ЗА КНИГАТА „ С КУРШУМИ ПО РУСИЯ”

Румен Воденичаров

След Персийската война срещу Ирак през 1991 г. и агресията на НАТО в Югославия през 1999 г. налагането на нов световен ред от единствената суперсила САЩ вече не буди съмнение. Не съществува Устав на Организацията на обединените нации, няма решения на Съвета за сигурност, пренебрегват се международното право и задълженията на държавите за опазване на околната среда. Внушава се новата постановка, че държавният суверенитет може да бъде пожертван и нарушаван в името на правата на човека и по-точно на малцинствата. Кой държавен лидер е лош и недемократичен и заслужава „тояга” и кой е добър демократ и трябва да му се подаде „морков”, ще решават не народите, а един тесен кръг”мондиалисти” от МВФ, СБ и ЕБВР, които с капиталите си могат да свалят или да задържат на власт всяко правителство.
Всичко това стана възможно благодарение на разрушителния заряд, концентриран в две личности, наши съвременници, които са поредното доказателство, че ролята на личностите в историята не трябва да се подценява. Това са президентите на СССР и на Русия Михаил Горбачов и Борис Елцин. Първият доброволно се отказва от споразуменията в Хелзинки (1975) и инициира „кадифените” революции в Източна Европа през есента на 1989 г. Вторият разруши империята Съветски съюз и заедно с нея 18- милионната КПСС. Всъщност и двамата използваха възможностите на институциите на централизираната държава, за да разрушат съветската система. Само за няколко години от СИВ и Варшавския договор не остана нищо. Завърши великата криминална революция, в резултат на която обществената собственост и натрупаните богатства на империята бяха разграбени от „новите руснаци” и от бившата комунистическа номенклатура.
Великата криминална революция можеше да бъде преустановена през 1993 г. от Руската дума. За съжаление противопоставянето между върховния законодателен орган и президента Елцин доведе до събитията, завършили с танковия разстрел на Белия дом в Москва и до разгонването на Думата. Надеждите за демократично устройство в Русия бяха попарени. Руските патриоти, които бяха подкрепили Борис Елцин по време на т.нар. августовски пуч през 1991 г., разбраха какво чудовище са изпуснали от бутилката. Но беше твърде късно. „Чикагските момчета” ( Гайдар, Чубайс, Шумейко и др.) подпомагани от „демократичните” западни лидери ( Клинтън, Мейджър, Кол), изпълниха замисления сценарий за отслабване и разпадане на славянска Русия. Русия от велика се превърна в регионална сила, в доставчик на суровини и специалисти за развития Запад и в длъжник на собствените си гробокопачи - МФВ и СБ. Руските политици предадоха Ирак, предадоха Югославия, предадоха Ходжалан, предадоха собствения си народ, обричайки го на унижение и мизерно съществуване.
Книгата на Ю. Воронин, преживял кървавите събития в самия им водовъртеж, е автентичен документ, готов обвинителен акт срещу Борис Елцин и „ колективния Распутин”, както сполучливо народът нарече неговото обкръжение. Въпросът е дали в обозримо бъдеще ще се намери прокурор, който да произнесе този обвинителен акт в съда. Юрий Воронин остава оптимист. Според него разстреляната от генералите на Елцин Русия никога няма да стане колония на Запада. В народа на ядрената държава дреме огромна, ядрена енергия. Дочува се глух тътен. Един нов исторически момент, един нов лидер и тази енергия отново може да се освободи така, че да потръпне целият свят.
За българските читатели и историци книгата на Юрий Воронин ще бъде от особена полза. Българското народно събрание също беше опожарено, а българската Конституция суспендирана с помощта на същите велики сили. Те се нуждаеха от марионетно правителство, със съдействието и послушанието на което да разпалват нови балкански конфликти и да придвижват фронта на НАТО към границите на Русия. Поуката от тази забележителна книга е, че от хора, които не признават основния закон - Конституцията, не могат да очакват демократични действия. Всеки български читател би трябвало да се убеди в правотата на сентенцията: „ Когато непочтените и престъпни хора се обединяват, на почтените не им остава нищо друго, освен да правят същото.”