КОЛКО ПЕЧЕЛИ ПИСАТЕЛЯТ

Тихомир Йорданов

автобиографичен разказ

Различно е. Например в антична Гърция на урежданите олимпиади писателите печелели лаврови венци, сиреч слава. В една от безбройните тогавашни войни /те и в наше време не са малко/, един поет, когото мобилизирали, загинал в сраженията. А той бил и честта, и името, и славата на своя полис. Затова свикали на агората общо събрание и решили поетите да бъдат освобождавани от военна служба. Това съм го прочел някъде. Знам. Не ми повтаряйте, че и днес се прави същото, дори и да не си поет.
И все пак: колко печелят писателите за своето писане?
Джек Лондон, например, писател от световна величина, се споразумявал с издателите си за всяка дума. Той печелел в зависимост от броя на написаните думи, както днес се печели от килограм зърно, или от щампована фланелка. Така че писателят Джек Лондон се изхранвал от думите си и затова написал многотомни съчинения.
Друг един писател, също много известен, Ърнест Хемингуей, сключвал предварително договори с издателите и си получавал доларите авансово. Издателят на едно списание, сега не мога да си припомня заглавието му, се уговорил с него за разказ и му платил предварително. Добре ама Хемингуей много забавил работата, а пък вече бил изял и изпил парите /той много пиел, и то само уиски!/. Издателят решил да го изпрати на едно пътуване с кораб, та затвореният там писател да напише обещания разказ. Но за да не стане пак гаф, прикомандировал към него редактор, чието задължение било да взема направо от пишещата машина всяка страница и веднага да я изпраща в редакцията. Но и на кораба Хемингуей се запил и работата не помръдвала. Тогава, притиснат от кредитора си, той предложил вместо два разказа, да напише по-дълъг разказ. Естествено, вдигнал и цената. Така се е родила великолепната повест “Старецът и морето”, чийто хонорар големият писател предварително похарчил за уиски и сухоежбина.
Ще кажете: тези са все велики хора, световни писатели. Добре де, ще дам и друг пример. Един не толкова велик, но все пак добър, ама много добър руски писател, при това мой приятел, така ми обясняваше: “Писателят, ако е истински писател, ще пише даже в затвора да го хвърлиш, на каторга да го изпратиш /припомни си Достоевски, или Солженицин/, той пак ще пише. Дай му хартия, два варени картофа, пакет махорка и половинка водка, и той ще пише. Ще пише и ще напише блестящи произведения. Ще пише даже езика му да отрежеш и ръцете му да счупиш.
Сега ще използвам случая да ви разкажа нещичко и за себе си, нали и аз съм писател, понапечатват ме тук и там.
Аз живея в провинцията, затова е разбираемо да съм по-малко известен. Друго е да си столичен. В столицата можеш да се позавъртваш из редакциите, да си спечелиш известност, да си уредиш и някое юбилейче… Но при мене нещата стоят другояче. Аз съм си заседнал в провинцията. Провинциален човек съм и по дух, и по убеждение, и по начин на живот. И въпреки това, пиша. Пиша непрекъснато. И непрекъснато разпращам написаното до столичните редакции. Веднъж разказче, веднъж стихотворенийце…Все изпращам. И за пощенски разходи харча. Някой ще каже: голям харчлък! Голям-малък, харчлък е. А пък е и труд. И талант! - ще добавя с познатото ви самочувствие. Но хонорари от нийде не ми изпращат.
По тази причина се реших на това приключение.
Грабнах влака и хайде в столицата. Един трамвай, втори трамвай, и на автобус, и на тролейбус се возих, намерих редакцията на търсения вестник. Не се срамувам да призная, че докато се добера, три пъти ми се наложи да посетя обществени нужници. И там се плаща! Всичко е разноски. Но аз открих тази редакция. “Госпожо, - казвам на касиерката, - имам публикации във вестника. Дошъл съм за хонорарите си…” Госпожата измъкна едно подшито течение на вестниците и ми рече: “Потърсете тук. Извадете ми датите и заглавията на публикациите си”.
Преглеждах лист по лист. Изтощителен, многочасов труд. Всичко намерих. Записах си го на листче. Касиерката погледна списъка, отвори някакви тефтери и дори без “почакайте” излезе от стаята. Но аз се показах търпелив. Тя се върна, накара ме да се подпиша на един лист, след което ми наброи цифром и словом осемнайсет лева и четирсет стотинки. На такава сума беше оценен моят вдъхновен от музите труд.
Каня се да сложа точка на тази история, но си припомних още един случай от времето, когато и аз бях млад, начеващ автор. Ще добавя и това. Националното Радио обяви анонимен конкурс за популярни песни. Мой познат композитор, също млад и също начинаещ, ме помоли да му напиша текст. Съчиних четирикуплетно стихотворение, което озаглавих “Матроска-лирическа”. Композиторът написа музиката. Изпратихме готовата песен с надпис върху плика: “За конкурса”. За наша обща радост песента спечели първа награда. Композиторът си я получи. Реших и аз да взема своя дял. Още бях студент, който се разхожда с продънени обувки и се храни в “мензата”. Посетих Радиото.
- За вас не е предвиден хонорар. Поне в разплащателната ведомост не е отбелязано. Конкурсът е за песен. - хладнокръвно ми съобщи касиерката.
- Ама…защо? Песента е по мой текст, тя печели първа награда!
- Идете при директора…
Директор на Радиото по това време беше известният поет Пантелей Матеев. Той ще ме разбере, колеги сме все пак. Така и така, обясних на секретарката му посещението си. Тя ме изслуша съчувствено и ме покани да вляза “извънредно” при директора. Усетих една вътрешна решителност. Така и така, - обясних пак, - моят текст печели първото място в анонимния конкурс за песен.
- Е и?…
- Дошъл съм за хонорара си, колега, - поразвеселен отвърнах.
Именитият поет смръщи чело.
- А бе момче, твойта песен ще се разнесе по ефира, цял народ ще я чуе… Какво повече искаш?
Смутих се. Внезапно ми хрумна дръзка идея.
- Да, да, - смънках. - Искам да нанеса някои поправки…
- Добре! Донесете текста, - нареди директорът на секретарката.
Като видях стихотворението си, аз невъзмутимо сгънах листа на четири и го прибрах:
- … не ми оценявате текста, тогава пейте песента с тра-ла-ла…
И се насочих към вратата.
Директорът се зачерви от внезапен гняв:
- Чакай, младежо! Щом си такъв инатлия, ще ти платим хонорар.
Платиха ми. За стихотворен ред. Всичко три лева и двайсет стотинки за шестнайсет стиха. От тях ми удържаха десет процента данък общ доход и други десет процента за творческия съюз. Но ми платиха, законно ми платиха. Е, не беше както на Джек Лондон и на Хемингуей…
Сега, след като ви разказах тази история, вие сигурно пак ще ме запитате: “Ти кажи какво печели писателят”. Какво ли? Облекчение. Също като онова момче от приказката, което извикало в изкопаната яма: “Цар Траян има кози уши!” И му олекнало - и от страха, и от немотата. А тези патила ви разказах аз - Тихомир Йорданов.