ИЗ „ГЛЕДЕЦ” (1982)
ВИДЕНИЯ ИЗ ДРЕВНА БЪЛГАРИЯ
Виждам те, страна, през здрача древен,
с лик от рани набразден и гневен.
Виждам твоя труженик незнаен -
ту войник жесток, ту роб окаян.
И задъхан в походи безкрайни,
и посеял гробове незнайни.
Виждам манастирите ти скрити
вдън горите и посред скалите.
Скитат там сектанти полуголи,
летописци, плахи богомоли.
Виждам блясъка и тържествата,
изпаренията на разврата.
Чувам как навред кънтят окови,
в стон ехтят подземия сурови.
Виждам ти мъжете и жените,
в непосилен черен труд превити.
Те по книгите не са възпети -
там се пее само за царете.
***
Как безпощаден е животът!
Сякаш
намирам се на бойното поле.
И нашта част -
атака след атака -
превзема някакво кале.
Напредваме.
Но падат моите другари
един след друг.
Частта ни проредя.
И мене не един куршум опари,
пробягвах през трънаци и вода.
А дето паднаха, са по-добри от мене.
Но в черната е вечният им дял.
А аз - макар ранен - съм жив и цял…
…И смътно угризение, че съм изменник
и в малодушие съм ги предал.
***
Главата ми кадиха с мътен дим.
Забъркваха, заплитаха въпросите.
Но аз съм оптимист непоправим -
и не повярвах на лъжепророците.
Аз слушах твоя пулс и твоя глас
в туй време, с подли изневери бременно,
и улових - през сляпата си страст -
кое е трайно
и кое е временно.
***
Враг един -
мой отдавнашен враг -
пред съдбата в немилост изпадна.
Но не беше душата ми жадна
ни за мъст,
ни за вражески флаг.
Той се виеше в мойте крака.
Паметта ми бе непримирима.
Но сърцето ми каза:
- Прости му! -
И подадох му братски ръка.
