БЪЛГАРСКАТА ОРИС НА ЗОГРАФА АЛЕКСАНДЪР

Георги Ангелов

Имах щастието да съм един от първите, запознали се с новия роман на писателя Николай Ганчев “Агата” и признавам, в началото бях малко скептичен: малко ли автори след силен дебют са се проваляли, ставайки жертва на маниерничене или предоверяване на първоначалния успех.

Но книгата не подвежда читателя. Не само защото се чете на един дъх.

Не са малко белетристите от по-младото поколение, които започват с нагласата, че достойни за описание са най-вече собствените им рефлексии; завоалираното или открито адмириране на западните измислени “общочовешки ценности” - измислени и поради това, че националните опори навсякъде по света трябва да бъдат изстъргани, размити и претопени в общия казан на глобализма; и многословно предъвкване на скучни любовни или интелектуални клишета. Разбира се, създаването на подобни “текстове” , изобилстващи от солидна доза цинизми, феминистични поплаци, скучно безполово и безсюжетно каканижене се налага най-често по матрица, нямаща нищо общо с литературната ни традиция.
Странно е, че Ганчев не е избрал проверения от нашенските, рекламирани като “успешни” постмодернисти път на “носталгична раздяла” с “тоталитарния” модел, анализиране на личните си обсесии или фетишистки заигравания с царството на Повелителя на мухите.

За съжаление на ятата от постмодернисти и близките им по светоусещане сателити, романът “Агата” има и сюжет, и характери, и релефно очертано реалистично повествование, и преклонение пред българщината.
Кой знае защо авторът не търси, да речем, човека в хомосексуалиста (както е прието сега според догмите на неписаната политическа коректност) или (друг вариант на политическата мимикрия!) човекът в спящото на пейка в парка бездомно циганче… Поне да хвърлеше някой и друг камък по християнството Николай Ганчев, а той дори и това отказва да направи. Други на негово място щяха поне пътьом да подхвърлят колко изостанала е страната ни с нейните опустошени села и все по-пренаселени от роботизирани зомбита градове, колко неуютно се живее в нея (следователно: беж да ни няма!), колко демократичен и успешен е Великият Западен Свят на Глобалните Ценности. Да, нищо при Ганчев не е декоративно, двусмислено или плод на дискретно натаманяване към определени политико-естетически позиции.

Героят му - 55 годишният художник Александър Славчев (Алекс) е всичко друго, но не и това, което мнозина биха нарекли с отсянка на превъзходство “космополит”. Мъж и българин от главата до петите, Александър Славчев преживява дълга вътрешна еволюция, включително драматично-натрапчиво раздвоение, за да стигне до своя път в изкуството, до прозренията си за красиво и грозно, чест и безчестие, вярност и измяна. Убедил се, че прехвалената обетована земя на художниците - Париж ( малко преди да си иде от този свят Юрий Петухов в огнената си “Апостоли на дявола” нарече Франция Африканция) няма нищо общо с него, успелият вече Славчев го загърбва и се връща в земята на българите, за да зографиса запуснат манастир в село със същото име - Манастир.

Този вглъбен, но и жизнелюбив човек разбира с течение на времето фалшивите или направо дяволски правила, по които Западът създава своите митове, цената, която творецът трябва да плати за тях, но и това, че за Българина няма място в тази месомелачка, че тя не е неговият свят, че е в крайна сметка безплодната земя на опустошените съдби. Въпреки това Славчев дълго се люшка между честолюбието си (от което не е лишен) да бъде припознат като успелия на Запад художник и осъществяващата се в собственото си българско пространство, разбирано като време, място и творчески акт, индивидуалност.

И постъпва достойно.

Не се пропива. (А има тази възможност.)
Не се превръща в его-манияк. (Вратите са отворени и за това…)
Не става мафиот, нито приватизатор.
Не се юрва да купува няколко хотела по Черноморието или апартамент в центъра на Париж - стига му една хижа в Ахтопол…
Не попълва редиците на някое “синьо” лоби.
Даже масон или ротарианец не става.
Избира да остане при своя народ - унижаван, подложен на геноцид, манипулиран, - но свой, български.
Избира да създава изкуство далеч от салоните и изложбите на Париж.
Животът като Избор.
Изборът като Отказ.
Отказът от сътрудничество с окупатора - все едно дали той е финансов, културен или политически.
Отказът като вяра в земята, силите, закрилящи България и собственото изкуство.
Отказът като сакрален, тих, но категоричен жест на Вяра.
Проговорил е инстинктът за съхраняване на българския род.
Затова тази бележка би могла да се казва и “Непростимият грях на зографа Александър”.

Цялото съществуване на Славчев е отрицание на така натрапчиво пропагандирания днес “успешен” либерален път на развитие, в това число и този на изкуството. Както неведнъж съм си позволявал да отбележа, ние живеем в света на кривите огледала, в свят на перфидна и брутална измама.
В свят на “богоизбрани” дегенерати и манипулирано ежеминутно “стадо”.
Картината може да изглежда много по-сложна и нюансирана само през погледа на неосведомен, заслепен или користен наблюдател, но в действителност не е.
Ето защо скъсването с корена на едно метафизично ниво е разрушително не само за човека на изкуството. “Бягай от този град!” - такива са думите на португалката - слугиня в богат парижки дом към Валя, амбициозната девойка, артистичен секретар на Александър Славчев, приела след колебания неговия избор и заживяла с художника в Ахтопол, след окончателното му установяване в родината. Нищо добро не носи мегаполисът и за румънеца, приятел на Валя, безпътните лични колизии на когото го довеждат до самоубийство.

Изборът на Славчев да не се присъедини към конформисткия свят на либералната западна интелигенция е инстинктивна реакция на здравия организъм, но и следствие от разминаването между представите за изначалното предназначение на изкуството.
За Българина Славчев изкуството не е свързано с хипертрофирана комерсиалност и дори с каквато и да е комерсиалност. Колкото и странно да звучи за мнозина подобна концепция днес, тя съвсем не е архаична, романтична или снобска. В дълбочината си това е изконно българска и християнска философия за живота.
Даром ви е дадено, даром давайте…
Най-съкровените неща са безплатни.
А що се отнася до уреждането на бита, и там Славчев е скромен, най-малкото защото ценностната му доминанта не почива върху материални придобивки.

В същото време героят на Николай Ганчев съвсем не е развейпрах или наивник, той просто е безкористен и концентриран в изкуството си. Снобският Париж може без него, по-важното е, че и той може без Париж. От тук започва истинският път на признатия по света Александър Славчев и преоткриването на верността към българската координатна духовна система в личното му битие на художник.

Разграничено е истинското изкуство /зографисването/ от общоприетото разбиране за съвременно “правене” на изкуство.
Ганчев показва, че за истинското изкуство времето няма значение, то е константа и остава завинаги, докато другото е просто мода; че Париж е като София - там, казано може би малко пресилено “възрожденци никога не са се раждали и няма да се родят!”
А за да стане Александър по-съвременен образ авторът е добавил и второто му, съвременно, аз.
Борбата между двамата е всъщност спорът между вечния творец и “модерния” художник.

Опитвам се да си представя Славчев като неизменно жури във всички конкурси по живопис, на повечето национални изложби, ( “на входа и изхода” както се бе изразил критикът Владимир Трендафилов ), като участник в творчески командировки в братски западни страни, като соросиански питомец, фондационерски храненик, чиято изложба в заличка в странство ще се разтръби от нашенските медии като “международно признание”…
Опитвам се и не мога.

Александър Славчев просто не принадлежи към племето на безродната интернационална мафия в изкуството. Стремежът му към красотата, въплъщаван от древногръцката богиня на любовта Агата, не е снобското поменуване на родното селце пред чаша мартини в столичен ресторант, а дълбока, преживяна и споделима само чрез изкуството или религията връзка с духовните закрилници на земята ни и вътрешната сила, която те дават.

А на читателя остава сам да си отговори дали героят от “Агата” споделя думите на Спасителя: “Каква полза, ако спечелиш целия свят, а погубиш душата си…”

В създаващата се нова парадигма на обществото, напълно различна от тази на Новия Световен Ред и неговите свирепо налагани културно-цивилизационни догми, позицията на Александър Славчев е честна и обяснима.

Отговорът на войната срещу България идват и ще идват от творци като него.
И от хора като честния български писател Николай Ганчев, съумял да изрази тази многопластова дилема.


Николай Ганчев, Агата, е-списание „Литературен свят”, бр. 11, 2009