Владимир Алилуев

превод: Георги Ангелов

Семейните конфликти започнали рано. Още след пристигането в Москва през 1918 г., когато едва били минали първите медени месеци, се появил конфликт, продължил почти месец. За него разказали на писателя А. Бек секретарката на СНК и СТО Л. А. Фотиева и стенографката на В. И. Ленин М. А. Володичова, когато той ги интервюирал за книгата си «Ново назначение». Причината за конфликта била дреболия: Сталин се обръщал към Надежда на «ти», а тя към него - на «Вие» и никак не приемала  «ти». Толкова били различни като хора.

——————————
 
Светлана в «Двадесет писма до приятеля» деликатно говори за педантичността и сухотата на Надежда Сергеевна, прекалено сериозно отнасяща се дори към дребните неща, а Кира, по-голямата дъщеря на Павел, направо признава, че никога не се е бояла от Сталин, но много се страхувала от Надежда поради нейната сухота и строгост.

 ——————————

Упоритостта в характера на Надежда се проявила от ранно детство. Моята майка в «Спомени»-те си посочва такъв епизод. През 1911 г., когато Надя била на десет години, за да се премести в друга гимназия й потрябвало свидетелство за причастие. В църквата Надежда толкова независимо и лошо отговаряла на свещеника, че онзи, поразен, казал тъжно: «Ама че язвителна е сестра ти, по-често трябва да чете светите книги».

 ——————————

След като се омъжила, кръгът от близки хора на Надежда някак неочаквано се пръснал - баща й пропаднал без вест, гражданската война отнесла двамата й братя на фронта, сестра й се омъжила и напуснала Москва. Най-близкият й човек се оказал мъжът й, но той бил доста по-възрастен, и най-вече, все повече го отнемала от нея работата му,  практически вече не принадлежал на себе си и можел да обръща все по-малко внимание на младата си жена. Надежда с разума си разбирала всичко, но чувствата й се бунтували. Конфликтът между тези обичащи се по своему хора се развивал на приливи и отливи, ту замирал, ту се разпалвал, което и довело накрая до трагичната развръзка.

——————————

По това време на Надежда и Сталин им се родило първо дете - Василий. Преди раждането Надежда напуснала дома, и никой не знаел къде се намира. Василий се родил в някакъв родилен дом в покрайнините на Москва.

——————————  

Освен това постоянно я ядяла ревността (в семейството ни мнозина казваха, че Надежда била много ревнива), а «доброжелатели» от обкръжението й, които да разпалват това чувство били достатъчно.Впрочем, причина за последната им съдбоносна свада в Болшой театър била именно ревността. На Надежда изведнъж й се сторило, че Сталин някак по-оосбено е погледнал една от балерините.

——————————

На баба ми й съобщили за случилото се веднага, след като открили трупа и тя с подкосени крака едва дотичала до апартамента на Сталин. Там вече били Молотов и Ворошилов. Имало и лекар. Напълно убитият и смаян от случилото се Сталин посрещнал баба ми. На Олга Евгениевна й станало много лошо и лекарят й донесъл чашка с валериан. Баба ми взела чашата, но не могла да изпие и капка, спазъм задавил гърлото й, чашата безпомощно се затресла в ръката й. Сталин я прегърнал през рамо, опитал се да я успокои, и след като разбрал, че няма да изпие валериана, взел от нея чашата и махвайки с ръка, казал:
- Дай, аз ще я изпия. 

——————————

Сталин преживял самоубийството на жена си тежко и болезнено. Дълго време се страхували да го оставят сам. Някой от семейството непременно трябвало да бъде до него. Майка ми, баба ми или Евгения Александровна, жената на Павел, нощували в кремълския апартамент.

——————————

Абсолютно не вярвам в съществуването на някакво «ужасно писмо», което уж оставила Надежда. Така или иначе, това щеше непременно да стане известно в семейството. А и въобще Надежда била тогава в такова състояние, че не й е било до писма и политически съчинения. Но пък версията, че на нощното шкафче в спалнята на Надежда имало екземпляр от «Платформата на Рютин», който би могъл да й даде самият Сталин, е напълно убедителна. Изплашеният персонал може в суматохата да е взел този документ за предсмъртно писмо до Сталин, и така да са се родили клюки и слухове. 

——————————

Искам веднага да разочаровам авторите, които за да предадат по-голяма достоверност на измислиците си, се позовават на някакви свидетелства на моя дядо или на майка ми, всичко това е преднамерена лъжа. Никой и никога в нашето семейство не се е съмнявал, че Надежда е завършила живота си със самоубийство. Нещо повече, те я осъждаха за тази жестока постъпка. 

——————————

Що се отнася до различните слухове и догадки за смъртта на Надежда, те съществували още по онова време. Майка често заговаряла за това Сталин, но той само свивал рамене и отвръщал: «Нека си говорят, не можеш ги спря».

——————————

В деня на погребението 11 ноември 1932 г. ковчегът с тялото на Надежда бил поставен за прощаване в сградата, където сега е ГУМ. През цялото време, докато минавала процесията,  до възглавницата на покойната стояла майка ми и изтривала с кърпа течността от ъгълчето на устата на починалата. Когато тази тъжна церемония свършвала, в залата влязъл Сталин. След като постоял няколко минути до покойната, той изведнъж направил движение с ръце, като че ли отблъсква от себе си ковчега и казал:
- Отиде си като враг!
После се обърнал и тръгна към изхода. Погледът му спрял върху Павел.
- Ти ли й подари пистолета?
- Да - с отпаднал глас измърморил Павел.
- Намерил какво да подари!

——————————

Също така, оказа се, че се е интересувал и от паметника, скоро направен на гроба на жена му. Директорът на Новодевичето гробище С. Ф. Сосенкин ми разказа: в кабинета му наскоро дошъл посетител и се поинтересувал къде е изчезнала чугуновата роза, която била в основата на стелата с бюста на Надежда. Станислав Фьодорович  го уверил, че розата е цяла, прибрали са я, за да я спасят от възможна кражба. Уви, нравите днес са такива. В разговора се изяснило, че този посетител не е случаен, той сам отливал изящната роза от чугун и лично я показал на Сталин.

——————————

Веднъж през лятото на 1935 г. баща ми и майка ми се връщали вкъщи от Сребърен Бор, заедно с тях в колата пътувала и Юлия. Неочаквано те видели край пътя автомобил, край който стоял Яков, колата му се повредила, тогава родителите ми уговорили Яков да тръгне за къщи заедно с тях. Така станало запознанството му с Юлия, а тя се хванала за него с мъртва хватка, и по същество, го оженила за себе си: в един прекрасен ден се появила при него с куфарите си и останала да живее там. На 11 декември 1935 г. въпреки волята на баща му бракът се състоял и бил регистриран в гражданския съвет на Фрунзенски район в Москва. А през това време в Урюпинск, където Яков бил през пролетта на същата година, друга жена - Олга Павловна Голишова -  чакала от него дете. То се родило месец след регистрацията на брака на Яков с Юлия. Нарекли го Женя. Евгений Яковлевич Джугашвили сега е полковник от запаса. Знаел ли е Яков за раждането на сина си? Не мога да преценя. В нашето семейство научихме за съществуването на Евгений едва след смъртта на Сталин, макар че през 1936 г. Олга Голишова при регистрацията на детето записала като баща Яков Джугашвили.

——————————

Самата Юлия е от Одеса, там била минала младостта й, тя танцувала в едно от кафешантаните. Била с година по-голяма от Яков, първият й мъж - Николай Петрович Бесараб е бил секретар на моя баща…
Йосиф Висарионович бил недоволен от избора на Яков, изпатили си и родителите ми, че запознали сина му с Юлия. А цялата работа била в това, че Юлия имала отвратителен характер, с нейното идване в нашето семейство започнали безкрайни свади и раздори, доставящи й искрено удоволствие, тя се къпела в тези интриги. Винаги асоциирах тази жена с дама пика, тя дори външно приличаше на нея.   
(Юлия Исааковна Мелцер - родена в Одеса през 1911 г. в еврейско семейство на служащ. Танцьорка. Яков за нея е четвърти брак. Арестувана в Москва през есента на 1941 г. - обвинена, че е «участвала в операцията по пленяването от немците на мъжа й» (Л. Василиева),  в затвора до пролетта на 1943 г. Имат дъщеря - Галина (1938). Умира през 1968 г. бел. прев.)

——————————

Сталин дойде при мен в Зубалово само веднъж. Това стана в средата на април 1941 г., когато беше подписан пактът за неутралитет между СССР и Япония. Беше неделя, 13 април. След подписването Сталин и Молотов дойдоха на вилата. Пактът беше изключително важен за страната и двамата бяха в добро настроение.
Около час-два преди притигането им позвъниха във вилата и предупредиха, че Й. В. Сталин възнамерява да дойде в Зубалово. Обикновено звъняха А. Н. Поскребишев или Н. С. Власик. Беше ярък, слънчев ден, излязохме на двора да посрещнем Сталин. Това беше първата среща на мама със Сталин след някогашното им скарване. Те за малко се задържаха до автомобила, после се заизкачвахме по стълбата - аз напред, а мама и Сталин малко по-назад. Йосиф Висарионович се обърна към мама и каза, кимвайки към мен: «За такъв син може и да се сдобрим!»
Сталин предложи на всички да се съберем на масата. Леонид отиде в Зубалово-2, за да доведе Кира, Сергей и Саша (всички те са племеници и племеннички на Сталин. бел. рус. ред). Освен Алилуеви, беше само Молотов, който в онези години беше най-близък на Сталин и го съпровождаше навсякъде. Докато чакахме Леонид с децата, донесоха чай. До Сталин се оказа красива кутия с шоколадови бонбони от фабрика «Червен Октомври». Кутията, ярко червена на цвят, беше с форма на пресечена пирамида; когато се снемаше капакът, тя се разгъваше и се превръщаше в петоъгълна звезда. Центърът на кутията и петта й лъча беха запълнени с шоколадови бонбони и тя се затваряше със слюден капак. Сталин се заинтересува от този комплект, който явно виждаше за първи път, свали капака  и, за да стигне до бонбоните, скъса слюдата. Щеше ми се да му подкажа, че не трябва да се къса слюдата, трябва просто да се свали от лъча капака му. Тогава ме поразиха неговите ръце, сухи и много красиви, с късо изрязани нокти  и остри, почти женски пръсти. Бонбоните се оказаха плесенясали. Тогава си изпатиха всички - децата, че са се «ояли» и не ядат даже такива бонбони, възрастните - че лошо се занимават с децата и изгниват продукти, които в страната още не са в изобилие. С това инцидентът беше изчерпан.

——————————

В тези години вече се чувстваше приближаващата война. В един от разговорите със сина си Сталин казал за това направо и добавил - на Червената Армия й трябват добри  командири. По съвета на баща си Яков постъпи във Военната артилерийска академия, която завърши преди самата война - през лятото на 1941 г. Випусникът на академията старши лейтенант Яков Йосифович Джугашвили тогава беше на 34 години.

——————————

А засега… Засега всичко вървеше по реда си. В училищата завършваха изпитите. Ние продължавахме да живеем в Зубалово. Стана поредният скандал, причинен от Юлия, и майка ми се скара с баба ми заради нея и Яша. Василий доведе във вилата Галина Бурдонская, бременна в петия месец. Галина с лекота се вписа в семейството ни, обикнахме я. В началото на юни маслените гъби бяха толкова много, че старите хора казваха: лош знак - на война е. Буквално  в навечерието й в Зубалово пристигна Яков, късно вечерта влезе в стаята при нас и поиска прошка от баба ми и майка ми за миналия скандал. В онази вечер още никой не знаеше, че виждаме Яша за последен път.  

——————————

Просто на Сталин му беше нужно време, за да се ориентира в обстановката и да вземе необходимите решения, които ще осигурят прехвърлянето на целия ни живот и дейност на военни релси. Едва след като направи всичко това, той се обърна към народа по радиото. Сталин знаеше цената на думите си и никога не ги хвърляше на вятъра!

——————————

Същестуват документи, в тях е зафиксирано всичко, с което се е занимавал в онези дни Сталин. Ето, например, тетрадките, където са регистрирани лицата, приемани от него в Кремъл. Това са десетки хора - ръководители на страната и партията, военачалници, наркоми, директори на заводи и други лица, от сутрин до късна вечер минаващи през кабинета на Сталин по негово нареждане.

——————————

Щрик-Щрикфелд, благополучно доживял във ФРГ до смъртта си през 1977 г., оставил спомени как безуспешно се е опитвал да завербува Яков за мястото, впоследствие заето от генерал Власов.

——————————

През есента на 1941 г., когато възникна въпросът за възможната евакуация на ръководството на държавата и партията в Куйбишев, във вилното селище на Приволжки военен окръг (ПриВО, както го наричаха), разположено в гората, на високия бряг на Волга, започнаха работите по уредбата на помещението. Предполагаше се, че в едно от тях ще живее Сталин. На самия бряг построиха бомбоубежище. За него са написани много небивалици, и даже Светлана говори за неговата «колосалност». Мисля, че е написала това по чужди думи, самата тя едва ли е била в него, тъй като бомбоубежището беше построено едва през лятото на 1942 г., вече след заминаването й в Москва.
Не знам как изглежда това съоръжение днес, но тогава, през 1942 г., то ме удиви със скромните си размери.
Бил съм в него два пъти. Веднъж, когато ми го показаха баба ми и майка ми, и втори път, когато дойде да го разглежда К. Е. Ворошилов - през лятото на 1942 г. Бомбоубежището беше разположено дълбоко под земята и можеше да издържи всяка бомбардировка, включително атомна. До него можеше да се стигне направо от вилата, в която живеехме през лятото на 1942 г. При нас във вилата беше монтиран специален асансьор. Това беше горният вход в бомбоубежището. Имаше и долен вход (или изход), разположен практически на самия бряг на Волга.

——————————

Тогава Василий беше въвлечен в създаването на някакъв филм за летци, който той трябвало да  консултира. Така Василий се запозна с Каплер, а чрез него и с много деятели на литературата и изкуството. В Зубалово започнаха гуляи, в тях участваха А. Я. Каплер, Р. Кармен с красивата си жена Нина, К. Симонов, М. Слуцки, В. Войтехов, А. Месерер и племеницата му Суламит, В. Серова, Л. Целиковская и много други, всички не можеш да си спомниш.

——————————

Василий се сближи с жената на Р. Кармен, а Светлана започна роман с Люся - така приятелите му наричаха Каплер.

——————————

Не са ми известни подробности, тъй като вече не живеехме в Зубалово, но ако се вярва на главния маршал от авиацията А. Е. Голованов, Сталин възложил на Генералния прокурор на СССР да се изяснят (става дума за връзката на Василий Сталин с жената на Роман Кармен - Нина - бел. прев.) нещата с Василий. Строго!

——————————

…Светлана с часове разговаряла с Каплер по телефона от баба, а тя, чувайки през цялото време името  Люся, не се досещала за нищо и мислела, че внучка й говори с приятелка и се радвала, че Светлана я посещава често. 

——————————

През лятото на 1943 года Светлана завърши училище и постъпи в историческия факултет на Московския университет. С това беше свързана една забавна история. Не помня защо, но тя не представила навреме документите си в приемната комисия, а когато решила да го направи, приемът бил вече завършен. В същия ден Светлана се срещнала с баща си. Той се поинтересувал къде тя мисли да учи по-нататък. Светлана му разказала за неуспеха си. «А ти иди до председателя на приемната комисия и го помоли. Мисля, че ще ти помогнат» - посъветвал я Сталин.   
Светлана така и направила, но въпреки очакванията й председателят само разтворил ръце. С нищо не мога да ви помогна, приемът на документи приключи.  «А татко каза, че вие ще ми помогнете» - казала накрая обезкуражената Светлана. «Сигурно имате много страшен баща» - усмихнал се председателят и едва тогава се поинтересувал от фамилията на абитуриентката. И действително й помогнал…

——————————

Както е известно, Сталин отхвърли предложението на нацистите да замени сина си за Паулус. На председателя на шведския Червен Кръст граф Бернадот той отговорил лаконично: «Не разменям войник за фелдмаршал». Мисля, че тази фраза му е струвала дълбока рана в сърцето. Такива рани не заздравяват.   

——————————

За Техеран Сталин летял със самолет, командир на който бил В. Г. Грачов. Съдбата ме срещна с летеца в 1973 г., оказа се, че той живее два етажа над апартамента, където се преместих в тази година. Виктор Григориевич Грачов - генерал-лейтенант от авиацията - е легендарна личност. Герой на Съветския Съюз, по време на гражданската война в Испания командвал интернационалната ескадрила. Преди няколко години останалите живи летци от тази ескадрила се срещнаха в Москва, сред тях беше и Виктор Григориевич. Оказа се, че нито един испански летец от тази ескадрила не е воювал на страната на фашистка Германия, а един от тях е командвал четворката изтребители, съпровождащи самолета на Сталин в Техеран, и с тази своя мисия винаги се гордеел, разказваше ми Грачов.

——————————

Последният щрих от  «чудачестватаа» на Василий беше риболовът под акомпанимент на реактивен снаряд, който завърши трагично: един помощник загина, а Василий със сериозно нараняване в крака попадна в болница. След това Зубалово беше закрито, а Василий го изгониха отвсякъде.

——————————

«Др. В. Й. Сталин е закаран в Кремълската болница на 4.IV- 1943 г. в 11 часа след раняване с парче от снаряд.  
Ранена е лявата буза, в нея има дребно метално парченце; ранено е лявото ходило с повреждане на коста, в нея има голямо метално парче.
В 14 часа на 4/IV-43 г. проф. А. Д. Очкин извърши операция под обща наркоза с изрязване на повредените тъкани и отсраняване на парчетата.
Раната в ходилото се отнася към сериозните.
Във връзка със замърсяването на раните бяха поставени противотетанусен и противогангренозен серум.
Общото състояние на ранения е напълно удовлетворително.
Началник на Лечсанупра на Кремъл  Бусалов  
Заключение на лечсанупра на Кремъл за здравословното състояние на В. Й. Сталин от 4 април 1943 г.»

Разбира се, за това доложили на Сталин и той изпаднал в ярост.

——————————

Василий беше изгонен отвсякъде и той, излизайки от болницата с превързан крак, известно време живя у нас, често се оплаваше на майка ми, че не искат да го изпратят на фронта: «С тези ръце само дяволи да душа - възмущаваше се Василий -  а аз седя тук, в тила!»

——————————

Има очевидци на думите на генерал Д. М. Карбишев, казани за Яков (през април 1942 г. генералът бил закаран в Хамелбург): « Трябва да се отнасяме към Яков Йосифович като към непоколебим съветски патриот. Той е много честен и скромен другар. Немногословен е и се държи настрани, защото постоянно го следят. Опасява се да не изложи онези, които биха общували с него».

——————————

Капитан А. К. Ужински, московчанин, се намирал тогава в същия лагер. Веднъж пред очите му, пазачът започнал да рисува върху дрехата на Якова буквите СУ (Совиет Унион), разчертал я цялата, чак до пилотката. Докато «художникът» се трудел, Яша се обърнал към струпалите се наблизо пленени офицери и гръмко извикал: «Нека се вдетиняват! Надпис «Съветски Съюз» ми прави чест. Гордея се с него!»…
А ето и свидетелство от лагера на врага. Есесовецът И. Кауфман, бивш пазач в Хамелбург, писал през 1967 г. на страниците на западногерманския вестник «Вилд ам еснтаг»: «Синът на Сталин защитваше страната си всеки път, когато му се удадеше случай. Той беше твърдо убеден, че руснаците ще победят във войната».

——————————

В «Дело № Т-176» (това дело било заведено от англичаните, след като се убедили, че в ръцете им са попаднали документи за гибелта на Яков Джугашвили. -  бел. рус. ред) е фиксирано, че малко преди смъртта си затворникът заявил: «Скоро германските завоеватели ще облекат нашите дрипи и всеки един от тях, способен да работи, ще поеме към Русия да възстановява камък по камък всичко, което са разрушили…»

——————————

В Националния архив на САЩ, в отдела за трофейни документи, се пази писмо на Х. Химлер до Министерството на външните работи. Той пише:   

«Скъпи Рибентроп!
Изпращам Ви рапорт за обстоятелствата, при които военнопленикът Яков Джугашвили, син на Сталин, е бил разстрелян при опит за бягство от специалния блок «А» в Заксенхаузен близо до Ораниенбург.
Хайл Хитлер.
Ваш Хенрих Химлер».

——————————

Изцяло споделям думите на маршал А. Е. Голованов:

«Всеки знаеше, че ще отговаря изцяло, независимо от всичките си заслуги, ако той може да направи нещо, но не го е направил. Всякакви привидни причини, каквито у нас, за съжаление, винаги се намират, нямаха никакво значение за Сталин. Ако човек грешеше в нещо, но сам дойдеше и разкажеше направо за всичко - колкото и тежки да бяха последствията от грешката, никога след това не биваше наказван…
Сталин не търпеше дърдовковци. Неведнъж съм чувал от него, че човек, който не държи на думата си, няма лице. За такива хора той говореше с презрение. И обратно, онези, които държаха на думата си, се ползваха пред него с уважение. Той се грижеше за тях, грижеше се за семействата им, макар че никога не говореше за това и не го подчертаваше. Сам работеше денонощно и изискваше работа и от другите. Който издържаше - работеше. Който не издържаше - напускаше…»

——————————

Опасенията на Сталин за сметкаджийството започнаха да се потвърждават, апартаментът на Светлана се пълнеше с роднини на мъжа й (тя се жени през пролетта на 1944 за евреина Григорий Йосифович Морозов - тогава студент, по-късно доктор на икономическите науки, впоследствие се развеждат - през май 1947), те й досаждаха с молбите и исканията си да се устрои едно или друго чедо на «топло местенце» и с наивните очаквания на всякакви блага, които трябваше, като манна небесна, да се изсипят върху тях. Но, както се казва, в нашето семейство този номер не минаваше. Да се обръщаш към Сталин или неговото обкръжение с подобни въпроси беше и безполезно, и небезопасно. В резултат отношенията между съпрузите започнаха да се охлаждат, а сред нашите нови роднини настъпи униние…

——————————

Ако се съди от материалите по делото, той [Йосиф. Г. Морозов] бил доста деен човек, както и другите двама сина на Гриша Вулфович Мороз. Още през 1923 г. той бил арестуван по дело за рушвет (дело № 4429) и осъден през 1924 г. на десет години затвор със строга изолация, но след година - освободен. Притежавал аптека на Голяма Грузинска, после работил като представител на фирма за брашно на чичо си «Гинзбург и братя Валяеви». Брат му Моисей през 1931 и 1934 г. бил съден за валутни машинации, а другият му брат, Савелий, през 20-те г. емигрирал във Франция и живял в Париж.
Насоро след като синът на Йосиф Григориевич Морозов, Гриша, се ожени за Светлана (1944), Морозов-старши  се озовал в «Барвиха», където лежеше смърно болен дядо ми  (С. Я. Алилуев -  бел. рус. ред. ). Беше март 1945 г. Морозов развил бурна дейност, за да получи прилично длъжностно кресло. Той имал добре развита система за информиране и научил, че в един от институтите, подчинени на Тевосян има вакантна длъжност за заместник-директор. Обърнал се за съдействие към майка ми, която посещаваше дядо ми в «Барвиха». Тя не успяла да откаже на настойчивия роднина и се обърнала с тази молба към Иван Фьодорович. Но Тевосян, изповядващ сериозно партийните принципи, решително отказал «апашката протекция».
Йосиф Григориевич не се смутил от отказа и се обърнал със същата цел към академик Лина Щерн, и тя го взела за заместник по стопанските въпроси в своя  институт по физиология. Интересен детайл - братът на Лина Щерн, Бруно Щерн, в онези години беше голям бизнесмен, живеещ зад граница.
Наблюдаващ цялата тази картина на бурната дейност на Морозов-старши моят дядо, човек умен и внимателен, един от първите разбрал, че новите роднини на Светлана нямат да я доведат до добро нито нея, нито други. Рано или късно всички тези користни хитрини ще прераснат в скандал, Сталин такова не търпи. Около Светлана, а и около Василий, както вече писах, през цялото време се суетяха хора, свързани с Морозови, все искаха нещо да получат. Затова дядо ми малко преди смъртта си предупреди майка ми: «Стой по-далече от Василий и Светлана». Майка ми тогава тази фраза я потресла…

——————————

«След внимателно проучване на делото британското министерство на външните работи предлага да се отхвърли първоначалната идея да се предадат документите - те, поради неприятното си съдържание, могат да огорчат Сталин. На съветските длъжностни лица не е съобщено нищо и държавният департамент информира посланика Хариман в телеграма от 23 август 1945 г., че е постигната договореност да не се дават документите на Сталин…».

“Справка от „Дело № Т-116″

——————————

Разбира се, съвсем не страхът «да не огорчат» Сталин, както справедливо отбелязва Йона Андронов, заставил най-близкото обкръжение на Труман и Чърчил да скрият «Дело № Т-176» в секретния архив. По-скоро те самите са били силно огорчени, научавайки от делото за мъжественото поведение на Яков в плен. Те, стоящи в основата на «студената война», много повече са ги устройвали слухове, позорящи сина на главнокомандващия, създадени от гьобелсовата пропаганда.

——————————

Като Върховен Главнокомандващ, той прие званието генералисимус. Но всички опити на хората от щаба да създадат за него специална униформа за това звание завършиха със скандал. Той до края на живота си носеше маршалска униформа, която малко преди смъртта си даде на художника П. В. Василиев. Музеят в Гори се опита да получи тази униформа от художника, но той настоя, че е било взето решение на ЦК на КПСС. Днес няма нито КПСС, нито ЦК. Въпросът така и увисна във въздуха.

——————————
 
В края на май 1945 г. по предложение на Й. В. Сталин за ознаменуване на Победата над фашистка Германия беше решено да се проведе в Москва Парад на Победата, да се поканят най-отличилите се герои - войници, сержанти, старшини, офицери и генерали.
«Тази идея - спомня си Г. К. Жуков - всички поддържаха горещо, даваха редица практически предложения… Струва ми се, че на 18-19 юни той ме извика при себе си във вилата на Върховния. Попита ме не съм ли се отучил да яздя.
- Не, не съм се отучил.
- Ето какво, ще ви се наложи да приемете Парада на Победата. Ще командва парада Рокосовски.
Отговорих:
- Благодаря за честта, но не е ли по-добре вие да приемете парада? Вие сте Върховен Главнокомандващ, по право и задължение трябва вие да приемете парада.
Й. В. Сталин каза:
- Аз вече съм стар да приемам паради. Приемайте вие, по-млад сте…»

——————————

Заедно с майка ми и Леонид бях на този парад. Ние стояхме на трибуната за гости отляво на Мавзолея. Минал е почти половин век, но аз виждам тази впечатляваща картина като вчера: под барабанните удари, на паважа на Червения площад, към подножието на Мавзолея летят фашистските знамена и щандарти, сред тях и личния щандарт на самия Хитлер. А какви прекрасни бяха лицата на нашите войници и офицери, в тях имаше нещо от приказните герои-витязи, от онези, които са се сражавали на Куликово поле, Чудското езеро, Бородино.

——————————

Всеки в нашето семейство ще потвърди, че това сталиново слово за руския народ    (прочутият тост на Сталин от 24. 05. 1945 - бел. прев.) беше дълбоко искрено, то изразяваше личното му отношение и личната му оценка на забележителните качества на великия народ. Сам Сталин се формира и израства  върху руската култура, която поставяше над всичко. Неговият интернационализъм на комунист винаги беше оцветен с цвета на руския патриотизъм. Той и често казваше - «ние, руснаците…».

——————————

На другия ден слeд парада с Указ на Президиума на Върховния Съвет на СССР на Й. В. Сталин беше дадено званието Герой на Съветския Союз. Инициативата за това била на  Маленков, но Сталин отказал тази висока чест, а и поговорил  строго с Калинин, който подписал Указа, казал:  в бойни действия не съм участвал, подвизи не съм извършвал, аз съм просто ръководител.

——————————

Потсдам. Юли 1945  
На 17 юли 1945 г. се откри Потсдамската конференция на ръководителите на правителствата на СССР, САЩ, Великобритания. Отначало в нея участваха Й. В. Сталин, Х. Труман, У. Чърчил. После Чърчил бе сменен от К. Р. Атли, победил на парламентарните избори на 2 август.

——————————

За конференцията в Потстдам Сталин тръгна с влак, той искаше със собствените си очи да види как изглежда нашата земя след фашистското нашествие…
В деня на пристигането на американската делегация в Берлин, рано сутринта в САЩ минали успешно първите изпитания на атомно оръжие - беше взривена първата атомна бомба. На 21 юли, запознавайки се с подробния отчет за тези изпитания в Аламогордо, Труман свикал съвещание на висшите военни, намиращи се в Потстдам: адмиралите Лег, Кинг, генералите Маршъл, Арнолд и Айзенхауер, за обсъждане само на един въпрос - да се използва ли бомбата срещу Япония. Отговорът бил единодушно положителен. Впоследствие Х. Труман писа в мемоарите си: «Аз разглеждах атомната бомба като военно оръжие и никога не съм се съмнявал, че то трябва да бъде използвано».
След три дни Труман и военният министър на САЩ Г. Стимсън одобриха заповедта на командващия стратегическата авиация генерал Спатс за атомна бомбардировка на Япония. Тя беше предвидена веднага след 3 август в най-доброто за целта време. За цели били избрани четири града - Хирошима, Нагасаки, Кокура и Ниигата.

——————————

Чърчил, внимателно наблюдаващ през това време Сталин, решил, че «не е разбрал значението на направеното му съобщение» (за новосъздадената атомна бомба в САЩ). Но тези политици не познаваха Сталин, той разбрал каква реакция чакат от него, разбрал за какво става дума, но имал аргументи, за които не предполагали нито Чърчил, нито Труман. Работата по създаването на атомна бомба у нас беше в пълен ход, американските изпитания само ускориха темповете й. Ще мине кратко време и американският атомен монопол ще бъде ликвидиран от нашата страна. Но това ще стане утре, а засега САЩ и Великобритания не успяха да наложат волята си на нашата делегация на Потсдамската конференция.

——————————

В заключение на тази военна тема искам да разкажа за един интересен епизод. Както е известно, за увековечаване на подвига на съветския народ и неговите въоръжени сили, спасили света от кафявата чума, беше решено да се издигне монумент в Берлин. Скулпторът Е. В. Вучетич, автор на този знаменит мемориален комплекс, си спомня, че веднага след Потсдам го извикал при себе си К. Е. Ворошилов. Той го посъветвал да направи централна фигура на мемориала Сталин, тъй като именно той подписвал за Съветския Съюз историческите решения на Потсдамската конференция, определили съдбата на света и Европа за много години.
Вучетич направил съответния ескиз. Но подготовил и още один - «Воин-освободител», вдъхновен от разказа за съветски войник, спасил, с риск за живота си, немско момиче по време на щурма на Берлин. И двата ескиза били изложени за оглед в една от залите на Московския Кремъл. Много народ дошъл да види работата на скулптора. Всички се трупали около високата метър и половина скулптурна фигура на генералисимуса и гръмко я одобрявали. Фигурата на войника с момиченцето като че ли не била забелязвана. Появил се Сталин. Без да бърза, минал около ескзизите, обърнал се към скулптора, попитал:
- Слушайте, Вучетич, не ви ли омръзна този… с мустаците? - и посочил с лулата към фигурата.
- Това засега е ескиз - опитал се някой да се застъпи за скулптора.
- Авторът е бил ранен на фронта, но не е лишен от език - прекъснал го Сталин и устремил поглед към фигурата под целофана. - А това какво е?
- Това също е ескиз - отговорил Вучетич.
- Също … и струва ми се, не също - отбелязал Сталин. - Покажете…
Вучетич снел целофана от фигурата на войника. Сталин се усмихнал и казал:
- Ето този войник ще поставим в центъра на Берлин на високата надгробна могила… Нека този великан от бронз, победител, носи на гръдта си момиченцето - светлите надежди на народа, освободен от фашизма.
После добавил:
- Само че знаете ли, Вучетич, автомата в ръката на войника трябва да се замени с нещо друго. Автоматът е утилитарен предмет от наше време, а паметникът ще стои във вековете. Поставете в ръката му нещо по-символично. Да кажем - меч. Тежък, солиден. С този меч войникът е разрушил фашистката свастика. Мечът е свален, но горко на онзи, който принуди богатира да вдигне този меч… Съгласен ли сте?…
- Нека да помисля - отговорил Вучетич.
- На никого не е забранено да мисли. Мислете. Желая Ви успех… Възражения не чувам. А и от тях няма нужда…
Сталин здраво стиснал ръката на Вучетич.
Така бил построен широко известният тридесетметров бронзов воин-освободител с  наметало от платнище, с гола глава, в цял ръст, тъпчещ с ботуш повалената и разбита свастика,  поддържащ с лявата ръка момиченце, а в спуснатата си дясна ръка държащ тежък меч.

Красная звезда. 12 януари 1995 г.

«Паметникът на воините от съветската армия, паднали в бой с фашизма» беше открит на 8 май 1949 г. Впрочем, още през 1937 г. Хитлер искал тук, в Трептов парк, да издигне паметник, прославящ епохата му. Ансамбъла трябвало да бъде увенчан с дворец на победата. Хилядите готови елементи, предназначени за нацисткия паметник, отишли за довършването на паметника-ансамбъл на воините от съветската армия.

——————————

В края на 1945 г. Сталин заболя тежко: инсулт. Отрази му се огромното напрежение от предвоенните и военните години, натрупалата се  през годините умора, възрастта - вече беше на 66 години. Той боледува дълго, трудно, но с медицинска помощ и вътрешна воля преодоля тази болест, от която далеч не всеки може да се измъкне.

——————————

В нашето семейство, започвайки с Надежда и завършвайки със Сергей Яковлевич Алилуев, никой не обичаше Берия, считаха го за гнусна и коварна личност. Не скриваха това свое отношение и пред Сталин. Знам, например, че дядо ми в присъствието на Берия казал на Сталин, че това е враг. Ненавиждаха този човек също така и Василий със Светлана. Всички беди, стоварили се върху нашето семейство, така или иначе свързвахме с тази личност, с подлите му интриги. Когато през 1953 г. Берия накрая беше арестуван, моят по-голям брат ни изпрати от студентските военни събори телеграма: «Ликувам с вас. Леонид».

——————————

Светлана ми разказваше, че малко преди смъртта си Сталин казал, че сега е разбрал: Берия е враг и му предстои двубой с него. Закъсняло прозрение! Не му дадоха време за двубой.

——————————

Не възнамерявам да разглеждам различните аспекти от проблемите на държавата Израел. Ще се спра на една страна, която така или иначе е свързана с темата на моята книга. Бен Гурион, първият министър-председател и министър на отбраната на новата държава, беше един от организаторите и лидерите на ционистката дясна социал-демократическа партия на Израел (МАПАИ). Ще цитирам едно негово изказване:

«Не се стеснявам  да призная, че ако имах толкова власт, колкото желание, бих подбрал способни, развити, порядъчни, предани на нашето дело млади хора, горящи от желание да работят за евреите и бих ги изпратил в страни, където евреите са потънали в греховно самодоволство. Бих заповядал на тези млади хора да се престорят на неевреи и да преследват евреите с грубите методи на антисемитизма под лозунги като «мръсни евреи!», «евреи, отивайте си в Палестина!». Уверявам ви, че резултатите от емиграцията… щяха да превишат десет хиляди пъти резултатите, които постигат нашите пътуващи-емисари, от десетилетия прахосващи проповедите си за глухи».

Предполагам, че ционистката пропаганда в следвоенна Русия е работила много активно за раздухване на антисемитизма, за да принуждава еврейското население да емигрира в Израел. Предмет на специално внимание и «грижи» беше интелигенцията от еврейски произход, стараеха се да я обласкават и да я въвличат в мрежите си често по измамнически път. Някои наши дейци на културата и науката, без да подозират за това, станаха оръдия на ционисткото влияние. И гръмките кампании от онова време - «делото на лекарите», борбата с «безродния  космополитизъм», историята с Кримската еврейска автономия бяха не резултат от митичния «зоологически антисемитизъм» на Сталин, за което толкова широко вещаеха нашите «демократи», а плодове на целенасочената политика на лидерите и идеолозите на ционизма, зад всеки от които се крие тайна, щателно скривана нишка, водеща извън пределите на нашата страна, към младата развиваща се държава…

——————————

Симон Михоелс тогава беше обладан от идеята за създаване на Еврейска автономна република в СССР. Биробиджан, считаше той, за нищо няма да привлече интелигенцията, а закъде е народът без интелигенцията си! Не се наемам да търдя сам ли е стигнал той до това или някой му е «подхвърлил идеята» да организира такава република в Крим. Но отказът не го обезкуражи: ако не тук, ще я организираме на друго място - например, в Централна Русия, считаше той. Михоелс реши да развива идеята си, използвайки за целите си брака на Светлана с Григорий Морозов. По неговите думи, към този брак е бил проявен голям интерес от страна на еврейската общественост в САЩ.

——————————

Както личи от гореказаното, Сталин прекрасно разбираше, че създаването на Еврейска автономна република в Крим или в някоя друга област в централната част на РСФСР, където еврейското население съставлява абсолютно малцинство, е невъзможно и неизбежно би предизвикало недоволството на руския народ, а и на другите народи, живеещи на тези територии, и считаше тази идея на Михоелс за изначално порочна. И това, че Сталин беше прав, е видно и от провалилите се опити в наши дни за създаването на Автономна Република на немците в Поволжието, а също така от твърде поучителния опит на създадената през 1948 г. държава Израел и от бедите, стоварили се върху коренното население, живеещо там.

——————————

Бяха установени отдавнашни връзки на жената на В. Молотов  с международните ционистки кръгове, за което бе арестувана. А след като на 9 януари 1948 г. И. И. Голдщайн по време на следствието посочи, че в 1943 г. С. М. Михоелс, намирайки се в САЩ, е влязъл в контакт с ционистките кръгове, които впоследствие проявили голям интерес към брака на Светлана с Григорий Морозов, стана ясно защо всъщност се е появил на нашия хоризонт Соломон Мойсеевич Михоелс, чийто арест стана неизбежен след тези показания. Трагичната му гибел през януари 1948 г. го спаси от затвора. Не е безсмислен въпрос на кого беше нужна гибелта му. Мисля, че Сталин абсолютно не беше заинтересуван от нея. По-скоро се опасяваха от живия Михоелс ционистките кръгове, които биха могли да бъдат разкрити по време на неизбежното следствие. Още повече, че разпадането на брака на Светлана и Григорий показа безплодността на усилията им. Затова пък неговата гибел можеше да се използва за поредното плашене на еврейската интелигенция и за да я подстрекават към емиграция.

——————————

На обгърнатия с тайни Пленум на ЦК на КПСС ден след завършването на XIX конгрес на партията, както ми разказа един от участниците, Сталин се изказал мого рязко срещу Микоян и особено срещу Молотов…

- …Втората грешка на другаря Молотова - отбелязал Сталин - се заключава в това, че той е за създаването на еврейска автономия в Крим. Защо? На какво основание? Нима те нямат своя автономия? Защо те не искат да развиват Биробиджан?…

——————————

Точно такова беше отношението на Й. В. Сталин и към хонорарите за публикациите на неговите трудове (а това бяха действително негови трудове, защото ги е писал, както и подготвяше речите си, сам!): той считаше, че тези пари в рубли, долари или в някаква друга валута, принадлежат на народа, и затова няма нищо удивително, че след смъртта на Сталин останаха всичко само 30 000 рубли, които Светлана раздели между всичките му внуци.

За да се разбере каква беше тогава тази сума, ще кажа, че през онези години един миньор получаваше на месец от 8 до 13 000 рубли. Автомобил «Москвич-401» струваше 8 000 рубли, ЗИМ - 40 000, ЗИС-110 - 75 000 рубли.

——————————

Минаха повече от 40 години от смъртта на Сталин, а не мога да забравя онази жива и непосредствена реакция на нашия народ към тази смърт. Колко много ръководители на страната си отидоха после, но такава искрена болка и сълзи повече не видях. И такова всеобщо уважение и любов не заслужи повече нито един лидер на страната!

——————————

Има немалко факти, че Сталин е вземал дела на репресирани хора под свой контрол и тогава те са завършвали напълно благополучно за пострадалите.

——————————

Командирът на партизански отряд на окупираната от врага Белорусия, героят на Съветския Съюз И. Титков отказал да изпълни разпореждането на един от заместниците на Берия за разстрел на група власовци, доброволно преминали на наша страна, и чрез П. К. Пономаренко стигнал с този въпрос лично до Сталин. Престъпното разпореждане било отменено, а всички доброволно преминали на наша страна бойци по указание на Сталин били наградени с бойни ордени и медали.
Ще разкажа за още един забележителен случай - историята на генерал М. А. Пуркаев. Преди войната той работил в нашата военна мисия в Берлин. Агентите на абвера решили да го завербуват. Отначало му пробутали миловидна  камериерка, а после с помощта на компрометиращи снимки започнали да го убеждават да им сътрудничи. Но Пуркаев не трепнал, дошъл в Москва и разказал за случилото се на своето ръководство. Историята завършила с това, че М. А. Пуркаев отново бил изпратен в Берлин по разпореждане на Сталин.

——————————

И още един щрих. Сталин, разбира се, не е хранел илюзии относно своята дейност и онези методи и форми на борба, които му се налага да използва за решаването на сложните държавни задачи. Преди няколко години снимачна група от Агентството по печата «Новости» (АПН) снима филм за Псковско-Печорския манастир и прекара там около седмица. По време на нейната работа сътрудниците на АПН постоянно общували с монашеското братство, сприятелили се е с него. Веднъж монасите им разказали, че Сталин бил последният наш ръководител, който малко преди смъртта си посетил един от йерарсите на Православната църква и изповядал греховете си. Научавайки този факт, Хрушчов се опитал да разбере от йерарха за какво именно се е каел Сталин, но йерархът отказал да издаде тайната на изповедта, което довело до немалки неприятности за него.

——————————

Историята наистина не познава пожелателно наклонение. Но аз съм убеден, че историята на страната щеше да тръгне по по-справедлив път, ако Сталин бе успял да проведе двубоя си с Берия. И онази команда на «четиримата» до одъра на вожда се е събрала неслучайно, това са били все съюзници на Берия срещу Сталин. Политическите им биографии, особено на Маленков, Хрушчов и Берия, се пресичали неведнъж, свързвали ги общи неща: Берия е назначен за първи заместник на народния комисар по вътрешните работи през 1938 г. по препоръка на Маленков; Хрушчов заедно с Берия и Маленков вземат най-активно участие в разкриването на «заговора» на Вознесенски, Кузнецов и Родионов.

——————————

Той беше суров, но в главното справедлив, при него страната стана могъща и велика държава, с която се съобразяваше целият свят, страната придоби стабилност и увереност в бъдещето, а животът на народа се подобряваше от година на година, беше приключено с безработицата, глада и безкултурието, в държавата беше създадена гарантирана и дееспособна система на социална защита на трудещите се, обществото притежаваше огромна жизнена сила, опираща се на осъзнатите задачи и объединяващи идейно-нравствени устои. Трудещите се за първи път получиха възможност да се издигнат на толкова високо ниво в интелектуалното си и духовно развитие, каквото по-рано никога не им е било достъпно.

Цитира се по:  Хроника одной семьи: Аллилуевы - Сталин. М.: Мол. гвардия, 1995.