
дреме дядовият друм.
И сънува, че дочува
как - от ситен дъжд опран -
пак пътува, пак лудува
гроздоберският керван…
Белово, октомври 1966
ВИШНИ
В градината е тихо.
Нито лъх.
И само подлудяващ дъх
на влажна нощ и разцъфтели вишни
душата ми изпълва с тъжен зов
от дни предишни.
Къде си ти, несбъдната любов?
Нощта, душата ми и вишните
те молят:
- Виж ни!
Не трепва клонче.
Нито звук.
Ни лъх.
И само тоя щедър, властен дъх
на спомени
и вишни…
***
Толкова отдавна всичко бе,
че дори не те сънувам вече…
Само като в мръкващо небе -
някъде високо и далече -
във душата кротко се стопява
светлина от миналите дни.
И на нея, без да се надявам,
аз се моля тихо:
- Остани!…
ЕЛЕГИЯ
Вали, вали - душата ми прогизва.
В нощта просъскват леките коли.
Тревожен фар прозореца ми лизва.
И пак е мрак. И пак - вали, вали.
Удавени, лежат в калта листата.
На лавиците книгите мълчат.
И пак - бездомен - чука по стъклата
на тъмния прозорец мой дъждът.
Ах, ако знаеш, колко ми се иска
да вярвам, че - макар далеч от мен -
една душа, от всичките най-близка,
за мен си мисли в тоя ден студен!
Дъждът вали. И всичко ме потиска.
И аз съм като есен уморен…
***
В тоз свят и многолик, и разнороден
понякога се чувствам като на пазар.
Но моята душа не е за продан,
а с чужди да търгувам нямам дар.
И оценяван с погледи и фрази,
узнал и полет на духа, и крах,
каквото имаше да казвам, казах.
Дори това, което премълчах.
***
Аз не мечтая мойта песен
да преживее векове.
Аз знам, ще бъда неизвестен
войник от древни боеве.
Ако на нещо се надявам,
това е стръкче от букет,
пред паметника в чест и слава
на Неизвестния поет.
