Кина Къдрева

Политиката за бъдещето на една страна се залага и вижда в политиката за поколението. За децата. - НИЕ НЯМАМЕ ИЗРАБОТЕНА ВИЗИЯ И ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА.

Вместо това в обърканото ни съвремие темата “деца” от отговорна и стабилна национална политика, каквато би трябвало да бъде, още в началото на Промяната се превърна в поле за партийни изяви, за самоизтъкване и самодоказване, за политически флирт, за параван на икономически игри, за спекулации и самодейност на всякакво равнище.          

Всред цялата мътилка на проблема, в който рикошира както настоящето, така и бъдещето на България, всеки играч смята,  че може да бръкне в темата “деца”, и още повече в темата, изоставени деца и деца в неравностойно положение, и да извади зайче, с което да се докаже пред “публиката” колко е благороден, загрижен и годен да управлява ” тази страна”.

Не може проблемите на децата на България да се решават и „ на пожар”, гасейки инциденти и правейки нелицеприятни констатации, без да залагаме трайни решения.

Не можем да нямаме виждане и решение  както за застрашеността на българските деца от нахлулите  разпадни тенденции от всякакво естество, така и  за политика за постигането на друго качество на поколението - визия за стойностите и стойностното.

Не може днес да се занимаваме с проблемите на ниската успеваемост и неграмотността, утре с децата на улицата и децата в социалните домове, където има много натрупани грешки и грехове, вдруги ден с умствено изостаналите деца, по вдруги ден с болните деца, после с   жестокостта в училищата, като ВСЕЗАГРИЖЕНИ ДА ОСТАВАМЕ В СЪЩАТА ПОЗИЦИЯ  НА НЕГАТИВИ.

В резултат, вместо да бъдат предотвратени, и за тия вече не малко изминали години решени излезлите от кутията на Пандора злини връхлетели децата ни, те се задълбочиха.

Разпенването им по медии не води по-далече от облаци сапунени мехури, които веднага се пукат и мокрите петна само увеличават калта.

Търсим вините за негативите  в самите деца, и не че нямаме основания за обвинения. Но трябва да сме наясно, че причините за състоянието на поколението се коренят в това, че растеше и расте облъчвано, а и поело всички негативи на случващите се “в прехода” деградивни процеси в държавата ни, оставено на  ветровете на случайността.

Липсата на национална стратегия за българските деца-стратегия, която се изявява в една цялостна, стойностна и перспективна държавна  политика с ясни цели и активни плодотворни средства за преодоляване на негативите и постигане на друго равнище се отразява пагубно на обърканата ни педагогическа система.

Стресиращата статистика за необхванатите и отпадащи деца от образователната ни система, както и за неграмотността и полуграмотността на децата до ІV-ти клас и дори след завършване на основно и средно образование говори за сериозен проблем, несъпоставим с положението до преди 1989 година, когато неграмотността сред децата и българското население бе в рамките на изключенията.

Защо училищната ни система вместо да се извиси, се срина?

И може ли да бъде оневинено Министерството на образованието за печалното състояние на грамотността и културата на не малка част от българските деца?

Вярно - проблемите на българското училище не са от вчера и днес. Те започват с преобразуванието на българското училище по типа на съветската учебна система с акцент на класово - партийната (комунистическа)  идейност като първо изискване в традиционното ни  хуманистично  възпитание и с  базирането му на социалния идеализъм, на уравниловката и извеждането в първа позиция на революционните сили, защитаващи интересите на отрудените и обезправени ниски слоеве на населението, което снизи и деформира ред от критериите му, както  и на интернационализма подменил родолюбието, но с пиететът към Съветска Русия, цената за което плащаме с лихвите днес.

Но така или иначе, след 9.ІХ.1944г. образованието се демократизира, обхвана всички деца от града и от селата (в това число и децата от ромския контингент), училищата се препълниха, а парцаливите гаврошовци задръстващи улиците на София и другите ни големи градове, изчезнаха. Образованието от тия години престана да бъде съсловно, стана безплатно и задължително за всички български деца. Не може да се отрече наличието на политика и дори на пиетет към образоваността през тия години и повдигането на общото образователно ниво в страната, нито на липсата на политика и дори на пиетет към въздигнатото до фикс идея на щастливото детство даващо радост и възможности за творчески изяви на българските деца. Но в тия години образованието се догматизира, и в не малка степен снизи качеството на  възпитанието и на критериите си. Така че докато преди 9.ІХ.1944г. от началното българско училище излизаха грамотни хора, от основното-добре образовани  хора, а от средните училища - предимно целеустремени и стабилно образовани интелигенти, то от 60-те години нататък, въпреки придобитата грамотност, равнището на масово завършващите средно образование млади хора се снизи. И не случайно възникна теорията и целта за изграждане на цялостната личност, което си остана по-скоро една гледна точка за съдържанието на съвременния човек - нещо, което все по не му достигаше, и което е една от големите ни беди и днес, защото цялостната личност не се постига с информираност, а с високи качества, стабилни познания и отговорна ангажираност за реализация за значими обществени цели.   

Многобройните  реформи за осъвременяването на българската учебна система в годините  преди  Промяната от 1989г. са белязани с потъване в експерименти. Сред тях бе сугестологичнаната система на д-р Лозанов, успешно приета в Швеция и Япония след оплюването й в България, и озонирането на училището ни от движението “Знаме на мира” и Програмата за естетическо възпитание изведена от Людмила Живкова. Това бе глътка въздух. В България винаги са се раждали добри и дори авангардни идеи, но рядко са оценени, подкрепени, и още по-малко изведени до край и дали плодове на родна земя. Това е една от нашите беди в склонността ни да отричаме своето и да копираме чуждото. 

В същото това време констатираме зацикляне в учебникарството. Стигна се до там, че учебник за първокласниците състави дори математикът-политик Благовест Сендов. Българското слово в букварите и читанките поевтиня, шаблонизира се и се затлачи като изказ и като внушение.

Това говори за деформации в  критериите на Министерството на образованието и за все по-ниския професионализъм на “кастата” на  учебникарите от 70-те и 80-те години на ХХ век, което преля в пълната обърканост след тая Промяна от края на 1989г.  подменила една идеологизация с друга и стигнала до развихрянето на  учебникарския бизнес с кражби и подражателства на чужди учебни системи. Към това се прибави узаконеният от Министерството на образованието свободен избор на варианти на учебници (достигащ 20 буквара и читанки за първи клас), както и доходното съставителство на “пособия” вместо ползването на един учебник за всеки предмет, написан на ясния, точен и богат български език, а не затлачени от неясноти и нелепа „научна” фразеология. В резултат възникна масовата необходимост от частни уроци, компенсиращи  непълноценността на учебния процес и комерсиализация на българското училище.

Това говори за объркаността на учебната ни система от края на ХХ и първото десетилетие на ХХІ-ви век, която сама по себе си  деструктира децата.

Но по-страшно е друго. Загубването в последните 20 години на смисъла от образованост за успешната реализация на индивида - смисъл, какъвто в принизения си възглед за успех и начин на съществуване  част от поколението не вижда в образоваността. Тоя проблем излиза извън традиционните рамки на ромските среди и е все по-трудно решим.

В тоя контекст нарастващата полуграмотност и неграмотност са само едната страна на проблема.

Другата е в това, че поколението български деца и млади хора расте без идеали и в не малък процент е подвластно на уловките на падението и обезбългаряването, на безкултурието, на обезценяването на човешкия живот, като жестокостта и безотговорността към себе си и другите вече не са прецедент, а тревожен факт.

Но в какво са причините. 

Те са в случилото се.

След зациклилата, ерозирана отвътре и атакувана отвън система на ентусиазма за построяване на затормозеното и несъстояло се “комунистическо общество” като справедливо и даващо закрила и шанс за просперитет и щастие на хората от народа, но принизило и блокирало развивността, България, вместо да сложи чертата на политическите и идеологически изстъпления на тоталитарната система, да си направи изводите и да потегли напред, потъна в рушителни и саморазрушителни процеси всред дрязги, грабителство, интересчийство и срив на идеали, от които в продължение на вече 20 години не излиза. Това фатално се отрази на поколението.

Спекулативното отношение към демокрацията, демократизма и демократичността в служене на личностни и партийни интереси ерозираха обществото, което беше болно за оздравителен процес и очакваше тоя оздравителен процес.

Но „лечителите” задълбочиха болестта всред противопоставяния, белязани с неадекватност на политически ходове затлачващи решаването на необходимостите на България и българския народ, ходове на политическо тесногърдие подменили необходимото ясногледство и градежа с партийни схватки и реваншизъм, комбинирани с активно слагачество пред нови и стари господари и приемане на обвързаности, натоварващи България с отговорности, без от това да се извличат реални ползи за България и българския народ и оставащи на заден план собствените ни проблеми.

Не че е лесно да се управлява. Но важното е от управлението да има позитивен ефект за държавата и народа. Да се виждат позитивните резултати. Грижата и градежът. Не разграбването и рушителството. И не перейки петльовски гребени колко сме се харесали на тоя или оня, в чиято кошница сме снесли яйчице, та кудкудякаме и лаем, и от кудкудякане и лаене, не виждаме, че сме останали на празна паница и без перушина.

Перенето не може да подмени липсата на мъдра и ползотворна политика.

Не в думата Демокрация и в заявленията че сме големи демократи  е същността на демокрацията и демократизма. Демокрацията, в нейния съвременен смисъл, е законност и гаранция за ред свободи, чрез които да се постигне защита на личността и стимулиране на творческите и развивни сили на обществото. В тоя процес образованието и културата не са патерици, а основни двигатели, които бяха подценени и продължават да се подценяват, както се подценява, принизява и измества  смисълът на съдържанието на демокрацията. Не се разбира, че демокрацията не е даденост на благоденствие, а постигане на благоденствие с цялата отговорност на управляващите за овладяване на негативните процеси, които постоянно възникват в обществото. Че свободите и законността са средства за регулация, защита и развитие на обществото, което управляващите са поели да ръководят.

Че смисълът на демокрацията и  доброто демократично управление се изразява в това  да превърнат свободата и законността от развяването им като претенции и идеологеми в реален  благотворен климат дал спокойствие, увереност и тласък на обществото за съзидание и напредък.

Но така ли се получи в България, народът на която с надежди прие смяната на тоталитарната система с демократизма?

И  случайно ли вместо да потегли напред, българският народ потъна в негативи, а България започна да слиза все по-надолу в европейските и международни класации и то по всички показатели?

Сполетялата ни разруха, занемара и бедност, които са в основата на допуснатите и дори стимулирани деградивни процеси след смяната на системата на  управлението на България, разруха и грабителство, за което от никое управление не се иска отговорност, сякаш  е природно явление, е лош атестат за управлението на съвременна България.

Думите, и то злостните и дискредитиращи опонента думи, а не реалните грижовни, оздравителни и ползотворни действия се оказаха печелившия ход в партийните противоборства за властта в България. Но не и за просперитета на България и на българския народ.

Избутвайки се една друга всред клевети и истерика за единственост като политическа сила, придобилите власт нямаха и нямат ни чуваемост за гласове на разума, ни толерантност към опонента. Да не говорим за човешка и политическа култура. Културата стана непонятна и отречена дума в политическия ни, а оттам и в битовия ни живот, и проявилите култура бяха оклеветени и изхвърлени.

В тая канонада на обвинения и самодоказване кой колко е прав,  политиците ни се доказват не като защитили интересите, благополучието, просперитета и авторитета на българския народ, а щастливи, че са потупвани по рамото някъде отвън.- Разбира се, в интерес на чужди интереси, тъй като всеки гони своите интереси и си е прав за това.

Така амбициозни в своето “АЗ”, българските политици в мнозинството си не разбраха, че доброто за българския народ не е в неговото противопоставяне, а  в неговото обединение за решаване на собствените му необходимости, интереси и проблеми и за задачите за оздравяването и просперитета на България.

В резултат на това неразбиране и хвърляне на енергията на партийните централи в противоборства и самодоказване не се решиха най-болезнените необходимости на българския народ, и най-напред, още в самото начало на смяната на командната ( тоталитарна) управленска система и минаването към демократично управление, за съхранение на българския народ от разпръскване и разграждане, и грижата за поколението.

Вместо да бъде мотивирано и увлечено в градивни цели за извличането на България от зациклянето, на младото образовано поколение бе даден старт на разбягването му по света и раздухване на изгодите от бягството. С дипломите от безплатно полученото образование в университетите на оплютата от политиците ни и дискредитирана ” комунистическа” България, дипломи, които не са безплатни за българския данъкоплатец, и за които българската държава не поиска възвръщаемост на вложените средства, беше разпилян ценният интелектуален потенциал на България в лицето на младото образовано поколение, с всичките последици от това. След него се втурна и масата на останалите след закриването и ограбването на индустрията ни останало безработно и безхлебно население, което с лептата си на обслужващи на най-ниско социално ниво Европа изхранваха и изхранват оказалото се в клопката на бедността възрастно население на България- техни бащи и майки. Ведно с тях се юрнаха и намерилите в чужбина добър терен за измами ромски маси и криминалисти, които като български граждани омаскариха България.

Но това е само едната страна от картината.

Вътре в политизирана и дърлеща се кой какви вини има България се развиха и развихриха безконтролно процесите на деморализацията, съпроводена от бурното и със задоволство наблюдавано и поощрявано от партийните централи социално разслоение. България, до 1989г. с всичките си негативи на ограничени граждански свободи,  бе с население с повсеместен среден стандарт, с безплатно образование, безплатно здравеопазване, почти пълна трудова заетост и стабилна и сигурна пенсионна система, но всичко това в условията на придобитата демокрация бързо взе да се разпада, от нищото да се пръкват свръхбогати и да се изхвърлят на улицата безпомощни бедни, които паднали изведнъж на земята, непригодни за жестоката конкуренция в “пазарното общество”, както бе наречено и се нарича връщането ни от социалистическата ( наречена комунистическа и активно демонизирана), в капиталистическата система. При това масата от българското население попадна в зверилника на изживяното вече в “цивилизования свят” първоначално натрупвани на частни капитали.  

В лова за богатство, а в България се оказа, че има какво да се краде, вдигалите до вчера знамето на България в спортните си успехи по тепихите на света борци създадоха силови подземни организации, и ведно с пръкналите се хитреци и бивши приближени на структурите на властта се  включиха в хазарта на разграбването на страната, след което повлякоха всякакви мераклии за лесно забогатяване.

Животът в преди недоволната от ред нередности и ограничения, но спокойна България, се криминализира. Нахлу пазарът на дрогата. Започнаха кражби на коли и търговия с крадени коли. Разбиване и обири на апартаменти. Грабежи. Убийства. Отвличания за изнасяне извън страната на момичета за проституция. Изнасилвания. Плъпна измамничество. Надигна се малката и голяма престъпност. Корупцията оплете структурите на държавата. Луднаха схеми за създаване и източване на банки. Рухна ценностната система на културата и морала. Лесните пари придобити по всякакъв начин, но не и с труд, и лесният живот в холивудски стил с лукса, показността, разврата и разхищенията станаха цел и идеал на ниските слоеве на населението .

Зле разбраната и консумирана свобода не подмина свободата на словото. Буйна жълтият печат, порнографията. Наглостта и нравственото разложение придобиха ореола на успеха.  

Животът стана несигурен. И човекът - незащитен и объркан всред житейските си проблеми и рекламирания “звезден блясък” на покварата и безцеремонността на безсрамието, безкултурието, безнравствеността и безотговорността като пример  за успех и идеал за успеваемост, или потъна в примамността  на блатото в опит и стремеж да оцелее, или се отчая, принизи и се обезвери, а малцината, които се опитваха и опитват да останат на повърхността и да плуват в по-бистри води, не виждат брегове и са заплашени от подводната гмеж. 

В тая ситуация растяха и израснаха няколко поколения български деца.

Какъв бе “моделът” за личностното им поведение и личностната им реализация, който им се предлагаше, а и се предлага, та искаме от тях да бъдат хора с реално високи стойности?

Каква политика за израстващото поколение приложи българската държава и нейните институции, та резултатите от качеството на подрастващото поколение да не са в масата си толкова печални?

Встрастени в политически и икономически игри и противоборства, и доказващи се в правоверност и слугинаж на големите световни сили, правителствата на България не само че не овладяха, а и сами подпомогнаха развихрилите се в държавата ни негативни стихии, всред които не само подцениха, а и абдикираха от грижата си за поколението.- Нещо, което не го правят дори аборигените.

Не бе изработена, и не е изработена визия и политика за българските деца- нито за децата в семействата, нито за децата в социалните домове- нещо, което би трябвало да съхрани поколението от буйналите разпадни процеси .

Но как да бъде изработена политика за децата на България, като няма изработена в тия години визия за развитието на държавата ни- нещо, което не се решава ни с влизането ни в НАТО и изпращането на военни контингенти от българи в чужбина, ни от влизането ни в Европейския съюз, което е нещо съществено, но далече не подменя липсата на държавническо виждане и политика за развитието на България, което обременява със случайни и грешни ходове и внася неясноти не само във вътрешната ни, но и във външната ни  политика.

И все пак, липсата на виждане и политика за развитието на България ( тъй като шумотевиците за работа “на парче” и кърпеж не са атестат за добра политика), не оправдава свеждането на грижата за децата на България до раздаване на помощи на регистрираните социално слаби семейства и пренебрегването на проблема за поколението като цяло.

Системно възникващите скандални положения с “деца в неравностойно положение”, “деца без родителски грижи”, сякаш тия деца и проблемите с тях не са и плод, и язви на управлението, а са паднали и падат от небето, както и въпросите с изоставените за обществено отглеждане увредени деца , са оставени без ползотворни решения и без да се запитаме каква е причината да се раждат толкова много нежелани, изоставени  и изхвърлени от семействата деца и деца с умствени и физически проблеми, камо ли да се решава тоя не просто социален, а трагичен въпрос, който далече не е частен.

Намесата на европейски организации и на лица занимаващи се със защитна дейност заснеха, популяризираха в международното пространство, и за наш срам, ни заставиха да променим условията на домовете за увредени и умствено изостанали деца. Но това не е решение на проблема за българските деца, нито за децата в социалните домове, който е само част от общия проблем за децата на България.

Но да се спрем на него като най-видим и показателен.

Той бе поставен през 1987г. с филма на Николай Волев “Дом № 8″ и станал едно от основанията за упреци към системата на “комунистическото”  управление. Но вместо очакванията ни  да бъде решен в годините на демокрацията, проблемът с изоставените и увредени деца бе задълбочен, и потъна в сложни, болезнени и трудно решими негативи.-

Вместо анализ на нищетата и подобряването на положението в социалните домове за деца, което е работа на структурите на държавата, темата “Деца в домовете” бе  експлоатирана от пъргави лица, които регистрираха безброй фирми с насока ” работа с децата и за децата”, през които развиха облагодетелствана от държавата търговска дейност, за което и до днес не им е поискана сметка. Успоредно с това децата от социалните домове станаха удобен терен за показен рекламен флирт на  политици и техните съпруги, които пред камерите на телевизиите раздаваха пликчета с лакомства на децата, което не решаваше и не решава проблемите. То само стимулира мераците за живот от подаяние и захвърлянето за обществено отглеждане на деца от предимно безотговорни родители. Домовете се препълниха и в тях нещата станаха още по-зле, защото общественият негативен климат дълбинно се просмука и в структурата, и в децата.

Това, че в отговор на подписани международни документи бе създадена Агенцията за закрила на детето и бе приет Закон за закрила на децата на България си останаха формален акт.Агенцията се намесва тук и там, върши и някаква показна дейност, но картината в социалните домове не се подобри, а примерите за добри домове са изключения. Не само защото бюджетите са малки. Културата в тия домове е ниска. Педагогическият персонал в повечето случаи е случаен. Ерозията на личността на децата е голяма. Те някак си се изхранват, но не се подготвят за позитивно, стойностно и пълноценно включване в живота. Не им се дават професии. Не се ангажират ни с трудова, ни със спортна състезателна дейност. Нямат стимули за творчески изяви и среда за позитивно развитие. А ходенето на училище при повечето случаи е някаква формалност . Тия деца без изградени стойности като мътен поток  всяка година се  вливат в българския  живот, затлачвайки обществото с непригодност и податливост на разпадността, защото в масата си  нямат личностна и социална устойчивост. И ако занемарата, безкултурието и жестокостта на отношенията, както и скиталчеството, нощните похождения, нерегламентираните контакти и  проституцията не са прецедент, което говори  не само за състоянието и случващото се в тия домове, но са и атестат за ефекта от работата на Агенцията за закрила на децата, защо в изминалите години никой в държавата ни не поиска сметка от тая Агенция? Удивително е, че за някои драстични неблагополучия в социалните домове за деца, които упорито се наричат домове за “деца в неравностойно положение” и се внушава на тия деца, че са в неравностойно положение, Агенцията научава от медиите. Би трябвало да попитаме защо тия деца биват третирани по тоя недостоен начин и кой носи вината за неравностойното положение на децата в социалните домове. Защо тия домове не се превърнаха в пансиони с достойно равнище, а продължават да са нещо като приюти за хора от трета категория, че и гнезда на безперспективността и разложението.Това е престъпление по отношение на оставените за обществено отглеждане деца, но то е престъпление и по отношение на държавата ни, която се затлачва от нискокултурен и негоден приток на граждани, които увисват на гърба й.

Да подмениш язвената същност на тоя факт с пасквили, че на някои от тия деца не е осигурен курорт на море, докато 90% от останалите деца - децата в повечето български семейства, не са и помирисвали море с години, е признак на дълбоко неразбиране и подменяне на реалните проблеми.

Няколкото изградени с европейски пари SOS селища, в които се отглеждат на семейни начала една малка част деца, както и няколкото “семейни къщи” на излезлите от домовете 18 годишни питомци на домовете не са решение на проблема с изоставените български деца, както не е решение на проблема осиновителството, устройването на деца в приемни семейства и връщането им при собствените им родители, които нямат културата, отговорността и подготвеността да отглеждат и възпитат децата си, така че от връщането им в семействата няма никакъв позитивен обществен ефект.

А какво се прави за здравите, за годните, за способните и за талантливите деца на България, за които и не се говори.И те са предоставени на случайността, и не случайно така често попадат във вихрушката на негативите, стигащи не рядко до трагедии и престъпления. Общата картина на българските деца от всички категории не е по-добра от тая на децата в социалните домове. И тук безкултурието, безотговорността и жестокостта не са прецедент. Както и недообразоваността.

Кой трябва да отговаря за това? 

Въпросът за българските деца е тотален, и това българските политици трябва да го разберат. Той (повтарям) е въпрос за качеството и бъдещето на България и не може да бъде оставян на самотек, без ясна политика и програма за децата на България, за извеждането на друго ниво на качеството, културата и духа на българското семейство и на българската училище и без строг държавен контрол на формалното, непълноценно, безрезултатно, и бих казала безотговорно съществуващата Агенцията за закрила на детето, както и на Агенцията за младежта и спорта, която ако бе заложила  спортни програми в училищата и особено в социалните домове за деца, не само че положението в тях би било по-различно, но и  нямаше сега да се срамим пред света със слаби спортни резултати.

Раздухването на драстични случаи с български деца  по телевизиите, при това в дълги и не рядко  предизвикващи обратен ефект репортажи,  не води до промени, защото не стига по-далече от констатации. 

Трябва да сме наясно, че причините за състоянието на поколението се коренят в това, че растеше и расте облъчвано, а и поело всички негативи на случващите се “в прехода” деградивни процеси в държавата ни, оставено на  ветровете на безотговорността.

Децата, като най-чувствителна мембрана, не просто отреагираха и отреагират на негативната обществена среда. Те станаха нейно огледало. Те я попиваха и попиват от въздуха на обществения климат, от всеотрицателството, грубостта, безцеремонността на далаверите, от показното благополучие на мутри и мутреси, превърнали се в “елит” от бизнесмени, от  чалгаджийски и плеймейки със “звезден блясък” на простотията и безнравствеността лъчащи от екраните на телевизиите като единствена успешна кариера.Всичко пошло съществуващо по света бе привнесено в България като “медийна политика”. Секс канали на извратеността. БИГ и ВИП брадър на воайорството на пошлостта. Филми на насилието във всичките му разновидности и с цялата показна жестокост на безчовечността. Заиграване и реклама на сексуалната нестандартност като израз на свободата на личността, а и на успеха.

Това е политика, дами и господа! Бизнес политика на българските медии, в които няма политика за позитивното и политика за извеждане на българския народ от духовно-нравствената криза. А за българските деца, освен дългите репортажи за случаите на жестокости и убийства и интервюта с “фактори”- няма почти нищо! Ни собствени програми, ни политика! Дори  “Лека нощ, деца”, се “захранва” най-вече със случайно закупени евтини и безстойностни чужди филмчета, вместо да е активен естетически момент на националната ни културна политика.

Защо тогава се чудим и възмущаваме от детската порнография, в която се забъркват български деца като участници и воайори? Та нима не я рекламира дори официоза в.”Труд” във фотоетюдите с момиченца в съблазнителни пози? Защо се възмущаваме от детската жестокост, след като от пеленаческата си възраст децата са облъчени от филмите на жестокостта, без значение дали медиите слагат или не се слага червена точка, която за децата е знак за възбуждане на интереса към показваното? Защо се чудим от грубостта на отношенията в обществото ни, което зарежда децата ни с агресия и безотговорност на поведението и като равнище на  възпитание и като ответност?-

Всеразрешеността, безцеремонността, грубата сила и насилието като самодоказване не падат от небето. Те се формират като поведение и ценностна система от обществената среда и медийната политика, която с евтино закупените филми на жестокостта и заиграване с първичните инстинкти изтри чувството за ценността на човешкия живот, а липсата на чувство за ценността на човешкия живот и всреразрешеността  са отворени врати за престъплението и дори за стигането с лека ръка до убийството, което ужасени констатираме, че се извършва от млади хора и  дори  от деца. -

Това са следствия, тъй като в подсъзнанието на децата ни се насложиха и  наслагат деструктивни модели, на които с думи и забрани не може да се противостои. Проблемите възникващи  от тия наслагани подкорови схеми, които рикошират във взаимоотношенията на децата ни: във взаимоотношенията деца с деца, деца-родители, деца-учители и деца-общество, плюс другите негативни  наслагвания от културологичен и нравствен характер, за които стана дума, не могат да бъдат решени само от училището.

Тяхното решение започва от семейството, но то в още по-голяма степен е оставено само на себе си в сложната работа за отглеждането и възпитанието на децата и грижата му за децата най-често се изчерпва с изхранването и обличането им.

Така че училището е институцията, на която обществото разчита, и с  право то се поставя като приоритет в политиката на вече не едно от правителствата.

Но не е достатъчно да издигнеш образованието като приоритет. Още повече като приоритет всред липсата на изяснени национални приоритети и политики за поколението, с което се оставя без посока самото образование и образователната система на България. Така че реформата в образователната ни система, за която много се говори, до голяма степен е блокирана от неизяснеността на нейните цели. Защото образование въобще, култура въобще, знание въобще е твърде размита позиция, която не може да се реши ни с компютризацията на училищата, ни с кариерното развитие на учителите.  Важно е да се усети от обществото, че образованието е приоритет, че се освобождава от слабите си страни (програмни, учебникарски, структурни, възпитателни) и постига видими резултати в контекста на изяснените национални цели и политики на градеж.

Никой не спори, че училището е важен фактор в обществения градеж. То наистина  реално може да направи много за качеството на поколението. Но българското училище е много болно, и промените и реформите в него за сега не са го направили по-добро.

Много от негативите  на българските деца: нихилизмът, огрубяването, объркаността, евтинията на „идеали” и пошли вкусове, паденията в пубертета с наркоманиите, пиянството, ранната сексуална безотговорност като начин на себеизява, обезбългаряването и погледът към чужбина като мода и като визия за изход и просперитет не са ли плод на духа на съвременното ни училище? А плод на какво е състоянието и манталитетът на българското общество, което също е минало през българското училище? И на семейството! Българското семейство, такова, каквото е,  не е ли плод пак на българското училище, и то точно през тия 20 години? Нали родителите са минали през него?

Така че на училището ни наистина трябва да се погледне много сериозно като на първостепенна институция с високи задачи. Не само да се иска от него  бройка на „ обхващане в системата”, на  влизащи и завършващи училище деца и млади хора.

Трябва да се иска не само високо равнище на образованост и култура,  а целенасоченост, българщина и перспективност за реализация на децата. На дух, духовност и високо гражданско  съзнание. На самочувствие  от миналото ни и визия за настоящето и бъдещето ни. Да се възпитат от децата на България не недообразовани, недоизградени, безкултурни  и бездуховни объркани и безперспективни хора, които лесно стават рушители на себе си и обществото, а личности, градители и патриоти. А за това се иска и много работа за годността на самите учители:  за подготвеността и широтата на културата им, за нравствената им и духовна извисеност, за развитието на педагогическия им талант и човешката им и гражданска стойност, с което не само да се отговори на равнището на бързо развиващите се изисквания на съвремието ни, но и да се компенсира липсата на цялостна национална политика за поколението, и училището да стане двигател на извеждането на такава политика.-

Възможно ли е това, след като в педагогическите специалности от години влизат не най-добрите и изявени млади хора, а тия, които не са за никъде другаде с ниската си успеваемост? Може ли хора едва избутали училище да станат добри учители? И случайно ли стойностните личности с педагогическо ,филологическо, математическо и пр. образование бягат от учителската професия? - Някой помислил ли е как това положение да се промени? Защото само личности могат да възпитават личности и качеството на учителя е от изключително значение за качеството на поколението.

Зациклилите проблеми с българските деца няма да се решат от назначаването на психолози в училищата. Или само от назначаването на психолози, което е ” умиване на ръцете”. Това е палиативна мярка. С бодигардове и психолози българското училище няма да преодолее негативите, които ни тревожат, и случаите, които ни стресират.

С тия мерки няма да се подобри ни културата, ни успеваемостта, ни отпадането на деца и юноши от образователната ни система.

Защото самата ни образователна система е вчиновничена.

Тя не осъзнава себе си като  важен обществен фактор и не се държи като такава. За съжаление образователната ни система е поставена в такова равнище от самата ни държава.

Учителят не се подготвя и не се третира като важен обществен фактор от политиката на самата държава. Не се работи за качеството на учителя. Синдикалната му защита е едно, а политиката за качеството , обществените изисквания и мястото на учителя в обществото е друго. И кой е учителят в обществото ни днес? Дори да е добър, каквито учители все още има, той е никой! Както е никой  и българският писател! За медиите, а и за политиците ни, чалгаджиите са къде-къде по-важни от учителите. И от българските писатели! А учителят е всекичастно ” на сцената”! На най-голямата и важна сцена с 30 зрители, които трябва да увлече и извиси, разтваряйки пред тях дебрите на познанието и пътеките на човечността.

Но “сцената”може да се използва с различна зареденост-и за градеж, и за разграждане. Може да е и интересна, и досадна. Кой следи за това тя да е привлекателна и ползотворна, зареждаща с култура, човешка извисеност и творчество?

В занемарата на културната политика на правителствата на България,  училището, университетите, българската литература и култура, които са в основата на духовния стабилитет и духовните качества на българина, са досадна и обременяваща бюджета и тяснопартийните амбиции подробност. - За българските политици училищното дело е отделна система, а не градител на основата  на цялото ни  общество. На него се гледа като на второстепенна задача, както второстепенна, странична и дори досадна им се струва грижата за децата на България. Това говори за липса на необходимата политическа  далновидност и отговорност за изтеглянето на народа ни  към просперитет. Говори, че всяко от правителствата ни се изживява само за себе си, без особен анализ и грижа за подобряване на духа, на духовното здраве на българина в настоящето, и без грижа за бъдещето на България и на качеството , а оттам и на съдбата на българския народ.

Но има и друго, и то се корени в самата ни учебна система.  

 Тя се осланя на задължителността на обучението, а не на привлекателността на училището като възможност за творческа изява и възрастване на децата в състезание за знания и самодоказване на принципа на състезанието, за което дават възможности всеки от изучаваните предмети и всякоя училищна дейност. Учебната ни система изисква. Тя е система на изискванията и подчинението. Тя притиска децата, които и без това са притиснати от обстоятелствата на живота и проблемите в семействата, и неподчинението е естествената им реакция, която  често преминава рамките на допустимостта на поведението. Не само обучението, а поведението стана основният въпрос в българското училище.

Събуждането и извеждането като основен принцип в учебната работа на творческата активност на децата в учебния процес е тая, която зарежда децата с активитет и радост, зарежда ги с енергия за успехи, и ги изгражда като знаещи, можещи, борбени и развиващи се личности.

За съжаление обаче, училището ни е пасивно и изискващо. И това далече не са всичките му отблъскващи и нестимулиращи децата недостатъци.

Училището ни не носи радост. Не носи амбиция и усещане за духовен и културен растеж . То е  задължение, все по-тягостно с порастването на децата. То не е извор на компактен и интересен обществен живот. Интересното децата търсят вън от училището, а това “вън” често е противопоказно и не рядко опасно за тях.

Училището ни е далече и от личните, семейни, емоционални, здравословни и духовни проблеми на обучаващите се деца. То не работи методично с родителите и семействата на децата - тия ангажименти се свеждат до осведомяване на родителите за успеха и поведението на детето им, а това далече не е достатъчно. Няма и друга институция, която да работи със семейството, а то в повечето случаи е неподготвено за своите родителски функции, и смята че е достатъчно да изпрати детето си на училище и да иска от него успеваемост. Повсеместно в най-тежкия, усложнен физиологично и емоционално, често наситен с кризи от всякакво естество момент на пубертета, детето остава да се справя само, тласкано и привличано от клопките на случайността.

Това да се създадат структури за следене и помагане на застрашени от насилие деца, не е решение. Решението е във всеобхватността на работата със семействата и децата заложена като добре изградена национална политика, която няма “пожарен” и временен характер, а извежда семейството и децата в хармонията на успеха и  просперитета. 

Днес обществото и българската държава  подценяват факта, че децата ни, дори когато са отлични ученици, нямат достатъчен вътрешен стабилитет като възрастващи хора и българи.

Затлачени са културните и нравствени хоризонти на поколението и критериите за качество на личността.

Българските деца в масата си нямат нравствена устойчивост и са подвластни на всякакви опасни и разграждащи ги увлечения. Пиянството, наркотиците, безотговорността към себе си и другите, лесните пари, лесният живот, уловките на  проституцията и всичко от човешката поквара и занемара , в мрежата на които попадат децата ни, са заместители на липсата на по-високи идеали, на увличащи ги по-високи цели, в които да вложат творческата си и жизнена енергия и да се самоизявят, което е вътрешна необходимост на подрастващото поколение.            

Тая липса на по-високи цели и творческа самоизява обсебваща и въздигаща личността на подрастващите, която да е принцип на педагогическата работа в българското училище създава вакуум, в който се настанява  упадъчността.  

Към  това се прибавя насаждането от всякакви фактори на неуважение и необич към България и обезбългаряването на българските деца, което дълбоко се просмуква в тях и ги превръща в маса безотечественици, което ги прави  безкоренни, необвързани, духовно изпразнени и безотговорни, с очи обърнати към  създавания примамен образ на емигрантството. Те в мнозинството си дори нямат идея какво е родина и какво е  България. Отцеотрицателството ги залива отвсякъде и е много по налагащо се на съзнанието им от оскъдните им учебникарски познания за България, в които, поради разни политически съображения от вчера и днес,  дори няма дума за България като изключителен феномен в древния свят и в европейската история и  култура, за да се гордеят с това, и чувството им за принадлежност към България да им дава сили и амбиции да се изградят като хора и личности и да изведат с делата си авторитета на България на равнището, което заслужава. Напротив! Натрапва им се чувството за маломерност, изостаналост и незначителност, чувството за обреченост на  България.       

Занемарата и подмяната на езика ни, за който децата не знаят, че е не само изключително богат, че е единственият приравнен към свещените езици, и че става основа на славянските езици и култури, не само че се обявява не за български, а за славянски и славяно-български, което е  невярна и подвеждаща информация, а се и стеснява и замърсява с чуждици и “арго” както от медиите, така и от българското училище, където  с влизането си в първи клас и дори от детската градина, без да са научили и затвърдили умението си да четат и пишат на български със свещените български букви, започва чуждоезичното им обучение.

После се питаме защо децата до четвърти клас, а не рядко и тия със завършено основно и средно образование остават реално малограмотни и неграмотни.

До там сме я докарали в слагаческата си политика, че още от читанката децата изучават не предимно прекрасните произведения на българската детска литература, а произведенията на чужди автори, които би трябвало да се препоръчват за извънучилищно четене. Изучават чужди народни приказки, в това число и изключително слабите ромски приказки, за да ги възпитаме в “етническа толерантност”, за което не това е пътят на тая им възраст. Сякаш да ги обезбългарим е най-голямата ни цел прокарвана през медиите и изработвана чрез българското училище. Понякога се питам в България ли живеят българските деца, или в една втора действителност, замърсена на всички нива, която ги премила в безлик и безстойностен материал.

Тия грешни ходове на педагогическата ни система и пропуските в липсата на цялостна, градивна и ясна политика за българските деца   остават трайни следи в поколението.

А пропуснатото и кривозасаденото в тая възраст на духовен, нравствен, културен и творчески  растеж на детето , който става основа и подемна сила за реализацията на личността, с нищо не може да се компенсира.

Защото както изградиш младото си поколение - такава съдба можеш да очакваш и за децата си, и за държавата си.

Затова е толкова важно как отглеждаш и как и в какво възпитаваш младото поколение.

За съжаление, грешките допуснати в тия 20 години по отношение на българските деца са тежки.Както за децата в семействата, които бяха оставени сами на себе си, така и за децата в социалните домове, за които “всички се грижат”.

Към тия грешки на държавната политика се прибавят и тяснопедагогическите изкривявания, с които дори енергичният министър на образованието Даниел Вълчев не можа до край да се пребори. 

Дори присъединяването на България като изконно европейска държава към Европейския съюз не ни отвори очите за европейските успешни практики на съобразяване с местните условия и традиции, а приели наставленията на Световната банка и Международния валутен борд започнахме да закриваме училища и да усложняваме с чужди приумици и политики и без това съществуващите проблеми с децата на България.

Една от тях е  откъсването на децата от семейството и пътуванията до съседни селища, което не е здравословно нито за обучението, нито за  децата, нито за селищата останали без училище, а оттам и без перспектива. Съгласихме се с препоръките,  без да отчетем, че с тия пътувания се “изяжда” от съня и времето на децата, че малките деца се поставят в нездравословната среда на по-големите, и че “вързани за автобуса” се лишават от творчески занимания и изяви в извънучилищното време. Не се постави и отстоя по-вярната позиция, че при съвременните технологични възможности на компютърното обучение и единна оценъчна система е по-продуктивно децата поне от първи до четвърти клас да бъдат обучавани в селищата си под ръководството на един добре подготвен (и добре заплатен) учител, без тия още малки деца  да са принудени да пътуват. Че такъв подход е по-съвременен и  има повече плюсове.

Нима с хрумвания като целодневното обучение могат като с вълшебна пръчка  да се премахнат  зейналите проблеми  възникнали от липсващата политика за образоваността, настоящето и бъдещето на българските деца? Още повече, че в 99% от училищата няма условия за целодневно обучение ( да не говорим, че за такава цел няма и изготвени програми и специално подготвени учители и възпитатели).

Но в днешните  министерски и педагогически лутаници главоломните изненади идват една след друга. Нима  специалистите  педагози не знаят, че учението без оценки води до отпускане, неориентиране в “зная-не зная” и заложена неграмотност, която сега искаме да узаконим с диплом  за завършено начално образование?- На тоя етап и при това състояние  на растяща  цифра  необхванати, нестимулирани да учат и необучени пълноценно  деца това е катастрофално! И ако тая система е добра за съвременна Англия, едва ли е добра точно днес за нас, тъй като бележката е средство за ориентация на самото дете - за постигнатото или непостигнато от него познание. Има и друго.-В нашето съвремие на постоянно състезание за извоюване на позиции в живота махането на оценките в първите класове и преминаването в по-горен клас без нужните знания подвежда децата към отпускане, което е заредено с ликвидиране на състезателния момент, ликвидиране на оценъчната ориентация и с липса на стимули за  успеваемост, подменени от минуваемостта, което е в ущърб не само на образователната, но и на житейската подготвеност на децата.

А какво може да се каже за  това  провинилите се деца да се наказват с трудова дейност? Нима  налагането на труда като наказание не е показател за липсата на каквато и да е педагогическа адекватност? Нима трудът и възпитанието в труд не е едно от най-върховните средства, цели и страни на възпитателния процес? Какви деца ще възпиташ ако трудът за тях е наказание? Ако биват наказвани с труд и свикнат да гледат на труда като наказание? Ако не ги накараш да осъзнаят величието на труда и не ги научиш и вдъхновиш да се трудят? Нима отделянето на учението от другите форми на труд - на отстранението и презрението към физическия труд не е една от най-големите беди в образователната ни система, което прави децата неспособни, а и негодни за живота готовановци и лентяи, хора бягащи от труда, презиращи труда и затова лесно кривващи по “странични пътеки”? Трудовата дейност в училище  обвързана с училището и обучението - с изграждането и поддържането на културната среда и подчинена на учебните цели е най-доброто възпитателно средство, но децата в днешното българско училище не са включени в ползотворна и съзидателна трудова дейност, а трудът е изключително важна страна в изграждането на личността. Така че, уважаеми педагози, наказването на провинилите се деца с труд е  най-невъзпитателната мярка, която може да хрумне в някоя педагогическа глава. Не с трудова дейност! Провинилите се деца трябва да се наказват да не участват в трудовата дейност на класа и училището, а що се отнася до заслуженото наказание, то може да се изрази с невключване в някои спортни прояви. За по-непедагогично от решението на Министерството на образованието от 2010 г. провинилите се деца да се наказват с труд, не може и да се помисли!

Това не са подробности. Това са магистрални ходове в липсващата  политика за българските деца. Те са показателни за грешните ходове и посоки.

А българските деца са доказано будни, талантливи и перспективни. Стига да им подадем ръка и да ги поведем по верни пътища.

Важното е да осъзнаем грешките и пропуските си, и колкото и да е трудно след натрупаните злополучия, да ги преодолеем.

Има средства за това, стига да сме достатъчно мъдри в извеждането на политиката за децата на България като разумна, действена и обединяваща обществената ни енергия политика за настоящето и бъдещето на България.