СЯНКАТА НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВЪРХУ ВЪЗМОЖНАТА ТРЕТА

Игор Дяков

превод: Георги Ангелов

За да се разбере, че случващото се днес не е случайно, е необходимо да се отвори една от зловещите страници на последната световна война: бомбардировката на Дрезден.Кърт Вонегът, доколкото е възможно, разказа за нея - и го «замълчаха». Ние ще се спрем на написаната и отпечатана в САЩ в много малък тираж статия на Джордж Т. Паркър за колосалното престъпление, наяве демонстрирало на света талмудическата гримаса на Запада, за престъплението, което, може би, ще се нареди сред символите, характеризиращи същността на Запада през XX век.

…В началото на 1945 г. самолетите на съюзниците сеели смърт и разрушение над цяла Германия, но старинният саксонски Дрезден оставал сред този кошмара островче на спокойствието.

Знаменит културен център, непритежаващ военно производство, той бил фактически незащитен от удари от небето. Само една ескадрила се разполагала известно време в този град на художници и занаятчии, но и нея я нямало вече през 1945. Отстрани се създавало впечатлението, че воюващите страни отреждали на Дрезден статут на «открит град» съгласно някакво джентълменско споразумение.

В четвъртък, 13 февруари, поток от бежанци, спасяващи се от настъпващата Червена армия, която вече се намирала на 60 мили, увеличил населението на града до над един милион души. Някои от бежанците били минали през всякакви ужаси и били доведени до предсмъртно състояние.

Бежанците се увеличавали с всеки час и хиляди хора си правели лагери направо на улиците, едва прикрили се с дрипи и треперещи от студа.

Но хората се чувствали в относителна безопасност и макар че настроението било мрачно, циркаджии давали представления в препълнени зали, където хиляди нещастници идвали да забравят за кратко ужасите на войната. Групички от пременени момичета се опитвали да повдигнат духа на измъчените с песнички и стихове. Посрещали ги с полутъжни усмивки, но настроението се променяло…

Никой в тези минути не можел да си представи, че след по-малко от ден тези невинни деца ще бъдат живи изгорени в огнения смерч, създаден от «цивилизованите» англо-американци.

Когато първите сигнали за тревога ознаменували началото на 14-часовия ад, дрезденци послушно се разотишли по убежищата си. Но без всякакъв ентусиазъм, предполагайки, че тревогата е лъжлива. Техният град никога дотогава не бил атакуван от въздуха. Мнозина никога не биха повярвали, че такъв велик демократ като Уинстън Чърчил, заедно с друг велик демократ Франклин Делано Рузвелт са решили да накажат Дрезден с тотална бомбардировка.

Кое е накарало Чърчил? Политическите мотиви. Промишлеността на Дрезден произвеждала само цигари и порцелан, невоенни стоки. Но предстояла Ялтенската конференция, на която съюзниците възнамерявали да разчленят измъченото тяло на Европа. Чърчил поискал да играе със свой коз - някакво грандиозно англо-американско действие, което да «направи впечатление» на Сталин, твърде самостоятелен и твърде умен, станал вече и много силен. Тази карта, както се оказало по-късно, не била изиграна в Ялта, понеже лошото време отменило планирания рейд. Но Чърчил настоявал рейдът да се осъществи където е възможно, обяснявайки това с необходимостта да се убие волята на германското население в тила.

Едва жителите на Дрезден се разотишли по бомбоубежищата, върху града била хвърлена първата бомба - в 22.09 ч. на 13 февруари 1945 г. Атаката продължила 24 минути. Градът бил превърнат в море от огън. «Образцовото бомбардиране на цели» създало желания огневи ураган. Това влизало в сметките на склонния към хумор и обичащ цигарите «демократ».

Ураганът започнал, когато стотици по-малки пожари се съединили в един огромен. Гигантските маси въздух се всмуквали в образувалата се фуния и създавали изкуствен смерч. Нещастниците, които вихрушката вдигала, били запокитвани право в пламъка на горящите улици. Скрилите се под земята се задушавали от недостиг на кислород или умирали от горещината - горещина с такава сила, че човешката плът се разтопявала, и от човека оставало влажно петно.

Очевидец, преживял това, разказва: «Видях млади жени с деца на ръце - те тичаха и падаха, косите им и дрехите им пламваха, и те страшно крещяха дотогава, докато падащите стени не ги погребваха».

След първия рейд имало тричасова пауза. Затишието подмамило хората от укритията. За да се спасят от смъртоносната жега, хиляди жители се насочили към Грос Гартен, чудесен парк в центъра на Дрезден с площ половин квадратна миля. Но палачите били пресметнали всичко…

В 01.22 ч. започнал вторият рейд. Сигналите за тревога не сработили.

Небето се покрило с двойно повече бомбардировачи със запалителни бомби на борда. Тази вълна била предназначена да се разшири огнения ураган до Грос Гартен и да бъдат убити оцелелите.

«Успехът» на англо-американците бил пълен. В продължение на няколко минути огънят пресякъл тревата, обхванал дърветата и изгорил всичко - от велосипеди до крака и ръце. Много дни по-късно всичко това оставало под открито небе като страшно напомняне за садизма на съюзниците.

В началото на втората атака мнозина се трупали в тунели и мазета, очаквайки края на пожарите. В 01.30 ч. до слуха на командира на спасителния отряд, изпратен в града с рискована мисия, стигнал зловещ грохот. Той описва това така: «Детонацията удари по стъклата на мазетата. Грохотът от взривовете се смеси с някакъв нов, странен звук, който ставаше все по-глух и по-глух. С нещо напомняше бученето на водопад. Това беше воят на смерча, започващ в града».

Онези в подземните убежища, умирали леко: те мигновено изгаряли, щом като горещината наоколо внезапно рязко се усилвала. Те или се превръщали в пепел, или се разтопявали, напоявайки земята до три-четири фута в дълбочина - за това има множество свидетелства.

След нападението стълб от жълто-кафяв дим с височина три мили се издигнал в небето. Масата от пепел тръгнала, покривайки топлите руини, по посока на Чехословакия. Един собственик на къща на 15 мили от Дрезден намерил в градината си цял слой рецепти и кутийки от хапчета от дрезденска аптека. А хартии и документи от опустошеното Земеделско управление паднали в село Пирна, почти на 18 мили от Дрезден.

Скоро след 10.30 ч. сутринта на 14 февруари върху града се изсипала последната порция бомби. Американските бомбардировачи се «трудили» цели 38 минути. Но тази атака не била толкова жестока като първите две - по мащаба си, но не и по същността си.

Това нападение било характерно с подчертания си садизъм. «Мустангите» летели много ниско и разстрелвали всичко, което се движи.

Когато се скрил и последният самолет, почернелите улици на Дрезден били осеяни с мъртви тела. По града се разпространила воня. Ято от излетели от зоопарка лешояди тлъстеело от труповете. Навсякъде сновели плъхове. Един от виделите всичко веднага след бомбардировките разказва: «До трамвайното депо имаше обществена желязна тоалетна. До входа, мушнала лицето си в кожено палто, лежеше жена на тридесет години, напълно гола. На няколко ярда от нея лежаха две момчета на по 8 и 10 години. Лежаха, здраво прегърнали се. Също голи… навсякъде, където стигаше погледът, лежаха задушили се от недостиг на кислород хора. Явно, бяха раздирали всичките си дрехи, опитвайки се да си направят от тях подобие на кислородни маски…»

Ето описание на Дрезден след две седмици. То е на някакъв швейцарец. «Видях - казва той - откъснати ръце и крака, осакатени тела и глави по улиците. На площадите телата все още лежаха така плътно, че трябваше да се минава много предпазливо».

Реколтата на смъртта била богата. Дрезденският Холокост отнема 250 хиляди живота за 14 часа. Това е тройно повече от броя на жертвите на Хирошима (71879).

Апологетите на съюзниците, оправдавайки (!) тази касапница, сравняват Дрезден с Ковънтри. Но в Ковънтри за цялата война загиват 380 души, това не трябва да се сравнява с убитите за час 250 хиляди. Освен това Ковънтри бил склад за военни запаси, т. е. военна цел. Дрезден, произвеждащ чаши и чинии, не бил такава.

Холивудската дреболия «Блицкригът срещу Лондон», както и много други, е само един от подлите начини да се демонизира врага въпреки действителните факти. За цялата война Лондон загубва 600 акра земя. Дрезден за една нощ -1600.

По ирония на съдбата единствената цел в Дрезден, която с голямо преувеличение би могла да се счита военна - железопътното депо - не била бомбардирана от съюзниците.


«Тюрьма», №1/3, 2001 г., Санкт Петербург