ДВАНАЙСЕТ УДРЯ ВЕЧЕ

Михай Еминеску

превод: Севда Костова

ДВАНАЙСЕТ УДРЯ ВЕЧЕ

Старинната камбана дванайсет удря вече.
Сънят – зъл митничар – е отлетял далече.
По пътища познати смъртта зове ме властно.
Живот и смърт във миг се сплитат всекичасно –
а помежду им трепка на мисълта везната
и чака да получи знак, верен на съдбата.

Декември 1883 г.


НАД ВЪРХАРИ

Над върхари грей луната,
лес задрямал шумоли…
Нейде в тъмните ели
рог простенва в тишината.

Той едва-едва се чува,
тих, далечен. С кротка жал
в безутешната душа
мисъл за смъртта нахлува.

Цял към теб летя понесен.
Ти мълчиш. Защо мълчиш?
Няма ли да зазвучи
пак за мене твойта песен?

Декември 1883 г.


СЪС СЕДЕФЕНА ОКРАСКА

Със седефена окраска
грее нежна гълъбица,
под крилце главица скрила,
спи във китната лозница.

В тишина потъва всичко.
Светят въздуха, звездите.
Само ручейчето малко
блъска се между скалите.

1876 г.


КОГАТО БЯХ МОМЧЕ…

Като момче из лесове смълчани
край извори полягах изморен.
И под главата си кръстосал длани,
заслушвах се в гласа им възхитен.
А полъх лек по листите трептеше.
Упойващ дъх из въздуха струеше.
И случваше се, цяла нощ унесен,
на ручея да слушам веселата песен…

Блестеше във очите ми луната.
В лъчите й се приказки рояха.
Небето – в искри, в пламъци – водата,
а над полята – сянка бледа, плаха.
Гласът на свирка екваше понесен
и ставаше ми близка тази песен,
а по треви, през ручеи пенливи
пристъпяха кошути боязливи…

Липа стъбло разтваряше пред мене:
излизаше из него хубавица!
Със сълзи във очите замъглени,
загърнала в бял воал главица.
А устните й – цъфнал цвят чаровен.
Пристъпяше към мене с крачки ситни
през цъфнали треви, поляни китни –
и поглед свеждаше над мен любовен.

Ах, беше тя тъй прелестна, тъй мила!
Подобно ангел, в моя сън влетял,
кой знай кога, с усмивка лекокрила
в далечен сън – неуловим и бял.
Косата й се спускаше златиста
по младата снага, небесно чиста.
А дрехата прозирна виждах как
светлее тихо в синкавия мрак…

1878 г.


КАКВА ДУША…

Каква душа съм наследил
от моите деди,
та в себе си да побере
световните беди?

Каква душа от камък твърд,
та в свойта глъбина
надеждата да приласкай
след мъка и злина?

И как след толкова тегла
за своя дял нехай?
Вълни на вечното море –
при вас е моят край!

1880 г.