СВОЙТЕ СИНИ КОНЕ РАЗСЕДЛАХ…

Красимир Банков

***
Свойте сини коне
разседлах -
умориха се - целите в пяна…
Колко късно, любима, разбрах
колко малко живот
                       ми остана…
Аз преминах на тези коне
през горнилото страшно
                       на ада, -
ти да беше със мене, поне,
по-разумно, навярно,
                      бих страдал.
Но не тръгна със мене на път -,
как те молих - какво
                      да направя!…
Като грешен самотник светът
ме прие - и такъв ме забравя.
Нямам шлем от
                      бръснарски леген
и не ще в паметта ви остана,
като някакъв смешен кретен -
сам отворил в гърдите си рана.
Свойте сини коне разседлах -
няма пътища вече далечни…
Ние - грешните, имаме грях,
че с делата си ставаме вечни.

24 ноември 1991 г.


***
Като вик за обич в тишината
като нощ - разкъсана на две -
аз в ръцете си държа душата -
моето намерено дете…
Тя напуща вече мойто тяло,
недостойно да я задържи,
с него никога не беше цяло,
с неговите чувства и лъжи,
с неговите странни изневери,
с егоизма, с лошите черти…
Аз дарявам я, - дано намери
друго тяло да я приюти.


***
Аз не вярвам в светци преуспели
и не търся през плиткото брод.
Черни ангели с демони бели
бяха вплетени в моя живот.
И тази религия в мене остана -
цялата нежност събрах на света,
превърнах сърцето от стенеща рана
във извор на нежност и красота.
И тази религия ми повелява
да те обичам до сетния ден.
Нищо нетрайно от мен не остава,
само любов ще остане от мен.