Архимандрит Серафим (Алексиев)

ПРОБУЖДА СЕ ГОРАТА

Брезата е нагиздена със накит от ресни.
Но още дреме букът и сънна е гората.
Сегиз-тогиз се стъпки дочуят от сърни,
и пак заглъхне всичко далече в тишината.

На припек са излезли цветенца тук-таме.
Лъх топъл сред дървята се тихичко разхожда.
Под храста теменужки ухаят насаме,
и минзухар земята размекната пробожда.

А над гората пъстра от бук, леска и бор,
от дъбови дървета, от брястове и ясен
белей се планината. И целият простор
е пълен със покоя на този ден прекрасен.

През мрежата от клони лазурът чист блести.
И толкова е глухо, че твойте тихи стъпки
как в шумата потъват дочуваш ясно ти,
и нежно се заглеждаш в набъбналите пъпки.

Скалите са покрити тук с кадифе от мъх.
Безшумно пеперуда из въздуха политва.
А косът черен кацва на боровия връх
и пролетта посреща с възторжена молитва.

И в този ден и мирен, и слънчев чувстваш ти,
че нещо дивно става! Ръката Божа свята
докосва всяко клонче. То почва да трепти,
и ти си шепнеш тихо: Пробужда се гората.

ПРЕЗ МЪГЛИТЕ

След бурния дъжд, що плющя цяла нощ по скалите,
мъгла е отнесла могъщия стръмен Балкан.
Отсреща гората я няма и сякаш елхите
във дим е погълнал току-що изригнал вулкан.

Стоиш ти един на планинския дом пред вратата
и мислиш си колко се хубости тулят сега
зад тоя студен непрозрачен воал на мъглата.
И жажда да бродиш те пълни с копнеж и тъга.

А ето, отвреме-навреме внезапният вятър
завесите сякаш раздипля и ти, стаил дъх,
от чудната гледка, открила пред теб планината,
решаваш да тръгнеш нагоре към стръмния връх.

Че нещо зове те – през урви и чуки, и бездни
да литнеш нагоре, да стигнеш онез висоти,
де слънцето радостно грей, де неволята чезне
и дето невиждани гледки ще видиш и ти!

Така и отвъдният свят си таи красотите
зад облаци тъмни от земни беди и тегла.
Но ето, отвреме-навреме Бог пръсва мъглите
и ти, очарован, Го чуваш да вика: “Ела!”

ВИТОШКА ЗИМА

Най-сетне падна сняг във планината –
очакваният дълго първи сняг!
Осъмнала е в накит бял гората.
И нийде стъпка от човешки крак!

Там само покрай буки с голи пъпки
и покрай бор, настръхнал от студа,
се мярват пресните на заек стъпки,
за да отминат татък, зад рида.

А над дола се спуснали мъглите
и тулят зимния пейзаж от теб.
Но и зад тях ти чувстваш красотите
на тая необхватна бяла степ.

В миг лъхва вятър над простори снежни,
мъглата вдига се със лек летеж
и се показват във премени нежни
брези, наметнали воал от скреж.

А катерички гледат онемели
света красив, в една нощ пременен
и чествуват ведно с елхите бели
на зимата най-хубавия ден!

МОНАХ

Израснал в калта като цвят сред полето,
изложен на бури, съблазни и грях,
и все пак възлюбил над всичко небето –
това е монах.

Безстрашен в борбите със злото страхотно,
но кротък и мъдър със Божия страх,
прегърнал страдания тежки охотно –
това е монах.

За радост и правда Божествена жаден,
към всички добър, снизходителен, благ,
към себе си само безкрай безпощаден –
това е монах!

СМИРЕНИЕ

Смирих се, та в душата моя бедна
да се издигнеш, Боже, само Ти!
Облякох вретище, за да прогледна
в невижданите Твои красоти.

На пост и въздържание привикнах,
та все да търся Твоята храна.
Обидите за Тебе аз обикнах,
за да цари в сърцето тишина.

Тъй беден съм и нищо не съзирам,
с което себе си похвалил бих.
Откакто почнах сам да се презирам,
аз Твойта слава в себе си открих.

МОНАХЪТ КЪМ СВОЕТО ТЯЛО

Магаренце послушно, братко мой,
душата моя носиш – скъп товар.
Носи я ти към горния покой
и я сложи пред Божия олтар!

Недей ропта, че в тежките дисаги,
що тегнат върху твоя мършав гръб,
не виждаш ти за теб надежди благи,
а само изтезания и скръб.

Но знай, че носиш ти товар безценен,
изкупен на Спасителя с кръвта.
От тебе чакам подвиг неотменен.
Бъди ми вярно ти в покорността!

МОНАСТИРСКА ТИШИНА

Към сините планински върхове,
към тишина с молитви напоена
душата ми от мъки уморена
със бавен глас клепалото зове.

Гласът му се понася и ехти,
и всеки звук усоите повтарят –
небето в златен блясък се разтваря
и монастирът расне и блести.

О, тая монастирска тишина
и тоя звън на бавното клепало!
Пътеката е тихо засияла
и струва ми се свята благодат –

на монастира мирния живот,
край плочите зелената тревица
и тоя кръст на слънчевия свод
изправен като Божата десница.

Животът е далече от света,
и дните – напоени с радост блага,
на буките от нежните листа
се стеле вредом свежест и прохлада.

И само пъстри облаци летят
към залези без никаква тревога,
а дървесата тих покой струят
и тъне в мир обителта на Бога.

СЪНУВАХ СЪН

Сънувах сън… Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос… И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
потръпваше Христос, но все мълчеше…
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред – по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба… Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: “Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”…
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна… Аз се ужасих…
че в него… своето лице открих!…