ОЧАКВАНЕ НА ПТИЦИ

Лилия Радоева

ОЧАКВАНЕ НА ПТИЦИ

Преди да разберат лозниците
зеленото предчувствие на вятъра,
в разпуканите клони на черешите
ще зрее вече слънчевата ябълка.
Когато недокоснатото време
мирише на синчец и пчелни пити,
ще се събудят и на пръсти смело
ще се повдигнат от възторг тревите.
И слънцето тогава ще запали
снега, ще изсуши гнездата пролетни,
ще се завърнат птиците, узнали,
че се нуждаем от криле за полет.


***

Завиждам си за всичко небило
и за това, което няма да се случи.
Завиждам си за стръмната любов,
която на самотност ме научи.

Завиждам си за тази самота,
в която разговарям с всички хора.
Завиждам си, че мога да мълча,
когато някой в мене проговори.

Ще се напусна с чувство за вина
към най-красивия си сън несбъднат.
Завиждам си за трудната съдба
от въглен на звезда да се превърна.


***

Стомна вода.
Билка за рана.
Път ме залюби
и му пристанах.

Пари от страст
тъмната кожа.
Луда ли бях
пръстен да сложа,

облак от прах
да ме забули?…
За кум избрах
хлапакът юли.

Стомна вода –
светът е вкусен!
Песен редя,
Пътят я слуша.

Път ме залюби
и му пристанах.
Стомна вода.
Билка за рана.


***

                     На Хрис и Оги

Какво нататък? Приказката свърши.
Три дни ни ядоха и пиха гостите.
Да сме щастливи, да си вдигнем къща
с гредите от оглозганите кости.

Нататък ще си посадим марули,
деца ще народим – да ни осмислят.
Дървото на живота ще забрулим
с два пръта – да нападат зрели истини.

Какво нататък? Имаш ми очите.
Мини със тях през обръча на пръстена.
Високо чака истинската приказка.
“Горчиво” е! Целувам те на кръста.


***

Трева пониква в стъпките ни спрели
и на гнездо прилича тишината.
Остава цяла вечност до неделя.
Сега е петък – време за разпятие.

Животът ни е кръст. Проблясват гвоздеи.
Пропукана е на телата глината.
Очите се изпълват с глад за космос,
кръвта в сърцата ни не се побира.

Мълчим, за да не изречем проклятие.
Търпим, за да спасим каквото имаме.
Душите си пилеем уж на вятъра,
но някой ги прибира във всемира.

Когато разберем, ще бъде късно.
Сега не знаем, но сме пълни с време
прашинката любов да ни покръсти
и да покълне в нас доброто семе.

Телата ни се пукат помъдрели.
Узрява бавно нещо истинско.
Остава страшно малко до неделя,
за да узнаем – кръстът не е приказка.